Кръвта под светлината

               Има нещо болнаво в мен. Нещо необяснимо. Нещо, което ме караше да припадам като малка и все още да изпитвам замайване. Не, не сериозни припадъци. Просто загуба на кръв. Навярно причина за падането, при което си счупих ръката на четиригодишна възраст. Навярно причина да не съм запалена кариеристка. Може би единственото обяснение на меланхолията, която е разплискана в целия ми живот.

               След няколко влюбвания не вярвам, че животът е построен като в любовните филми и романи. Поне може би не за мен. Не е правилно структуриран, изтъкан от диалози между теб и точния човек и споделени мигове. Нали първо трябва да го срещнеш. Трябва да намерите сили да бъдете заедно. Ами ако ви липсва сила? А не желание? Разбира се, мислила съм дали тази меланхолия е само психическо състояние. Може би не се движа достатъчно. Не тренирам. Усещала съм се по-добре, когато тренирам, движа се повече, когато ходех пеша до училище навремето, например, всеки ден по един час път, макар и да имаше автобус - за удоволствие. Но никога не съм усещала пълния прилив на енергия, който да ме накара да скоча от радост и да кажа без задръжки, каквото ми е на сърцето. Винаги държа всичко в сърцето си. Може би това е и причината за няколкото влюбвания. Влюбвания, а не връзки.

               Разликата между влюбване и връзка е нещо много тънко. Толкова тънко, че сякаш гледам през завесата и виждам какво трябва да е от другата страна, но просто не мога да го достигна. Сякаш не съм достатъчно достойна за това. Нещо дълбоко в мен сякаш просто е против идеята да имам връзка, нещо съвсем отделно от съзнанието, сърцето, душата ми. Съдба? Или чиста биология, нещо чисто генетично, което все още не са открили, но определя това доколко човек е способен да изгражда връзка с друг човек и да бъде отдаден.

               О, аз съм отдадена на чувствата си и на хората. Просто не им го показвам достатъчно. И съответно се надявам, че хората, които обичам, просто го усещат. А това не е правилният начин, знам.

               Има нещо болнаво в мен. Може би някоя сълза, която не съм доизплакала някога в детството си. Или някой огън, който не съм изживяла поради страх. Но знам, че човекът, когото обичам, ще бъде винаги до мен, ако той ме обича. Проблемът е, болестта част ли е от мен? А ако само тя е видима, а аз съм скрита зад нея?

               Тя е реално съществуваща, щом съм била на лекар заради нея, нали?

               - Кръвното е малко ниско. Да изследваме кръвта.

               ...

               - Всичко е в норма. Хубаво е да пиеш повече вода, особено през лятото. Да се движиш повече, да се храниш добре. 

               Пия повече вода. Наистина пия.

               Освен това гледам да се влюбя тайно във всеки. Никога напълно реално. Сякаш се стремя към хора, с които не мога да бъда. Към теб. Сякаш любовта се разлива от мен и аз не мога да я спра.

               Понякога се питам каква е най-голямата прилика между нас, хората, и слънцето. Между душевната и реалната топлина. Ние просто повторения на слънцето ли сме? Просто по-затворени в себе си. За да не се изгорим. Нали сме толкова много хора. Никой не би понесъл топлината на всички хора при себе си. А твоя точен човек никой не може да го замести с топлината си, защото всяка топлина е различна. Като различните цветове. Само че ние сме милиарди. Разчитаме на чистия инстинкт, за да се намерим. А когато се намерим, готови ли сме? Цветовете пасват ли си? Всеки цвят ли си отива с всеки? И това ли е най-важното? 

               Аз съм просто едно момиче. Е, вярно, чака ме целият живот след това. Но не бива да бързам. Винаги съм обичала да се нагаждам към темпото на чувствата си. „Време ти е да пораснеш“ ми е табу израз. 

               А ти... Ти... Може би... Някой ден ще... ме... видиш...

               Признавам, просто си търся оправдание за това защо не те омагьосах достатъчно. Ти го заслужаваше. Първият, за когото съм правила нещо наистина. И единственият. Имаш късмет, че за друго нямам сили. Ти ще бъдеш може би единственият, наистина единствен човек в съвременния свят на неограничени от ограниченото възможности, който е бил само едничък за един човек. Кръвта под светлината, двигателят на мечтите му, трамплинът към звездите, пътеката към луната, споменът за миналото, надеждата, вярата, копнежът. Тишината на вятъра... Дори когато е тих, вятърът е там. Той е въздух. Ти си въздух, който избрах да дишам, дори когато не те усещам. Но знам, че си тук. 

               Да, в сърцето. 

               И лекуваш... сърцето. Не липсата ми на думи, аз думи си имам...