– Невъзможен си, Миро! Аз тръгвам! Чао! – каза ядосано Радослав
– Чао! – чу се ясно, отчетливо и звучно.
– И без това комшията получи вчера дърва за огрев, ще отида да му да му помогна, ще дам едно рамо!... А такива акордеонисти в кавички ги има много. Но по-лошото е, че някои не си прибират парите, като човека от разказа ти, а им ги дават! За поощрение! Поощрение на какво, на мързела, некадърността или лъжата им или... Бог знае за какво...
Последните думи на Радослав не се чуваха вече... почти беше слязъл, подпирайки се на стената, с едната си ръка, а с другата стискаше патерицата си, като внимаваше да улучи следващото стъпало по-надолу... но чу, че входната врата от която бе излязъл преди малко се затвори. Затвори се с трясък! И гласът на Миролюб, прокънтя в коридора на стълбището
– Чакай, Радо! Идвам! Комшията ти нали... за дървата... да стане по-бързо, къде бил рая и къде ада... Идвам! Чакай! Радо! Идвам.