Домоуправителката искаше да се увери, че Николина си е отишла; безшумно я последва в сенките на високите кипариси край блока и видя как бялата ѝ блуза изчезна зад ъгъла на съседната кооперация. Изчака малко, защото се опасяваше, че ще изиграе някой от поредните си номера – ще реши, че е забравила нещо и ще се върне. След това погледна към прозорците на седми етаж и като видя, че свети, затвори плътно входната врата и влезе в асансьора.

     Натисна звънеца на апартамента на касиерката. Щом прозорецът е светъл, значи не са си легнали.

     – Марче, какво става? – уплашено попита разрошената и омърлушена жена, която отвори вратата. – По това време?

     – Нищо не е станало – увери я домоуправителката. – Но скоро ще стане, ако продължава така. Трябва да поговорим.

     – Но вече е късно, а и мъжът ми...

     – Не е късно. Лято е. Хората едва сега започват да хойкат, ако съдим по нощния живот в нашата кооперация.

     – Не те разбирам.

     – Ще ме разбереш, когато дойдеш да поговорим. Горе, в моя апартамент. Веднага.

     Касиерката кимна, наметна жилетка и тръгна покорно след Марчето.

     Апартаментът на домоуправителката беше на последния осми етаж. Двустайно жилище, наскоро ремонтирано по старомоден и архаичен начин. Дървената ламперия беше съхранена в автентичния ѝ напукан вид, обилно лакирана; три огледала едно до друго висяха окачени на различни нива като картини без образ. Стените бяха облечени с шарени ковьорчета, прикрепени към стените с габърчета, в кухнята имаше дървен масивен шкаф с витрина, пълна със стъклени чаши, подредени върху дантелени кърпи. Лаптопът стоеше затворен и отхапаната ябълка на похлупака му имаше кулинарен вид. Касиерката идваше често тук, за да обсъждат проблемите на входа, и винаги ѝ се струваше много тясно – въздух не достигаше в това жилище. И имаше чувството, че с всеки ден става още по-тясно.

     Марчето извади кутия шоколадови бонбони и бутилка уиски.

     – Късно е, благодаря – измърмори касиерката и пое въздух с усилие. – Нека да минем по същество.

     – Ще минем, нали за това те поканих. Но темата е важна и сложна, не мога да ти кажа всичко с едно изреченеие. Затова ще ни трябва подкрепа – и тя наля в две чаши от алкохола и побутна бонбоните пред гостенката. – Виж какво, Детелинке, животът не е толкова елементарен, както вие с мъжа ти си го представяте. Трябва да се воюва! Да се отстоява всяка крачка!

     Детелина не разбра в какво я упрекват – и нея, и мъжа ѝ, но отпи от чашата, за да бъде учтива. Не каза нищо, само слушаше. Във входа се била самонастанила някаква стара гъска от съседната кооперация – там, зад ъгъла, при железарията, в блока срещу месарницата; там живеела по принцип. При това е омъжена, мръсницата. Идва при адвоката на втория етаж. Хич не ѝ пука. Не се интересува какво мислят хората. Безочлива личност. Мъжът ѝ не може да не знае, защото са приятели със Ставрев от време онò. Обаче и той не повдига въпроса. Странна работа, нали?

     – Засякох я два пъти. Представяш ли си! Тук, у дома ни, във входа! – възмущаваше се Марчето. – Имах работа долу, изхвърлих боклука, после подишах чист въздух, а тя като луда – ту влиза, ту излиза. Донесе, видях с очите си, цяла бохча ядене и пиене на Ставрев, изядоха горе и изпиха всичко, не знам какво друго са правили, а после посред нощ – ни лук яла, ни лук мирисала, се изниза покрай мене без да поздрави и се завлече при мъжа си в нейния си блок.

     – Кога е станало това?

     – Ей сегичка, преди няма и половин час. Казвам ти, тая работа е дебела. А и кучката също е дебела. Мисля, че се казва Николина, ще поразпитам за нея. Какво ѝ струваше да каже: „Здравей, Марче! Не – не Марче. Така ме наричат приятелките. Можеше да каже: „Здравей, Мария! Добър вечер. Как си?” Ей така, от вежливост, нищо че е демагогия. А тя ме изгледа като бостанско плашило. Подмина ме и хукна нанякъде, понеже е гузна.

     – От какво да е гузна? И къде хукна? – прозина се Детелина. Спеше ѝ се.

     – Ама ти хич не внимаваш! Не разбираш ли как стоят нещата или наистина си глупава, както всички говорят за тебе?

     Детелина се изчерви. Знаеше, че така се говори.

     – Досещам се – каза тихо и размаха ръка пред лицето си, сякаш да прогони слуховете. – Тази жена – Николина, нали? – се опитва да влезе в дома на Ставри Ставрев, адвоката, и да го омагьоса. Може би има и по-далечни планове. Така изглежда.

     – Именно!

     Поговориха още малко и се разделиха без да вземат решение. Наближаваше полунощ.

     Домоуправителката изпроводи гостенката, чу как щракна отвътре ключът на апартамента ѝ и почука предпазливо на вратата на общото помещение. То се намираше до нейния апартамент.

     Никакъв отговор. Потропа по-силно. Отвътре някой се размърда и бутна грубо металната врата, тя се беше изметнала и заяждаше отдолу. Една жълта и мръсна ръка се подаде отвътре и отпусна захвата си – банкнотите, които стискаше, се разпиляха по пода.

     Някъде по това време или час-два по-късно Тодор усети спаряваща болка в рамото. Огледа се. Беше настанен в спалнята на Ставреви. Стана му неловко. Някаква резедава светлина идваше от лампите на улицата и беше съвсем тихо. Опита се да отвори устата си – пресъхнала и напукана. Не успя. Лявото му рамо се беше свлякло и висеше неподвижно. Хвана го с дясната ръка и го помачка. Не усещаше нищо.

     „Много пих снощи. Оставили са ме да спя. Тук съм, при Ставри. Така изглежда. Значи няма страшно. Ще ми се кара утре жената. Ще каже, че отново съм започнал да пия. И ще е права. По дяволите...“

     Нова, по-силна болка го прониза. Изпоти се. Какво става?

     Опита се да стане. Цялата му лява половина беше като замръзнала. Подрипна в леглото като пружина, даде тласък на тялото, но краката отказаха – олюля се и се строполи на пода. Нещо лошо ставаше с него.

     Сутринта на другия ден беше безоблачна. Ставри реши да изненада стария си приятел с бъркани яйца – от ония, които сервират в добрите заведения. Тодор не е лош човек. Много му се струпа. Синът му не се обаждаше. Жена му беше хубава, даже много хубава, но прекалено строга с него. Всички му завиждаха и никой не го обичаше: все беше нервен и недоволен. Яд ге беше, че синът му не се връща от чужбина; чувстваше се лично виновен. Не е ли това повод да си вечно пиян?

     Но Тодор не беше вечно пиян. Така говореха, за да му мачкат самочувствието. Ставрев знаеше, че у Тодор вече не беше останало много за мачкане. Нищо, нищо особено не беше станало. Какво толкова? Просто снощи си пийнаха повечко.

     Отвори хладилника и видя, че няма яйца. Миришеше лошо. Беше свикнал с тази миризма, но сега го лъхна необичайно силно. Погледна часовника – седем и петдесет. След десет минути ще отворят магазина. Отпусна се на дивана и затвори очи. Ще почака.

     Тодор стенеше съвсем тихо. Болеше го нещо и това нещо сновеше из целия му организъм и като че ли го рушеше отвътре. Нямаше глас да извика. Мърдаше вече устните си, но не можеше да изговори нищо. Всичко по него търнеше, конвулсивни тръпки сковаваха тялото му. Усети как се отваря външната врата и Ставри излиза с бодри крачки. Сигурно към магазина. Ще купи нещо. Знае, че има гост и ще го зарадва с хубава закуска. Само че гостът е зле. Не може да се движи. „Какво ми става, мамка му!“ Опита отново да развижи лявото рамо. После левия крак. Нищо. Кухо и чуждо беше всичко вляво. Не можеше да мръдне.

     Мляко и яйца. Идеалната закуска. Малко масло. Така ги правеше Сия. От нея беше научил рецептата. Забрави за вземе магданоз, ама може и без него. Нека са бухнали. Така. Готово. Хвърли черупките в коша и потри ръце. Котлонът се гаси, докато са още рохки – така го съветваше съпругата му, когато беше вече на легло и трудно ставаше. Иначе ще станат като пържени. Обаче казваше и друго: „Бърканите яйца се сервират топли.“ Значи първо ще го събуди, после ще гаси котлона.

     „Ей! – сети се. – Ама ние нали снощи ядохме яйца... Май така беше. Карай. Няма нищо. Голяма работа.“

     – Чук-чук! – потропа доволно на вратата към гостната и допря ухо.

     Чу виене – глухо, болезнено, отчаяно.

     Натисна рязко дръжката и влезе. Тодор лежеше на земята и стенеше. Бяла пяна висеше покрай устата му, а той се опитваше да прави движения – хаотични и резки, за да стане на крака.

     – Тодоре! – извика и клекна до него. Изправи главата му. – Тодоре! Какво има? Какво е станало?

     Загледа се в лицето му. Цялата му лява половина беше хлътнала – бузата, челото, окото дори. Приятелят му не приличаше на себе си. От брътвежите му нищо не се разбираше.

     Извика спешна помощ. Междувременно успя да го повдигне, успокои го, доколкото можеше с първата нелепа шега, която му хрумна: „Не можеш да говориш, а? Това е хубаво, ако се замислиш. Един мъж като не трае, трябва да мълчи!“; излязоха на етажната площадка и зачакаха. Болният притихна примирено. Гледаше уплашено и седеше на стълбите.

     Линейката не закъсня, но се оказа, че в нея няма нито санитар, нито лекар. Фелдшерката, която придружаваше шофьора, само се качи до площадката, погледна плахо Тодор и вдигна рамене:

     – Аз съм до тук! Оправяйте се вие с шофьора.

     Вдигна го сам и го положи върху носилката. Шофьорът помогна неохотно – „Добре, че сте само на втори етаж!“.

     Качи се и седна до него. „Не е редно!“ – уведоми го фелдшерката, но нямаше нищо против. Даже по-добре: този мъж беше още як, ставаше за придружител и щеше да помогне при нужда в болницата. А и някой трябваше да обясни какво е станало. Оня май не можеше да говори.

     Ставрев заключи вратата на возилото отвътре. Около него имаше полуотворени кожени чантички с разни прибори и спринцовки, маркучетата на системата висяха и се помръдваха едва-едва. Дали да не предложи да му влеят малко.... беше чувал, че така се прави. Сложи ръка върху гърдите на Тодор. Натисна по-силно дланта си към сърцето – да го усеща. Биеше неравномерно. Когато линейката тръгна и наду сирената, погледна към апартамента си. От кухнята димеше, беше забравил да изключи котлона.

     „Ако беше жива Сия – помисли си, – щеше да ме убие!“

     Мария седеше до металната врата и не помръдваше, въпреки че ясно чу суматохата долу на втория етаж и сирената на линейката. Усети миризмата на загоряло, но с това щеше да се занимае по-късно. Този наркоман вътре ѝ дължеше още десет лева. Нарочно не се появи цял-целеничък снощи, само ръката подаде, за да не ѝ даде възможност да преброи банкнотите. Сега не отваря. Ще възразява после, че всъщност е платил точната сума; че тя не е преброила точно. Няма да му мине номерът. Не на нея тия! Удари с юмрук врата отново. Тя изкънтя глухо. Нищо и никой не шавна вътре. Добре. Ще стои тук и няма да мърда. Все някога ще се изсули от леговището си тоя мошеник.

     По едно време чу стъпките на комшийката отдолу. Детелина трябва да е. Рипна.

     – Марче, горим! – крещеше жената и тичаше нагоре по стълбите, размятайки жилетката от снощи. – Твоят човек, адвокатът, е запалил апартамента си! Дими и пушек се вдига... Видях от балкона. Отиде ни кооперацията, боже! И закъснявам за работа...

     Мария изу чехлите си, ритна вратата на общото помещение, като сви пръстите на крака си, за да не усети болка, и изсъска:

     – Явно трябва и с това да се заема. Аман! Не ми плащате толкова, че да се грижа за всичко и за всички. Да не съм пожарникар, а? – И добави по-силно с пълно гърло към вратата: – А теб ще те пипна! Да знаеш... Няма къде да се скриеш!

     Набързо смени чехлите с пантофи и хукна с Детелина надолу по стълбите. Наистина димеше ужасно.

     Миризмата идваше от апартамента на адвоката.

     – Тичай да събудиш мъжа си! – нареди домоуправителката. – Вратата трябва да се разбие. Незабавно!

     – Ама...

     – Веднага!

     Изпод вратата излизаше пушек. Вътре ставаше нещо лошо.

     Мъжът на Детелина се появи по пижама, подпухнал, сънен и бос.

     – Какво си се надул такъв? – погледна го строго Мария. – Блъскай вратата, да я разбиеш! Аз съм жена, не мога и това да правя.

     – Защо да я разбивам?

     – Не виждаш ли? – подкани го и съпругата му, докато стискаше нервно някакво канче с вода. – Вътре има палеж! Огън! Дим! Ето, намокри се да не изгориш – и лисна канчето в краката му. – Удряй силно!

     Погледна тъжно краката си и установи:

     – Дими, да. – Спеше му се. – Това го виждам, но... чакайте малко.

     Натисна дръжката и вратата се отвори. Не беше заключена.

     – Готово! – зарадва се и погледна жена си: – Сега може ли да се върна да си доспя? Следобед заминавам. Искам да поспя. Знаеш, че сън не ме хваща в автобуса.

     Мария се ядоса, но нищо не каза: „Мъже!“

     Детелина се съгласи и мъжът ѝ зашляпа обратно към седми етаж с бавна, тромава походка. Не се вълнуваше, че мирише на изгоряло. Това не му пречеше да спи. Днес заминаваше за Австрия, имаше вече договор за общ работник по строежите. Искаше да е свеж, когато пристигне. Чакаше го много работа. Цяла зима само за това мислеше – едва свързваха двата края; и елха не купиха за Коледа. Лете обикновено излизаха хубави оферти за чужбина, а и имаше познати, те му помагаха. И ето – затопли се времето и му предложиха работа. В Австрия. С договор. Какво по-хубаво? Затананика: „Нека да е лято, само да е лято...“

     – Мъжът ти пее ли? – озъби се Мария.

     – Не той още сънува – оправда го Детелина и се засрами.

     Влязоха заедно в апартамента. Димът идеше от кухнята. Отвориха прозорците и видяха почервенелия котлон и тигана върху него. Нямаше огън. Детелина дръпна щепсела, намери кърпа и започна да гони пушека навън.

     Мария се огледа. Отдавна не беше влизала тук. Същите пердета, но съвсем занемарени. Хладилник. Малка масичка с два ниски стола. Диван. Идваше тук чест, след като Сия умря. В началото адвокатът я канеше уж между другото, без причина. Споделяше. Беше ѝ приятно. Повече от приятно всъщност. Нищо не се е променило в жилището. Само Ставрев се промени; изведнъж престана да я кани на гости.

     – Ти нали бързаше за работа? – попита касиерката. – Тръгвай тогава. Аз ще се погрижа, като няма кой друг.

     Детелина подскочи от радост. Заплатата ѝ беше ниска, но на нея разчитаха вкъщи. Не искаше да бъде безработна и вечно да се оплаква като другите жени на нейната възраст. Може би все пак нямаше да закъснее много.

     – Благодаря ти. Наистина! От сърце!

     И хукна нагоре след мъжа си. Трябваше да му подготви куфара. Снощи остана до късно при Мария и не сколаса.

     „Кокошка!“, изгледа я и затвори вратата на Ставреви след нея. Прозорците изсмукваха дима. Вече се виждаха последствията от смъртта на съпругата на адвоката. Този апартамент на приличаше на нищо. Отвори хладилника и установи, че вътре мирише по-лошо, отколкото в задимената кухня. Влезе в спалнята. Видя разхвърляните смачкани чаршафи. „Тук го правят, значи!“ Дръпна нервно краищата и сви плата на топка. Помириса и се изплези. Отврат! И коя е тая Николина? Каква е? Кучка, каква друга да е. Как се настани тук? И с какво е по-добра от нея? Въргаляли са се цяла нощ и са забравили котлона сутринта. Закуска са сложили да си правят, а не им се е ставало на гълъбчетата. Милите. Така е станало. Тя беше снощи бялата птица, дето профуча покрай нея като прилеп албинос във входа. И като че ли си отиде. Но кой знае какво е станало по-късно? Трябва да се е върнала. Може би трябва да се сложат камери на входната врата. Отдавна го мислеше това. Щеше да наблюдава чрез персоналния си компютър у дома движението пред блока през цялото време без да се налага да изхвърля боклука по пет пъти на ден.

     Отвори гардероба. Нямаше женски дрехи. А мъжките... не бяха за гледане. Все пак видя едни хубави боксерки. Харесаха ѝ. Сигурно под тях имаше още. Този мъж носеше хубаво бельо. Пъхна ръка и усети нещо твърдо. Кутия. Извади я – снимки.

     „На тази кутия тук не ѝ е мястото – каза си. – А и защо да стои тук? Заради тая пачавра ли? Ако иска да си спомни нещо, Ставрев знае къде живея. Аз съм на осми етаж. И съм запазана жена. Нищо ми няма. Живея в аристократично жилище и съм дори домоначалник. А тия двамата любовници – огледа се презрително – ще се върнат в гнездото, което подпалиха – уплашили са се, че ще ги сгащят и са се скрили нейде около блока, край кипарисите или дори по-надалече; мъжът на Николина всичко ще разбере съвсем скоро. Ще стане чудесен скандал. Трябва да изляза и да проуча. Налага се всичко сама да върша.“

     Прибра се в апартамента, свали пантофите, обу чехли и внимателно проучи външния си вид във всяко едно от трите огледала. Повтори на глас, че нищо ѝ няма на годините и стовари кутията със снимките до витринния шкаф. Искаше да почине малко. Много ѝ се насъбра – и снощи, и днес. А и тия десет лева... Нямаше да ги опрости. Никога.

     Не беше време за сън. Но нямаше сили. Метна една покривка върху кушетката и тутакси заспа.

     (Следва)