СКУЛПТОР
Случваше се понякога мама, седнала пред стана, преплитайки една нишка с друга в основата на килима, да се обърне към мене и да ми каже:
– Хайде, Ангеле, попей ми, че като продам килима в някоя къща, хоро да играят хората върху него. Като стъпват, песни да се чуват.
– Не ми се пее, мамо...
– Ами като не ти се пее, излез навън да поиграеш! Недей да стоиш вкъщи като чучело! Аз ще си попея.
И излизах.
А вън. Все един и същи двор, едни и същи врабчета, лястовеца и лястовичката в старото гнездо, буболечките, дето пълзяха по дървените греди на старата къща същите. Скука. Спомнях си за вуйчо, баткото на мама, че обичал като бил малък да си дялка от буцата сирене, докато я превърне в макет на къща, а с треските си правел попара. Взех шило и чукле и започнах да дълбая в един от камъните, които подпираха стъпалата към стаите. Вече отивах към пубертета, както в края на зимата отиваха към пролетта, бял и сигурен, че правя нещо свещено и тайнствено.
Камъкът, когато го ударих за първи път, ми се присмя като пещерна скала на първобитен човек, решил да остави белези за поколенията след него, после видях как се поопули и сетне едва го чух като каза:
– Дълбай, момче, докато стигнеш сърцето ми. Стигнеш ли го – твое ще бъде!
И така ден след ден: Пей! Не искам... Хайде навън да играеш! Добре.
Смяха ми се и брат ми, и баща ми, и приятелите ми. Аз продължавах. Тананиках си тихичко, само на мен и на момичето, което изобразявах върху камъка. Камъкът слушаше, усмихваше се и чакаше да достигна сърцето му, ама беше голям, а сърцето му дълбоко и за това трябваше да съм осъден на вечно заточение в кариера, за да го направя с моите примитивни сечива..
А момичето ставаше все по-хубаво. Все по-живо. Досущ както си го представях – като пътеводна звезда в живота ми.
Попитах тате:
– Имаш ли черна и синя боя за камъни?
Отвърна ми:
– За какво ти са, синко?
– Трябват ми... За косата и очите..
А мама току-що минаваше и ни чу:
– Красавица е, Ангеле, няма нужда от гримове. Я виж колко е истинска!
Топъл вятър погали сърцето ми, ама повторих:
– Имаш ли, тате?
– Нямам, но ще намеря.
И така си остана. Минаваха година след година, срещи, разлъки, любов, нелюбов, брак, дъщеря... А тя! Сякаш нея съм гледал тогава! Само че и очите, и косите ѝ бяха черни, сигурно заради мъката на камъка, че не достигнах сърцето му? Но затова пък сърцето ѝ не стана каменно.
Честно да ви кажа, вече от опит го зная, че неблагоразумието е може би най-често срещаният хорски недостатък. Забелязал съм, че когато човек направи нещо свястно с много любов и упоритост, със същата упоритост и любов, даже умножени, прави всичко възможно да го разруши с откровената мисъл и убеждение, че прави вече нещо не само свястно, но и велико. О, бедна човешка душице!
Повярва и моята, че от камъка може да твори живот. И не се спря. Искаше, жадуваше изява. Грешно ли е, Господи? Но имаше и други излъгани души. Повече и от моята. И тя им повярва. Беше наивна и млада. Искаше Бог. И излъганите ѝ дадоха. Лъжлив. Зачовърка малкото ми мозъче големият Бог и още преди да се изправя пред следващия камък, аз по пътя чух стиховете:
„Морето не е до колене.
Един е Бог.
И той е Ленин!...”
След няколко дена, на съседния камък до красивото момиче, стоеше самият Владимир Илич и гледаше с празните очи на властелина. Беше горд и недосегаем. И аз така започнах да гледам. Но никой, за мой ужас, не хареса гениалната ми творба. Никой. Само мама не каза нищо лошо, а дори ме похвали:
– Ангеле, златни ръце имаш. От камъка живот създаваш – и се качваше, и си сядаше зад вертикалния стан, който приличаше на арфа. Тя опъваше белите ѝ струни, те запяваха, запяваше и тя ту тъжни и жалостни песни, ту весели и игриви. Като нишките – ту тъмни и сиви, ту алени и жълти.
Тогава не знаех, че тя е свирила най-верните мелодии на живота.
Тогава не знаех и за страданията, които раждаше новоиздълбаният камък в сърцето на баща ми.
После видях как един ден стана рано сутринта, развали цялото каменно стълбище, размени камъка с лика на вожда с друг, от вътрешната невидима страна, а момичето остави да се усмихва на всички гости и най-вече, самият той да му се радва. И пак ги нареди. Като сложи и плочата, стъпи върху нея. Погледна ме отвисоко и попита:
– Май нещо не ти е ясно?
– Мисля, че всичко ми е ясно, но все пак този човек е двигател на историята...
– Беше.
Погледнах към небето и чух:
– Така е. Вярвай на баща си. Той никога няма да те излъже.
– Но той пренебрегна творбата ми.
– Не. Той току-що ти прости.
И влязоха двамата вкъщи.
© Ангел Веселинов All rights reserved.
<a target="_blank" href="http://smayliki.ru/smilie-752059239.html"><img src="http://s10.rimg.info/ce2580f2f2e3ff784c70d279d7ddbd71.gif" ></a>