Лебед от билетче...
Беше мрачен и дъждовен ден, но не от онези обикновените за зимния период, а от първите такива, когато всеки се буди сутрин и усеща в гърдите си онази буца лед, която е заседнала там. Денят не просто беше мрачен, той бе изпълнен със студ, студ дълбоко покълнал в телата на всички около нас.
Посърнали хора - поели по път - към някое място - което аз не знам.
Пътуващи към домовете си - или поне тези които имат такива. Но всички бяха замръзнали в онази сутрешна поза на смръщване - че студът е дошъл и завладял всичко.
Беше вече вечер, когато се прибирах от работа - там само си представях какво им е на всички навън - аз се зарадвах на студа - защо да не му се радвам - това значи, че си имам извинение за всички откази да излизам където и да е било с приятели - ще си стоя у дома - ще си правя фигурки от листове хартия, ще си готвя, ще чета! На спирката - хората са се свили и треперят. Всички опаковани като космонавти, дори походката им е такава: хоп, стъпка - ето още една... за да не паднат поради падналата поледица, а в моите слушалки някой пее за смъртните души. Може да съм щастлив че се прибирам на топло у дома, но цялостното настроение просто потиска.
Теорията за тълпите - хах - няма как…
[the patient]: теория за тълпите?
Дам… - когато една тълпа побегне на някъде крещейки - повлича със себе си всички - дори те спират да се питата, защо са побягнали.
Или във футбола - един и двама човека не могат да подкарат вълната,
но когато станат повече - всичко е последствие. Никой не забелязва от монитора - седящите хора - а тези, които стават и вдигат ръце.
Та ето го и автобусът: любимият 148.
Днес е доста оределичък – дам - всички са си по домовете - посърнали - че днес не могат, заради студа и леда, да са с приятели по кръчмите и дискотеките. (Въпреки че повечето това не ги спира.) Качвам се и заемам любимата си позиция - с гръб към пътя и с лице към всички обърнати в правилната посока. Обичам да гледам очите им - и да се опитвам да отгатна мислите им. Дааа… - тук същото - посърнали вкаменени лица. На следващата спирка все пак се качват достатъчно хора за да се понапълни автобусът - в който съм ставал и свидетел на моменти, в които хора са оставали навън - просто защото място вътре няма. Кондукторката минава - подавам и своето левче и тя ми отвръща с моя билет за уютния дом. Всички са посърнали - няколко ученици се смеят тъпашки... от което положението не става по-розово. Въртя в ръце своето билетче. Решавам да направя нещо по-интересно от това да гледам тези лица, ще си направя лебедче от билета.
Не е подходящо нито в размер, нито във форма, трябва ми перфектен квадрат, но и за това съм измислил начин. Прегъвам единия край на триъгълник - за да се образува квадрат - излишните части от хартията ги допрегъвам, за да не стърчат извън квадрата. Ето - сега съм по-добре - започвам своя танц на пръстите. Първо на триъгълник, който разтварям - прегъвам двата края веднъж, после още веднъж. Оформям след това шията на лебеда. Прегъвам - разтварям – прегъвам.
Ето я и нейната човка.
Сега да пристъпим към опашката - отново прегъвки и разтварянето им, материята е почти готова. Остана само да ù вдъхнем живот за да ù се насладим.
Ако някой ме бе погледнал - щеше да си каже, че съм някой кретен, който не живее на тоя свят и щеше да е прав - вече бях отнесен в моя малък приказен свят. Там вдъхвах живот на своето творение - миниатюрно лебедче - а в реалния свят му вдъхвах въображение.
Точно сега - се чувствах загърбил всички тези замръзнали физиономии - всичкия този попил във вените студ - и горях от енергията на създател. Тогава, след поредното спиране на автобус номер 148 и лекото смущение около пътниците до единия вход.
(нещо, което аз не забелязвах - всичко реално бе избледняло и ми се струваше като сянка на истинския свят) До мен застана един силует - тя каза нещо - при неговото повтаряне бях извлечен от своя транс…
- Може ли билета за проверка?
Аз погледнах в ръцете си - там беше хартиеният лебед.
Погледнах отново жената и леко усмихнат с извинително лице, че си нямам точно билетче ù подадох лебеда. Тя го погледна и го прекърши на две… (в този момент аз видях в очите ù колебание - тя разбра какво държи, това я обърка - и точно тогава тя действа инстинктивно...
скъса билетчето, а очите ù видяха как убива лебеда) Но това бе за миг от секундата - от хилядната. После тя подаде билетчето - аз поех трупа - тя продължи своя оглед на редовните пътници.
Тогава дойде моята спирка.
Слязох.
Вървях към моя блок, продължавах да държа прекършеното тяло на лебеда. На ъгъла до входа имаше малка локвичка, за този лебед - тя би означавала огромно езеро. Поставих хартиеното трупче върху ледената вода и се запитах: Дали светът ни не е тръгнал към своето самопрекършване? Навярно да - все пак по телевизията непрекъснато съобщават, за какви ли не гадости. Или просто сме свикнали само това да чуваме и да искаме да знаем. Но на студа не му пука за тези наши мисли - той прави това, за което е там - да е студен. Водата е там, за да е мокра. А, ние - за да сме там : )
Pusciferian : цвете (за лебедчето)...
[the patient]: цвете (да)...
[the patient]: заслужава някой по-хубав свят...
© Пъсифериан All rights reserved.
Поздрави, градски!
(познах те по N 148)