Куфар, пълен със спомени

                            Куфар, пълен със спомени

"... И ако куфарът не стигне, в сърцето мога да ги побера!"

Избра големият куфар, стори й се по-подходящ, защото смяташе да вземе доста неща. Няколко пъти го пренарежда, сгъваше внимателно дрехите, поставяше ги в свободното пространство, добавяше останалите лични вещи, после изваждаше всичко, сгъваше наново дрехите, непрекъснато махайки и добавяйки нови, най-накрая намали личните вещи наполовина...

Всичко това се повтори няколко пъти.  Накрая се спря на малкия куфар. Набързо редуцира багажа, затвори куфара максимално бързо, защото знаеше, че ако се поколебае дори за една дреха, мъчителната процедура ще се повтори отново.

Беше я обзело онова трепетно вълнение, което обзема всеки, тръгнал на път: радостна възбуда от неизвестното, лека тъга от раздялата с всичко познато, трепетно очакване за приключения, нови изживявания, приятни емоции и незабравимо лято, всичко това споделено с добра приятелка.

 Поемайки на път, изпитваше вътрешна лекота, облекчение, имаше усещането, че всичко ще се нареди от само себе си, без да е необходимо усилие или предпазливост от нейна страна. Имаше дори нещо плашещо в увереността й, че всичко ще бъде перфектно.

Излишно е, разбира се, описанието на хилядите неща, които се объркаха. Но не те са важните в тази история. Истински важното е, че когато месец по-късно се наложи, по стечение на обстоятелствата, за пореден (сега за съжаление и последен) път да стегне багажа си, процедурата беше още по-мъчителна.

 Не, че не го стори за отрицателно време, напротив, бе придобила тренинг, след като се налагаше вече за пети път да прави това. С инженерска точност се възползваше от вместимостта на куфара за да може да използва максимално капацитета му. Бе открила в кои празни ъгълчета, коя точно вещ да помести, как да бъдат сгънати дрехите, кои да стоят по-отгоре и кои отдолу и кои вещи да прибере в ръчният си багаж...

Като времетраене процедурата не продължи повече от час.

Това, за което нямаше и все не намираше място в куфара, бяха спомените - всичко изживяно през последния месец, което искаше да отнесе вкъщи. Всеки един момент през последните 30 дни, добър или лош, минаваше като през сито в съзнанието й. То имаше за цел да отсее най-доброто, което да отнесе със себе си, а не дотам приятното да остави. Оказа се обаче, че въпросното сито не функционира както трябва, то не само че не отсяваше въпросните спомени, но колкото повече се замисляше, в главата й изплуваха все нови и нови.

Тръгвайки си, тя искаше да вземе максимално много от всички приятни местенца, оживени улички, неповторими панорамни пейзажи, искаше да вземе колкото се може повече от безкрая на необятното море. Искаше да отнесе със себе си толкова много неща, а куфарът бе малък за да ги побере всички. Когато дойде време да го затвори, се оказа по-трудно, отколкото бе очаквала, усмихна се щастливо и си помисли, че може би все пак спомените са се побрали в него, оставяйки следите си във всяка вещ.

 На тръгване хвърли последен поглед на стаята, погледна през прозореца, затвори очи и в главата й изплуваха всички места, които бе видяла и заобичала през последният месец. Мислено се сбогува с всяко едно от тях.

Засмя се отново и облекчено понесе към гарата своя малък, натежнял, пълен със спомени куфар.