УТРО!

           Супер! Точно в "най-подходящото" време! Проклет да е денят, проклет да бъде и тъпият ми стар телефон!

Как изобщо забравих да изключа всекидневната си аларма за събуждане?

            Е, така ли и иначе съм будна. Станах и изключих малката проклетийка и погледнах наоколо. Пред очите ми отново застана познатата обстановка, дори по-лоша от преди.

           Снощи бе валял дъжд, който не само мокреше отвън, градът, ами и моето мизерно жилище. Квартирата, в която живеех беше що-годе сносна за живеене, имайки предвид ниският наем за месеца, една малка стая с тясна кухня и циментирана баня. И все пак писна ми, когато валеше навън дъжд цялата мокротия да се влива през тапетните стени в стаята ми, увехнали грозно от хода на времето, паленето на печки и цигареният дим. Те вече, дори почнаха да се отлепят оттук-оттам, по дяволите! Да не говорим за ръждивите вадички, които оставиха също своя отпечатък върху старите тапети, от комина свързващ буриите. Протече ли там, следите стават всеки път масивни и дълги.

         Загледах килима. Мда, там същото. Нищо извън необичайния строй на нещата. И там бе капало, а мокрите следи, можеха да се забележат и с просто око.

Остана ми да видя какви са и пораженията с дупката на дървеният таван в стаята. Ох, добре, там поне всичко беше оцеляло. Нямаше признаци на влага и течове, а и сухият балатонен под до вратата, го потвърди. Все пак дупката беше непосредствено над паянтената дъсчена врата. Резето над нея също бе оцеляло от силният вятър на снощната буря. Гледам и прозорците оцелели, въпреки че, по едно време силно се усъмних в това. Силното тряскане на стъклата в дървената дограма, положително ме насочи към този ред от мисли.

 Както и да е! Щом няма последици, поне за сега, е добре.

           Оправих леглото набързо и включих телевизора на някой музикален канал, докато си вършех обичайните за деня неща. Къпане, чистене, пране, миене на чинии и готвене. Нямах пари да изляза да напазаря нещо за у къщи, така че, това се премахна от списъка ми с обичайните, ежедневни неща през почивния ми ден, автоматично. Да ги дават тези заплати, че...Още два дни, Ева, повтарях си аз, след два дни ще ги взема , и както ги взема бързо, така и ще ги дам. Многото сметки зад гърба ми, мен чакат.

          Бях седнала на единствения стол в кухнята, докато гледах яденето и същевременно си оправях все още мократа коса от къпането. Отново ме налегнаха гадните мисли за смотаният ми живот.

         Гледам, но не виждам, в каква мизерия живея от дълги години и това навярно е така, защото в детството си търпях огромни лишения и немотия, че сега, всичко в живота ми, ми се струва като богатство и охолство. Гледката към малкото ми жилище го доказва. Споменах ли ръждясалия хладилник, който след много ремонти напоследък, вместо да охлажда, той замразява, все едно е фризер? Мисля, че като не работеше ми вършеше повече работа, а и пестеше ток. Така или иначе, в него освен месо, друго не мога да съхранявам. Контактите са в още по-лошо състояние, а алчния хазаин приживе, така и не ги оправи, не че изразяваше желание затова. И сега с развалените контакти и скапана ел. инсталация, болестотворния страх в мен се увеличава още повече.Всичко все дава на късо и удря ток. Пипна ли готварската печка, дори докато готвя с лъжицата, ме понася малката вълна от напрежение, както и хладилника. Е, да моите близки твърдят, че е заради влагата и мокрото килимче пред вратата на банята, което свързва кухнята и банята. Та, така се провеждало електричеството.

           Хазайката почука на вратата ми и аз отворих. Казвам хазайка, понеже, баща й, почина съвсем скоро от рак на панкреаса. Лекарите твърдяха, че е от непрестанния глад, на който бил подложен. Явно парите, които съм му давала за месечния наем, са стигали само за разплащане сметките на ток, вода и телефон.

Не беше особено добър човек, но за мъртвите, нали не трябва да се говори лошо...И все пак ми стана кофти. Виждах го, когато ходих да се разплащаме. Вечно на легло. Живи скелети виждали ли сте? Потресаваща гледка. Никак не исках да се доближавам до него, не от гнус, от опасност за здравето или друго, а защото не съм добре с нервите и с психическото си състояние, а той ми влияеше зле. Ревеше, оплакваше се. Нормално, беше го страх, усещаше смъртта наоколо и искаше по този начин да повярва, че другите ще му помогнат като го изслушат и му кажат една-две мили думи. Правех го и офейквах бързо. Казвам ви не издържах! А това, че живееше под мен и чувах болезнените му стенания и викове през деня и нощта, ама никак не помагаха за влошената ми лабилна психическа система.

             Дядо ми почина от рак на белите дробове. Не го бях виждала като болен, но го помня като здрав човек. Но на погребението беше същият като чичо Гошо, хазаинът ми.

             Належаваха ме страшни мисли тогава, макар че, те винаги са с мен, но в някои мигове и периоди, изчезват в забрава.

           Какво ще стане с мен като умре? Къде ще ида? Как ще намеря нещо сносно и евтино? Кога ще успея да преместя багажа си с това мое работно време и един почивен ден? Няма кой да ми помогне? Сама съм!

           Имам родители, но са на село. Имам и сестра, но тя е родилка и не би могла да ми помогне, а помощ от мъжа й, няма да търся. Бездънна улица! Просто не знаех как се процедира в такива ситуации и как да се оправя.

            И ето, моите страхове се случиха. Все се чудих. какво ще стане с мен един ден, когато този човек умре или реши да ме изгони. Исках да живея в града и да работя тук. На село, при родителите ми, нямах перспектива.

Как все се случва всичко най-лошо, което си помисля и нищо добро? По дяволите! Мамка му!

            Та, хазайката ми е, дъщеря му Марияна. Малко по възрастна от мен, обаче разбрана. Реши да ме остави и нещата да протичат както са били.

           Днес ми каза, ох, помислих си веднага, че иска да се изнеса, направо сърцето ми изскачаше, при всеки свой удар в гърлото ми, трябвало да се изместя в съседната стая до мен на етажа, живеех в една от стаите на втория етаж от къщата, за два месеца, понеже искала да направи ремонт на банята.

 Ох, олекна ми!!!

         Както казах в началото всичко в квартирата беше мизерно, а банята не падаше по долу. Баня, е силно казана дума, но все пак е по-добре от външна тоалетна, която да се ползва зиме и лете за къпане, защото и това съм правила. Така ме беше срам тогава. А бях тийнейджърка!

         Имаше един период в живота ми, когато живеех дълго време без ток и топлих вода на газова бутилка в тенджера, когато имаше газ, като нямаше, на печка за дърва. Тогава и гладувах много, впоследствие развих и гастрит, но някак го оправих.

Хм, знаете ли, каква немотия е било!!!!

          Със сестра ми пекохме на огън от газена лампа картофи, за да се нахраним поне с това, различно от зелените сливи и кайсии в градината.

Като си спомня затова, все още ми сълзят очите. Беше наистина ужасно време за един подрастващ. Все още се чудя как успях, въобще аз и сестра ми, да оцелеем в тази обстановка, далеч от наркотиците, цигарите, алкохола и проституцията. Защото повечето в такива семейни среди, до там стигат. Нещо повече това ме стумулира да уча много, за да искам да се отърва от този живот. И го правих. Именно затова ме приеха в елитна гимназия по-късно и там взимах добри стипендии за успех.

Но именно и в гимназията животът ми се промени напълно. Тя го промени, за да бъде той сега такъв!

Там бях унижавана и психически тормозена до последния си ден на завършване. Вглъбих се в себе си. Затворих сърцето и ума си. Изключих емоциите си. Превърнах се в робот.

                                                                     ЗА ДА ОЦЕЛЕЯ.

           Плачех у дома, не говорих много и задържах всичко у себе си, което правя и сега. 

Затова съм на това дередже.

           Нашите не можеха да ми помогнат. Бяха безсилни срещу детската злоба и ненавист в съучениците ми. Не споменах, че живеехме само с мама и сестра ми в Добрич, на квартира, понеже тати, трябваше да гледа стопанството на село. Не бяха разделени или нещо такова. Просто искаха по-добро за децата си и липсата на пари в село ги доведе до големият град. Няма да споменавам трудностите преди това на семейството ми в село и у града.

          Все пак успях да завърша с отлични оценки и след две години, най-накрая ме приеха в университет. Не в този, който исках, но тогава не съжалявах, не го правя и сега, защото завърших нещо, което ми харесва и бих желала да работя. По едно време издържах мама и сестра ми, понеже едната беше безработна, а другата ученичка. Татко не можеше с нещо особено да помогне.

           Работих и учих и взимах стипендии за успех и от европейската. Бях отлична студентка, любимка на преподавателите и най-добрата от трите специалности в моето направление от випуска, освен това помагах много на всички в учебните задачи.

           Четях много и сега чета. Занимавах се с народни танци 10г. Свирех на музикални инструменти.

            Е, по едно време напуснах работа. И се съсредоточих в ученето. Исках просто да се избавя от помията върху мен. И досега смятам, това за грешка, защото животът ми тръгна главоломно надолу. Животът ме научи, че без пари няма сигурност и безгрижие.

            Глупости са думите, че парите не са всичко. Донякъде е така, но липсата им, при мен доведе до ред злополучни събития. Хич, не ме съдете, това е истината, ако говорите противното, то вие сте от онези, дето живеят само в ''розов сапунен мехур'' и не знаят какво е работа, глад, студ и мизерия.

           Издържах се само със стипендии, както и сестра ми, която вече завърши, но не успя да си намери нещо постоянно. Мама вече не живееше с нас. Не бяхме малки и затова се прибра при тати в село.

           Мизерия, глад, студ, самота, срам - всичко се завърна.

           За връзки с мъже не съм си и помисляла. Животът ми беше скапан, не исках да го усложнявам повече. Все още имах вяра в кристалното бъдеще и знаех, че всичко с времето ще се нареди. Освен това бях много срамежлива и затворена, въпреки че, отстрани не изглеждаше така. Все още съм! Нали ви казах, превърнах се в робот и криех всичко. Научих се да бъда актриса.

         Местехме се на други места за живеене, според джоба. Имахме жилища, в които мишките ходиха по леглата ни, докато спяхме, мравките се движеха на ята по первазите на прозорците и чиниите. 

Ужас ви казвам! 

Единствено страхът и уплаха се появяваха, но и тях прибирах в себе си. Вярвах, че като се правя на силна ще съм силна.

         Спомням си имаше една странна история. Позната на сестра ми, ученичка тогава, избяга от тях, а ние я прибрахме, за да не стои по улиците. Нямахме кой знае какво, но оцелявахме. По едно време, доста дълго, ни писна, специално на мен, защото и друг път сме прибирали хора. заради доброто и човечността, но така са ни използвали и живяха все на наш гръб. Както се казва и ризите по гърба ни взимаха. И реших, в онзи момент, че трябва да потърсим родителите й, за да я приберат. От тях научихме, че тя е избягала, защото е обичала някакъв циганин, а те не одобрявали. Нагласихме така нещата, че да изгледа всичко случайно в тяхната среща. А бащата като влезе у нас такъв бой й хвърля, до кръв, защото тя не искаше да се прибере. За първи път в живота си виждах такова нещо и исках да помогна в ситуацията, но не се получи. Чувствах се като в някой филм за пропаднали хора. И няма да забравя с какво презрение се отнесе към нас, само защото имаше пари, само защото живеехме скромно, въпреки че, дъщеря му не беше стока, а ние бяхме хиляди пъти по-достойни от нея. 

Както и да е, всичко свърши добре.

Аз отдавна съм се примирила с необективното и твърде банално мислене, възпитание и простотия на българина. Не е като европееца. Аз съм пътувала доста в чужбина и знам някои неща.

Свикнах да ни подритват като нищожества, само защото сме квартиранти и бедни. Навсякъде ме тъпчеха, така че, малко или в повече, никога не е имало значение за мен. Да, не бях контактна, не исках приятели, защото ме беше срам от живота си и сега изолирам хората от личното си пространство и информация. Много си патих и няма да позволя това да се използва и повтаря.

                            НИКЪДЕ НЕ НАМИРАХ СЕБЕ СИ, никъде не бях Аз.

Но продължих да вярвам в глупавата и наивна надежда за светло бъдеще като завърша.

          Тук идва и кулминацията във фабулата на моят скучен, сив и самотен живот.

Все се правих, че не виждам, какво е всъщност около мен.

Сляпа и глуха.

Не исках просто.

        Завърших и исках да продължа с магистратура, но отложих. Нямах пари, постоянна работа и затова се прибрах на село. И както винаги аз, всезнайката знаех какво ще се случи. Сестра ми остана в Добрич, защото беше с влошено здраве, тя постоянно боледува от нещо и й предстоеше операция, за която баба плати.

Затворена там, без контакти, без цел, без никаква перспектива за себе си, чаках отново сезонната работа и така шест месеца загивах малко, по малко. Виждате ли, не исках така да приключа, а виждах живота си вече свършен. Напомни ми за началото и краят, които се преплетоха в една точка. Казах си край, това е краят! Душата ми загиваше, умирах с всеки един свой дъх. Заради безработицата, безпаричието се хванах да шия обувки за стотинки. Ръцете ми бяха в рани, бодежи и пришки. Бях съкрушена, че след всичките ми усилия да бъда поне малко щастлива и да не се повтори всичко онова в миналото, аз ШИЕХ ОБУВКИ, ВИСШИСТКАТА С ОТЛИЧНА ДИПЛОМА И ВСЕОБЩА ЛЮБИМКА. Най-много ме съдираше успехът на мои колеги в намирането на работа по специалността, въпреки, далеч слабите им дипломи, въпреки постоянното им преписване и липса на знания, некадърност и прочие и това, че аз на всички до един помагах, за да завършат, а в крайна сметка успехът се усмихна на тях. Не, не завиждах, не завиждам и сега, ако искате вярвайте, но ми беше много мъчно и тежко. Отново задържах всичко в себе си, но не успявах да крия от татко и мама състоянието си. Те бяха напрегнати също. Само татко работеше, сестра ми с операция, а аз на техен гръб. Не е приятно!

         Издържах се с мизерните 150 лева на месец ги спестявах, за да почна работа лятото, а и в помощ на сестра ми за лекарства.

         Накрая не издържах. Една нощ се сринах. Стана ми лошо и до последно криех това, за да не съм в тежест на никого. Направих нервна криза, вдигнах кръвно, имах сърцебиене и не можех да се успокоя. Паднах в ръцете на майка и ме отведоха в "Спешна медицинска помощ". Там ми дадоха лекарства, които не знаех за какво са, а и не питах, боях се само, че имам нещо на сърцето. Всички симптоми бяха налице - бодежи, гадене, слабост в крайниците, сърцебиене. Но не е било това.

След една седмица се повтори кризата. Предписаха ми три вида лекарства и почнах да ги пия, но така и не знаех за какво са. Казаха ми, само, че е хубаво да ида на психолог, но нали нямах пари не го направих, въпреки че, аз също, отдавна усещах нуждата от психотерапия. Пооправих се, почнах работа и чак тогава разбрах, че пия антидепресанти и успокоителни на наркотична основа.

         Не ми пукаше. Беше ми добре от тях, а това ми стигаше.

         Спрях да бъда наивницата с глупави мечти, вяра и надежди. Спокойно мога да кажа, че и сега нямам. Истината ви казвам!

Да, нещастна съм, самотна съм и отчаяна. Но не и глупава и наивна.

                                                  Спрях да бъда"табула раса"!

        Есента записах мечтаната магистратура, но не бях същата. По-късно я отписах и ще разберете по-надолу, защо. Постоянния страх, неувереност не ми даваха покой.

И точно, когато си стъпих на краката, намерих си постоянна работа, не по специалността, но все бе нещо, реших, по лекарско разписание, да спра лекарствата. Вярвах, че съм се оправила, а и вече ми беше писнало да съм под тяхното упойващо и сънливо състояние.

Да, ама не!

             Всичко се върна десеторно по-зле. В по-отчаяно състояние не бях изпадала. Чували ли сте от други, болни от депресия за "черната дупка", за безпомощността, за апатията, за безсилието, за "ходещият мъртвец", за това как всичко ти се вижда наоколо като черни, празни пространства и ти си сам в тях? Не ти се говори, не можеш да спиш, не ти се яде, нищо освен шоколад, искаш единствено смъртта да те навести и да сложи край на мъки ти, отделно старите симптоми с ужасното гадене и сърцебиене.

        Работех и вече можех спокойно да си позволя психолог, а и наистина не издържах на положението. Никой не може да ме разбере, освен, ако не е боледувал от тази болест. Тя е като чума, мор и те изцежда докрай.

       Смятах, че щом сама не мога да си помогна, трябва да повярвам, че други ще успеят, а и от ученическите си години исках да го направя. Почнах терапия и на втората сесия се чувствах като преродена. Така два месеца само на терапия, без медикаменти, се вдигнах на крака и вече ПОНЕ дишам.

      Да, не ми харесва настоящата работа. Горчилката в стомаха ми показва това. Но без нея, както и психоложката ми каза, ще замра в онова състояния. Разбира се стигнахме до извода, че детството и пубертетските ми години са повлияли на сегашното ми състояние, затова и ги споменах.

      СЕГА..., и сега не съм по-добре. От постоянният страх, самота,( живея сама, вече, както казах, сестра ми е задомена) развих паническо разтройство и правя такива кризи, направо свят ми се завива. Ходих да ми леят куршум, аз, дето не вярвам в тези неща, но бях толкова отчаяна и безпомощна. Донякъде се успокоих, поне спрях да се тъпча с успокоителни и разни медикаменти, лачи и прочие, които си набавих "на черно". Работя и ми е трудно, когато не съм спала добре, а все вечер правя кризите и в редки случаи денем.

                                                                              СЕГА

      СЕГА, само ме е страх и от време на време не спя, но съм се примирила. Знам, че за мен спасение няма. Разбита съм от вътре, разбира те ли? В мен е малкото нещастно момиченце, затова може би се чувствам така неуверена и боязлива към всяка крачка в живота си. Правя грешки постоянно. Виждам света в черно. Нищо не е както беше преди. Не знам какво би ми помогнало и какво ще утаи тази жар в мен.

БОЛИ МЕ!

          Знам, че не е депресията, познавам я, но виждам всичко в..., не знам как да ви го опиша. Трудно е за описване. Аз сама съм си виновна, не мислете, че не го разбирам. Човек съм, който проявява най-висока степен на критичност към себе си. И също така с мънкане не се оправя всичко. Но нито сили имам, нито вяра. Иска ми се тези мои мъки да приключат, (душевните), житейските, никога няма да спрат.

Най-тежко ми е, че някой ден ще се наложи да се справям сама в живота, без родители и близки, а вече не мога.  

Как ще се справя, не знам?

Нищо нямам и сега. Мисля да почна да пестя за "черните дни", защото, когато усещам нещо, то винаги се случва.

      Ако за вас, скъпи читатели, животът ви не е ясен и конкретен, за мен е! Знам какъв ще е до самият му край. Прогнозата на моят живот не е осеяна с неочаквани обрати и щастие. И знам, че ще е такъв, какъвто си мисля. Имам близък роднина, със съдба като моята. Никой не го разбира, но аз да, защото знам, какво е да си в такова положение. Нашите се притесняват за мен, понеже съм все така затворена, изолирана, самотна. Не си мислете, че не ме подкрепят и че нямам добро семейство. По страхотни родители от тях няма, въпреки че, съм яла доста тупаници като дете.

 Има още толкова неща, които мога да прибавя, но сега съм изморена. Дълго писах!

 Интелигентен човек съм и поне с това се гордея.

 Питате се, защо ви разказах всичко това?

 Искам да бъда чута, да знам, че някъде ще оставя следа.

НЕ търся съжаление.

НЕ търся разбиране. 

НЕ търся утеха.

 Искам само да споделя. Защото, аз наистина отворих всяка струна от душата си в написаното.

 Никой никога не ме е разбирал, винаги съм била особнячка и странна, така че...

 Не вярвам в любовта, никога не съм била влюбена и истински щастлива. Не вярвам, че ще бъда някога.

 Имала съм само две гаджета в 25- годишният си живот и никога не съм имала интимни контакти с мъж, но много предложения и изказвания в любов.

Нито вярвам, нито търся някого, само казвам.

"Човек, за човекът е вълк"! Усетила съм го, така че...

Поглеждам към прозореца на стаята си и виждам как слънцето залязва. Отне ми повече време с писането, но ми олекна. Чувам го как ми говори съвсем ясно.

Знам! Вече знам!