— Любовта е такова нещо, брадъре – каза Кольо Лудия – Та чак небето се синее.

Кольо Лудия може да е луд, но понякога ги ръси едни такива, все едно някой друг му е сложил думите в устата. Може пък да използва остатъците от онова, което някога е имал в главата си. Иначе е обикновен алкохолик. Казва, че е тренирал бокс като ученик, може и да е било наистина така: има стойка на боксьор, широки рамене, големи ръце и сплескани уши. Носът му е закривен ту наляво, ту – надясно, според това на коя страна е спал. Около кръста обаче никак не прилича на боксьор. Там му се е образувало едно пухкаво пиянско шкембенце, а не е толкова дърт – да има 40 години, не повече. Но в моите очи е ветеран: аз съм му на половината, за годините говоря. За пиенето ще ми трябват два живота да го стигна.

Толкова за Кольо Лудия, който нарича всички “брадъре”. Сега нещо и за мен да кажа, че взе да ми писва цял живот да съм анонимен разказвач и събеседник. Къде по желание, взаимно или – не, къде с нежелание – все такива роли играя. Сега, някой ще каже: “Абе, ти голям артист си се извъдил бе, келеш! Кво ми се правиш на интересен?” А аз ще опитам да преброя до двадесет, че иначе ще взема да го фрасна по главата този някой. Истината е обаче, че съм пацифист. “Паци..какво си?” – просташки се изцепи някакъв глас, вероятно бе гласът на въображаемия ми антипод.

В този момент гореспоменатия боксьор-пияница се появи отнякъде, след петминутно отсъствие. Над голямата му лапа се подаваше гърлото на зелено шише.

— За какви октоподи става дума, брадъре? На скара ли, за сувлаки? – попита. Откъде бе разбрал за вътрешния ми глас Кольо, това не знам. Може и аз да съм луд. По-вероятно е обаче да съм водил диалог с въображаемия си антипод на глас, така както често правя. Но на Лудия не му пукаше изобщо за моя вътрешен глас, той вече надигаше бутилката и пиеше като жаден. Като много жаден пиеше.
 

— Антипод казах, не октопод. Дай и на мен.
— Пий, брадъре – подаде ми бутилката той – И най-добре я забрави нея. Тя, ако те обичаше, щеше да те потърси. Зарежи и тези антиподи, и си намери истинска жена. Някоя, която и на края на небето ще дойде с теб. Някоя, която ще те обича заради самия теб, въпреки че ще ти се цупи, и ще ти се сърди, ще се карате, и ще се разделяте, а после пак ще се събирате. Защото любовта, брадъре, е по-голяма от небето дори, и това е положението, от мен да го знаеш това!
 

Малко ме шашна с тези думи Кольо: досега не бях го чувал да говори така, а и не беше заради половината бутилка вино, която вече беше изпил. Не беше заради това. Нещо бе се събудило в него, в калената му в безброй (предполагам въображаеми) битки боксьорска душа.
 

Какво се случи по-нататък едва ли е толкова важно. Историята е позната и обикновена: един ден някой ми каза, че Кольо Лудия умрял. Досетете се сами от какво. Оттам насетне градът стана някак по-различен, и може би малко опустя градът, макар че като цяло стана доста пренаселен. Що се отнася до мен: аз пораснах. Не беше бързо и не беше лесно – доста често си говорих с въображаеми антиподи, доста пъти ми казваха колко ме обичат. А после нанякъде заминаваха – тези, които ми казваха, че ме обичат, кой ги знае защо. Навярно бях прихванал от лудостта на Кольо, а може и да е друго. Небето обаче си остана същото: синьо и голямо, а любовта все още беше по-голяма от него.