Лятото беше в разгара си. Нощите станаха хладни. Чувстваше се, как като тънко стъкло, ще се пропука и ще нахлуе есента. Все още имаше топли дни, но в квартирата на Лазура не влизаше слънце, не виждаше нито изгревите, нито залезите. През дневната виждаше парче небе, но блока отсреща скриваше залезите, а колко обичаше, да гледа как слънцето, яхнало огнено конче, потъваше в здрача.
Работеше по 12 часа на ден в един шивашки цех, като почистваше конци с една малка ножичка, беше сръчна и се справяше, но понякога, отдадена на мислите, сълзите ú обливаха дрехата в ръцете ú и премрежваха очите ú, тогава си казваше "стига" и избърсваше с ръкав очите си. Страхуваше се другите да не я видят обезсилена и унила, но и без това бригадата не я приемаше като равна на тях. Не можеше да се смее на глупостите, които понякога ръсеха, не участваше в обедните сбирки, когато събираха пари за бира и храна, носеше си две филии, намазани с мед или само с маргарин и това ú стигаше. Беше отслабнала, посърнала. Не и ...