Кучката

      Тя се появи в едно кокетно, българско селце, разположено в покрайнините на Стара планина,  близо до столицата. Бяхме тръгнали няколко приятели, да погледаме места сред природата, красиви къщи и да се поразсеем, след тежката работна седмица. Жълтите ѝ, любящи очи ме погледнаха така, че между нас прехвърчаха искри на добронамереност, любов и много дълбоко приемане! Някога, много отдавна, бях срещал подобна, с която се залюбихме от пръв поглед, но…това беше далече, далече, в миналото. Не знам,  може би онзи спомен отключи в мен този неочакван порив и това силно чувство! Не бях изпитвал нещо подобно от години и при това с напълно непозната! Усещането за взаимност беше прекрасно, почувствах го, а и в очите ѝ, прочетох същото към мен! Тръгнахме един до друг. Ръката ми няколко пъти се плъзна по гърба ѝ и тя усети любовта ми към нея. Отвърна ми, с премрежен поглед в който се четеше: Да, и аз те обичам! Беше прекрасна, дива, но любяща и затова кротка! В този момент беше моя! Аз също бях неин! Сливането на същностите ни, отекваше в малкото селце! Хората ни гледаха с учудване, но и с добро око! Явно виждаха истинно- дълбокото взаимоотношение между нас! Рядко вярвам в чудеса, но това си беше точно такова! Тя беше с мен, с нас, почти два часа. Не пожела нито храна, нито вода. Остави ни в близост до един кръстопът, където аз и един скъп за мене човек, се чудехме, дали да сме заедно или да вървим в различни посоки. Тя сякаш ни казваше: „Вървете заедно! Вие сте много близки! Имате дълъг общ път!“

      Трогнах се, спътницата ми също! Това беше една полудива, полупитомна, прекрасна кучка, с вид на степен чакал, невероятни жълти очи, мека козина, обагрена в светлината на следобедното слънце, като златно руно!