Къси разкази край Огоста
Сега пиша,но сякаш пак съм там. В моето родно,мило селце Люта! На левият бряг на река Огоста .Така наричат реката хидролозите. За нас тя е повече от това пониятие. Тя ,Огоста тече във вените на всеки от нас. Край нея са преминали щастливите и тъжни дни на добрите хора живели там. Там край огризаните от Огота брегове се раждали и умирали любови. Щастливи деца се къпели от сутрин до мрак. Огласяли с радостни възгласи отсрещните ридове. Овчари бродели с хиляди брави овце. Черноглави и белоглави овце. Медни звънци огласяли околността. Вятърът им пригласял,свирейки сред тополите. Върбите се накланяли,сякаш да отпият вода от реката. Навсякъде зелени пасбища. Сред тях ароматни цветя. Пчели неуморно прелитащи от цвят на цвят. Събиращи животворен мед. Картината се допълва, когато рано,призори запяват петлите. Кокошките закудкудяват.Златоруни агънца забляват. Разлаяните кучета се качват с предните си лапи на портите. Лаят и лаят.Сякаш да прогонят от домовете всичко черно и зло.Един ден в ранната есен на 1944 година самият премиер- министър посетил нашето Люта. Кимон Георгиев стъпвал по калните улици. Една от спирките му била на селският първенец Любен Попов Плавчев. Целият министерски антураж спрял пред дома на селският първенец. Сам Кимон Георгиев почукал на вратата .След малко време от там се показала къдрокоса глава. Голями питащи очи. “Добър ден-усмихнал се Кимон Георгиев-търся господин Плавчев!“ „Няма го,Господине!Аз съм синът му,Кимон!“. Министър-председателят на Царство България се стъписал.“И аз се казвам Кимон!“Зад малки те си кръгли очила се усмихнал министърът. После бръкнал в джоба си.Извадил петдесет лева(много пари за онова време)Подал ги на нашият Кимончо. Щипнал го по бузката за довижадане. Времето минава и обръща човешките съдби. Дошла новата власт. Заможният чичо Попов,заедно с цялото семейство бил интерниран в Североизточна България. Хората казват,че злото никога не идва само. Там блестящият семинарист,отличник на випуска,Кимон се разболял от пневмония. Властите бавели линейката за Търновград. Почти умиращ,Кимончо бил транспортиран доСофия в „Александроска“. Отива си. Млад,не видял нищо. Властите разрешават да бъде погребан в родното Люта.Дядо Любен сложил малка надгробна плочица.Всеки ден с баба Евдокия ходили да преливат чедото си! Но не! Дяволското вмешателство няма край !Една сутрин те заварили натрошена надгробната плоча на Кимончо. Да се забрави всичко! Времето да изтрие спомена! Затова днес седнах и написах. Да се помни за Кимончо,за времето ,за нашето Люта! И за Огоста!
© Хари Спасов All rights reserved.
