КЪМ ВАСИЛЬОВ
Изкачвахме връх Васильов в надпревара с пролет­та. Зелената пролетна вълна бе заляла само подстъпите към височините и ние крачехме нагоре, попаднали в тихото им междусезоние. Някои дървета и храсти бяха облекли нови резедави ризи, други сега отваряха очи за слънцето, а буковете по най-високите места дояжда­ха меда на зимния си сън. В сенките на скалите доживя­ваха сетните си часове запрашените от оттеглянето на зимата преспи сняг. Често спирахме в сянката на някое разлистено дърво да поемем дъх. Избърсвам челото си от потта и с лота на погледа премервам дълбочината на преодоляното пространство. В синкавината му, като се­дефени люспици, блестят по дъното разпилените вили на Шипково. Натоварени с пролетна умора, раниците се впиваха в раменете ни, с всяка крачка нагоре става­ха по-тежки.
Скалистият редут на върха се издигаше като кре­постна стена, иззидана от могъщата ръка на времето, за да брани широките пространства на високата част на планината от посегателствата на човека ...