Късна среща

„Когато има толкова случайности, търси закономерност...”

Цяла нощ снегът валя и затрупа пътя. Слънцето едва проникваше иззад облаците. Беше съвсем рано, когато той отвори очи, чу равномерното дишане до себе си и се усмихна... Снощи до късно се вслушваше дървата в камината как пукат и огънят хвърля отблясъци в стаята.

Измъкна полека ръка изпод косите й, за да не я събуди, нежно я целуна и излезе с тихи стъпки от стаята. Бяха наели бунгало в планината за няколко дни. Хем да обиколят по пътеките, хем да бъдат сами. Тези дни като че ли ги чакаха с години. Искаше да направи закуска и да я поглези, защото тя беше най-хубавото нещо, което той получаваше в есента на своя живот.

Обичаха планината, стръмните й върхове. Пътищата им странно се преплитаха вече няколко пъти. Странна случка ги срещна преди много години. Тя беше все още момиче...

Група туристи се събираше пред заслона в подножието, правеха приготовления да атакуват върха. Слънцето изгряваше, върхът блестеше на първите му лъчи.Скалите и огромните преспи се отразяваха в езерото до заслона. Беше тъй красиво, тръпки да те побият.

Независимо, че бе лято, температурата беше доста ниска, та бяха със зимни панталони и якета. Само тя, както винаги, беше с къси панталони. Чудеха й се, как не й е студено. Имаха два часа догоре и след това им предстояха още 5-6 часа преход до хижата, дето бяха решили да отседнат. Нарамиха раниците, тръгнаха.

Пътеката - стръмна, камениста , на места бе оборудвана с въже за по-лесно придвижване. Тя вървеше последна, защото все се моташе: ту спира да снима, ту да гледа и все пристига със закъснение. След всяка почивка другите ставаха да продължат, а тя - ето я, тъкмо идва.

Така беше и в това ранно мразовито утро. След час изкачване видяха, че от върха се спускат двамина: мъж и младо момче, вероятно баща и син, които снощи късно пристигнаха в заслона. Толкова рано станали, че успели да посрещнат изгрева на самият връх.

Раницата й тежеше, бе кацнала като птиче на един камък, гледаше зъберите, снимаше езерата, които току изникваха пред очите й от другата страна на склона. Улисана, не усети, че камъкът е нестабилен, и в един момент се подхлъзна, започна да се търкаля по стръмнината. Под нея в далечината блестеше езерото. Очите й се изпълниха с ужас, когато усети как някой я прихвана здраво.

Мъжът й помогна да свали раницата, помогна й да седне. Сълзи се стичаха по лицето й от уплаха и не можеше да говори. Само стисна ръката на човека, погледна го в очите. Коленете й бяха в рани, та човекът извади от чантичката си на кръста лепенки и й ги подаде..„Благодаря ви!” успя да само продума. А той, усмихвайки се, й помогна отново да метне раницата на гърба, да продължи.

Стигнаха върха, а тя все се обръщаше за да му помаха, докато той се скри някъде край заслона.

Години минаха оттогава. Тя имаше вече семейство и туристическата група, която постепенно се разрастваше, не спираше да обикаля планините. Всяко лято избираха нов маршрут, всеки пък обаче, когато изкачваха някой връх, се сещаше за ужаса, който изживя някога.

Година вече, в доста разширен състав, на поредният преход се бяха разпилели по билото, кой да гледа, кой да снима, когато срещнаха група туристи. Заговориха се кой откъде е, накъде отива, и ето - тя отново беше последна в групата. Тъкмо прибираше фотоапарата, и съгледа човека от заслона. Бяха се променили външно, та тя и той не се познаха в първия миг...

Повече никога след това не се срещнаха по пътеките.

Една вечер по телевизията излъчваха репортаж за група планинари, загинали при изкачване в снежна буря. Нямали време да се скрият и просто така останали там завинаги. Имаше усещането, че и той е бил в тази експедиция, но дали не бе от неколцината оцелели – кой да й каже!

***

Забързана, забола нос в чантата си, веднъж влезе в някакво учреждение, не забеляза, че срещу нея върви делови мъж с папки в ръка, та се блъсна в него и папките му се разлетяха. Само се чу „Внимавайте!”, последва „Извинете!” и в следващия момент и двамата лазеха по земята да съберат разпиляното. Като се изправиха, тя видя нещо познато в усмивката на мъжа... Той пък вероятно си спомни случката преди години.

Разсмяха се.

Прибираше се у дома замислена след тази неочаквана среща с човека от моминските й години. Странен звън я извади от унеса. Не, това не беше нейният джиесем. Но звъненето продължаваше, бе настоятелно. Хората в метрото я загледаха учудени. В бързината бе напъхала неговият мобилен телефон в чантата си…

Засмя се, вдигна и чу приятен мъжки глас, който питаше кога ще й бъде удобно да си получи джиесема.

На другия ден се срещнаха в едно кафене. Говориха за планината, къде е ходила тя, къде е ходил той, кой какви премеждия е имал и тогава той й разказа за нещастния случай и как е оцелял, като по чудо.

Почнаха да си пращат картички за Коледа, за Великден, за рождения ден, за рождените дни на деца и внуци, после взеха да вечерят понякога заедно, а понякога и да пият кафе на закуска...

http://www.youtube.com/watch?v=U9oiYrFoL14

Mila

Ако не е позволено, но много ти се ще, значи може.