Снощи занесохме черните къпини на баба и тя отсече, че няма да прави сладко от тях. Били по-подходящи за сироп и ни хвана с дядо на работа, докато изчисти и опържи донесената от нас риба. Смляхме къпините в мелачката за месо, с онова хитро приспособление, което изхвърля всички семчици и остана ароматната гладка течност, която скоро щеше да се превърне в сладък сироп. Баба ù сипа в движение пакет захар и го захлупи да го вари сутринта по хладно. И тъй като рибата беше готова, хрупкава, с апетитна червена коричка, с дядо се разположихме под асмата, викнахме съседите от ляво и дясно и седнахме на бира и риба да бистрим политиката и живота. Единият съсед, чичо Митаки, пристигна с два лимона за „ овкусяване” на вечерята, а другият се появи с бутилка бяло отлежало вино. Рибката ги накара да разказват прочути рибарски истории, в които истината се смесваше с двойно по-голяма лъжа. Забавлявахме се невероятно и още не бяхме пристъпили към десерта - студен крем с праскови и извара, когато към 12 дядо внезапно съобщи:

- Много ми е мило, драги съседи, но утре е светла неделя и ще се ходи на църква. Желая ви хубава нощ и свежо събуждане. Ще се видим при Тацето.

Чак след време разбрах, че Тацето всъщност е поп Атанас. Като всичко в това малко село, и попът беше особен чешит. Но за него, като му дойде времето.

Поредната неделя сутрин. До стаята ми достига аромат на палачинки и къпинов сироп. Взех си набързо душ и се свлякох надолу до кухнята. Закуските на баба бяха повече от прекрасни. Но този път не се оказаха палачинки. А така наречените „лангиди”. Приличат на бухтички, но се заливат със сладък сироп и са сочни и вкусни. Със студено кисело мляко са вълшебни. Харесваше ми не само как готвеше баба, но и храната, която подбираше. Нищо тлъсто или консервирано. Винаги прясна салата и месото отделно от готвеното. Майка ми, за нещастие, готвеше рядко. Обикновено го правеше татко. А когато той нямаше настроение, просто отивахме на ресторант. И понеже пак се отплеснах, докато хапвам лангиди с къпинов сироп, да се върнем на неделната служба.

Когато първия път ме покани дядо на църква, само дето не се изсмях. Нашите бяха атеисти, аз дори не бях кръстен още. Опитах се да се измъкна предпазливо, но дядо ме пресече веднага.

- Тук всички ходим. Няма това-онова. Ще ти хареса, ще видиш. А пък вечерта има забава. Не като дискотеките в София, истинска музика свири. Идват момичета от други села. Може да си харесаш някоя.

Въздъхнах примирено. Дядо знаеше какво прави, щом си струва, значи съм там. Ставаше дума за няколко часа. И с камъни да ме товарят, ще изтърпя.

Наредено ми бе да се изтупам яко. Дядо приемаше уроците ми не на шега. „Яко” и „споко” ги бе усвоил перфектно. Та, първият път, изтупани с дядо като за сватба, тръгнахме за църквата сутринта. Баба беше набрала цветя и отишла доста по-рано. Вървяхме и по пътя срещахме хора, всеки оглежда всеки, шепнат си нещо, махат с ръка. Почна да ми просветва накрая, че в църквата може би стават и интересни неща. Най-малкото, можеш да си харесаш някоя, а и тебе да те харесат.

Църквата беше малка, но подът - с гланцирани плочки в кафяво и сладко бежово. Дърворезбата измита, иконите светеха от чистота. Плотовете за свещи, излъскани с олио, да не залепва восъкът, а до всяка стойка за свещи, поставен съд, пълен с вода. Това не го бях виждал на друго място. Палеха свещ и всеки се навеждаше, топвайки пръсти в тази вода, в която са угасени догорелите свещи, и слагаше кръст на челото си или двете очи леко бръсваше с ръка. На малките деца им измиваха очите от нея. Може би тя носеше светлите енергии на хората, палили свещи за здраве, радост и светлина. Енергийна вода, заредена с топлота и надежда. Запалих свещичка за здраве и също натопих ръка във водата, измивайки очите си с нея. Огледах се и се наредих на опашка да се поклоня пред образа на светеца, чийто празник е днес.

Иконата за празника бе поставена по средата на храма. Хората се редяха, оставяха цветя, подредени в красиви букетчета, в центъра на които задължително имаше стръкче босилек, и подаръци, от кърпи до чорапи и ризи, нощници или плетени покривки за легла. Покланяха се ниско по три пъти почти до земя.

Застанахме с дядо отзад, малко встрани. Нищо не виждах, а и не разбирах какво пее попът. Не ми беше ясно и защо сме застанали там. Докато не почнаха поклоните и подаръците. Стояхме със свещи в ръце, а жените се покланяха почти до земята при всеки „Амин”. Голям тарикат е дядо ми. Но не беше редно да постъпва така точно тук. Църквата е свещено място. Прошепнах му го, защото от неговите мисли ме досрамя.

- Аз съм се писал в Ада - смигна ми дяволито дядо. - Там има по-приятна компания за вечността.

И докато аз чувствах вина към жените, че Горан Старши ги оглежда като мъж дори в църквата, чух разговор между две жени, които от своя страна обсъждаха дядо. Ушите ми пламнаха и се изкашлях, за да ги накарам да прекратят разговора. Двете разбраха, че съм ги чул, но дори не се постараха привидно да покажат смущение. Изсмяха се и продължиха, допрели глава до глава, сега вече включили и мен в разговора.

Изпитвах гняв. Едновременно ме привличаше светостта на малкия храм и готовността на хората да бъдат заедно, да се молят за здраве и радост, а ме отвращаваше използването на църквата за разпределяне на селските клюки и обмяна на информация. Стиснах недоволно устни, когато попът отново каза „Амин” и забих поглед в земята. Аз не съм Горан Старши, а Младши. Не на всичко трябва да подражавам на мъжете в рода.

Храмът е място за молитви към Бог и светците. Аз не вярвах истиски в християнския Бог и може би моето място не бе там. Не бе там обаче и мястото на дядо и някои хубавелки от селото. Хората искаха хляб и зрелища, но църквата не бе място за подобни неща. Поне аз мислех така. И все още не съм променил мнението си. Може би защото един от пътищата да бъдеш в хармония със себе си, е да уважаваш религията.

И тази неделя не бе по-различно. Докато поп Атанас пееше църковни песни, течаха тихи разговори по групи за случките из селото през неделята. Хората, улисани в работа, тук се виждаха, гледаха да си кажат кой каквото има да съобщава. Службата свърши и селяните почнаха да се разотиват. Излизахме, когато видях Фиданка да идва сама. Носеше букет от бели и червени рози, оформен като красиво малко сърце. Жените се подместиха като от чумав от нея и тя влезе в полупразната църква да запали свещ пред иконата. Върнах се след нея и застанах в ъгъла. Знам, че не беше редно, но не ми се искаше да остава сама. Тя се прекръсти пред всички икони, остави букета пред Света Богородица и се наведе до пода. Целуна плочките няколко пъти, свита като дете в своята мъка и самота.

- И да целува, и да не целува, няма да ù изпрати мъж – две селянки я одумваха и на мен ми се прииска да ги зашлевя, защото мястото не беше за клюки и ирония, нито хорската мъка беше причина да се злорадства, и то точно в църквата.

Фиданка направи същото и пред голямата икона на Исус. После се обърна и тръгна невиждаща към изхода. Очите ù бяха пълни със сълзи. Исках да я прегърна, но разбирах, че точно сега не бива да разговарям с нея. Изпратих я с поглед и ми загорча от нейната мъка.

Вече знаех какво да направя за Фани, трябваше само да го обсъдим с дядо след службата. И да натрием носа на онази чаровна хитруша, Съдбата.

Забавата в неделя бе голямо събитие за малкото южно селце. Събираха се хора от околните малки села. Идваха да танцуват от всички възрасти. И за моя изненада, не само македонски хора. Танцуваха всичко и се забавляваха от душа. Малкото млади в района се събираха и си намираха гаджета, влюбваха се и се разделяха, както навсякъде по света.

Аз, естествено, бях центърът на внимание. Селските момичета ме заглеждаха и дядо беше горд от интереса към издънката на рода. Имаше хубавички и мили момичета, но не можеха да се конкурират с очарованието и зрялата красота на Савчева.

Както бяхме в навалицата, изведнъж съгледах Фиданка. Стоеше отстрани в строга винена рокля на малки цветя и се поклащаше леко в такт с музиката. Изведнъж ми просветна, че сигурно обича да танцува, но тук никой мъж няма да я покани на танц, защото е просто Фиданка. Клеймото на неволна младежка грешка и етикетът ”стара мома” без род ù бе залепено чак до смъртта. Промъкнах се в тълпата от хора. Застанах пред нея и се поклоних:

- Ще ми окажете ли честта да бъдете моя дама до края на вечерта?

Тя ме погледна, сякаш бях казал нещо престъпно. Хората около нас прекъснаха своите разговори. Дядо изникна отнякъде. Потупа ме окуражително по рамото и се обърна към тълпата.

- Моят внук иска разрешение да танцува с една дама, не виждам нищо нередно – каза той с равен и ясен глас. - Приятна вечер желая на двамата - леко кимна и се отдалечи.

Поведох белокосата жена към кръга от танцуващи. Всички ни гледаха, сякаш виждаха за пръв път млад мъж да танцува с белокоса жена. Можеше да ми бъде баба. Можех и аз да ù бъда внук. Тя трепереше като листо по време на танците. Ръката ù се беше изпотила, виждах капчици пот по врата ù. Приличаше на малко момиче, което върши желани, но забранени неща. Знаеше, че ни одумват, че ще продължат и утре да правят клюки от танците през нощта, но не спря да се усмихва до края. Танцуваше леко, някак на пръсти и бе истинско удоволствие да я водя в ритъма на красивата музика. Придържах я леко с ръка. Аз самият не бях много добър в сложните танци, но тя ме напътстваше и бяхме чудесна двойка.

Когато с дядо я изпратихме до тях, аз ù целунах ръка, а тя срамежливо ми каза:

- Това е най-прекрасната вечер в живота ми, ще запомня танците като светулка през зимата.

Отговорих, че до края на лятото за мен ще бъде чест да е моя дама на всички останали празненства. Поклоних се като истински рицар. Тя се засмя. Бялата ù коса трепна красиво над строгата винена рокля. Заприлича на глухарче, което скоро ще бъде отвяно от вятъра.

- Тъй като едва ли ще имам друга такава възможност в живота си, приемам и благодаря.

По пътя дядо ми стисна ръка. Вървяхме бавно към къщи. Светеше ярка луна. От нейната светлина дърветата приличаха на сребърни облаци в рокли. Бяхме приятно отпуснати и едва сега почувствах умората. Скоро щеше да настъпи денят. Трябваше да поспим малко. Дядо внезапно наруши мълчанието.

- Днес ти направи нещо, за което нито един мъж нямаше дупе през всички години.

Искаше да каже и още нещо, но не посмя. Не беше и нужно. Той искаше да танцува с Фани, уверен съм, но за него бе сложно, почти невъзможно. Бяха се оплели конците не само на нейната, но и на неговата съдба преди толкова много години. Време беше аз да ги разплета.

Докато чаках да дойде съня, загледан в отразените сенки по копринените пердета и тавана на стаята, вече бях твърдо уверен, че трябва да променя света на тази жена. Сложих слушалките на ушите и пуснах инструментални парчета за саксофон и китара. Музиката навяваше мисли за любов, страст, красота. Някой щеше да предизвика Съдбата. Вече знаех кой ще се осмели и как.