ТРЕТА ЧАСТ

Ровейки в кошчето за душевни отпадъци и в литературата, изнамирам интересни находки и съвпадения

Докато сърфирам в интернет, попадам на интересно четиво. Юлия Желязкова е поместила в блога си „Кифленски кодекс”. Неусетно четивото ме завладява. Систематизирано са изложени основните поведенчески схеми на част от женското съсловие, която авторката нарича с обобщителното „кифли”. Виж ти, хората как са го измислили? Кратко и ясно. Защо ми трябваше да пиша страници и страници? Зачитам се с кротко одобрение. Особено ми допадат Правила пет, шест, седем и осем от Кодекса. Имам чувството, че Юлия Желязкова лично познава героинята на моята „легенда”. 

Първата и втората част на „легендата” написах не за да се правя на писател, а за да кажа на Фаустина нещата, които исках да ù кажа. Реакцията ù не беше обнадеждаваща. Две седмици след като ù изпратих първата част, ми отговори:  „Най-накрая намерих време да прочета това, което си ми написал. Продължавай да пишеш и... късмет.” Толкова ù се откъсна от сърцето. Как ви се струва? Втората част, която вече бях започнал, когато получих милото ù съобщение, няма да ù изпратя. Не виждам смисъл. Престана да се обажда още след първата част. Затова пък тази трета част искам да напиша за собствено удоволствие и (дай – Боже) за удоволствие на хората, които биха прочели тези редове.

И така, започвам. След като не е нужно повече да се ровя във фактите, те са изяснени, защо да не поразсъждавам над случилото се, ситуирайки се като външен наблюдател? (Доколкото мога). Дали не съм очернил прекалено Фаустина в писанията си, представяйки себе си като невинна жертва на манипулациите на една безразлична към мен и безскрупулна жена? Малко самокритичност никога не е излишна. Особено когато си сам с „белия лист” и можеш да пресъздадеш на хартия както някоя Снежанка, така и Злата Царица. Читателят общо взето ще ти повярва. Той няма голям избор. 

И защо, след като съм я описал с толкова отрицателни черти, съм се домогвал толкова много до вниманието ù? Да, тя е красива, но не е „неземна” красавица. Освен това има и по-красиви и млади от нея. Другите ù качества няма да коментирам, защото... няма да коментирам. Тогава защо точно тя ми навлезе толкова навътре в личното пространство и завихри такива емоции?

Най-лесно е да я обявя за „кифла”. Но ми се струва елементарно като обяснение. Всеки човек е изграден от множество вътрешни противоречия. Тя не прави изключение. Може би нейните са малко повече и по-изразени.

Докато препрочитах написаното, си дадох сметка, че на няколко пъти си признавам, че е неустоима и магнетична за мен. Защо я възприемам така?

Вярно е, че любовта е необяснима и нелогична, както твърдят много автори в произведенията си. Истинска е, когато е незаслужена. Но привличането и еуфорията ми, когато съм общувал с Фаустина, имат и друго обяснение. За да го изразя по-добре, ще прибягна до написаното от истински писатели, хора, които наистина владеят думите и ги използват майсторски.

ПРЕРАЗКАЗ НА ПРЕРАЗКАЗА

Отиваме във Франция в осемнадесети век. Една вечер един двайсетгодишен благородник отива на театър. В съседната ложа вижда млада дама - мадам дьо Х. Тя е приятелка на графинята, с която младият благородник е в любовни отношения. Мадам дьо Х настоятелно изисква от младия човек да я придружи след представлението. Изненадан и смутен от решителното ù поведение, още повече, че познава любимеца ù – маркиз еди-кой си (няма да научим името на никого, ние сме в света на тайните, където няма имена) - обърканият рицар се озовава в каляската до хубавата дама. След неколкочасово пътуване колата спира пред входа на замъка, където ги приема начумереният съпруг на мадам дьо Х. Тримата мълчаливо вечерят в доста зловеща обстановка, после съпругът се извинява и ги оставя сами.

Тогава започва тяхната нощ. Най-напред двамата се разхождат в парка; след това се любят в един павилион; накрая продължават любовната си игра в таен будоар.

Разделят се призори. Рицарят не успява да намери стаята си в лабиринта от коридори и се връща в парка, където за свое учудване среща маркиза – любовника на мадам дьо Х. Маркизът, който току-що е пристигнал в замъка, го поздравява весело и му разкрива причината за тайнствената покана – мадам дьо Х имала нужда от прикритие, та съпругът да не заподозре маркиза. Доволен от успеха на мистификацията, той се подиграва с рицаря, изпълнил крайно комичната роля на фалшив любовник. Ето как протича тяхната нощ.

Първи етап: двамата се разхождат, разговарят, после намират пейка и сядат, без да пускат ръцете си. Рицарят иска целувка. Мадам дьо Х отговаря: „Нямам нищо против. Ще се възгордеете, ако откажа. Самолюбието ще ви накара да си помислите, че се боя от Вас.”

Всичко, казано от мадам дьо Х, е плод на изкуство – изкуството на разговора, в който всяка дума е обмислена и нито един жест не остава без коментар. В този случай  тя приема да даде исканата целувка, но след като е наложила на съгласието си свое собствено тълкуване – ще позволи да я целунат, само за да сведе гордостта на рицаря до полагаемите ù се размери. Очевидно е, че чрез една чисто интелектуална игра тя преобразява целувката в акт на съпротива. Рицарят също е наясно, но е длъжен да вземе думите ù насериозно, защото те са част от мисловен ход, на който трябва да се отговори с друг мисловен ход. Разговорът е предназначен да организира времето, управлява го и въвежда закони, които трябва да бъдат спазвани.

Край на първия етап на нощта им – целувката, позволена на рицаря, за да не се възгордее, е последвана от друга, целувките „бързаха, прекъсваха разговора, заместваха го...” Но ето, че тя става от пейката и решава, че е време да се прибира.

Какво съвършенство на постановката! След първото смущение на сетивата е трябвало да се покаже, че любовната наслада още не е узрял плод; трябвало е да се повиши цената ù, да се направи по-желана; трябвало е да се създаде перипетия, напрежение, очакване. Връщайки се към замъка с рицаря, Мадам дьо Х. симулира връщане към началната точка, като добре знае, че е напълно в нейна власт в последния момент да предизвика необходимия обрат и да удължи срещата. За това ще е достатъчна една фраза, една формула от онези, които вековното изкуство на разговора притежава с десетки. Но в резултат на някаква тайнствена причина, тя не се сеща за нито една. Защото репликите трябва да се знаят.

За щастие в последния момент тя си спомня репликата и се нахвърля върху рицаря: „Знаете ли, не съм доволна от Вас...” Най-после, най-после! Нищо не е загубено! Тя се сърди! Тя е намерила повод за малък престорен гняв, който ще удължи разходката им. Ами да, тя е била искрена с него; защо тогава той не е казал нито дума за любимата си, за графинята? Бързо трябва да си изяснят отношенията! Трябва да говорят! Разговорът отново потича и те отново се отдалечават от замъка по път, който сега вече ще ги отведе без пречки към любовната прегръдка.

Докато разговаря, мадам дьо Х. разчиства терена, подготвя следващата фаза на събитията, подсказва на партньора си какво да мисли и как да действа. Прави го фино, елегантно и заобиколно, сякаш говори за друго. Разкрива му егоистичната студенина на графинята, за да го освободи от дълга на верността и да го успокои предвид нощното приключение, което му готви. Организира не само непосредственото бъдеще, но и по-далечното, като подсказва на рицаря, че в никакъв случай не желае да се състезава с графинята и че той не бива да се разделя с нея. Така му предава конспектиран урок по възпитание на чувствата, посвещава го в практичната философия на любовта, освободена от тиранията на моралните правила и поставена под закрилата на върховната добродетел – дискретността. Дори успява съвсем естествено да му обясни как трябва да се държи на другия ден със съпруга ù.

Мадам дьо Х. е царицата на разума. Но не на прагматичния и вулгарен разум на ежедневието, а на един сладък и нежен разум, чиято върховна мисия е да закриля любовта.

Води рицаря през лунната нощ. Спира и му показва контурите на покрив, които се очертават пред тях в полумрака. На колко сладостни мигове е бил свидетел този павилион, жалко, че ключът не е у нея. Приближават до вратата и колко странно! (каква изненада!) павилионът е отключен!

Защо му каза, че няма ключ? Защо веднага не призна, че павилионът вече не се заключва? Всичко е уредено, отработено, изкуствено, всичко е мизансцен, нищо не е откровено или, с други думи, всичко е изкуство – в дадения случай изкуството да удължиш напрежението или по-скоро изкуството да се задържиш най-дълго в състояние на възбуда.

Втори етап: Двамата влизат вътре, хвърлят се върху едно канапе. Любят се. Но „всичко това бе малко прибързано. Почувствахме, че сме сгрешили... Когато сме прекалено пламенни, не сме достатъчно изтънчени. Бързаме към насладата и прескачаме предшестващите я удоволствия.”

Устремът, заради който загубват сладката бавност, веднага е схванат и от двамата като грешка. Мадам дьо Х. е предвиждала тази неизбежна, фатална грешка, очаквала я е и затова е планирала интермедията в павилиона като вид забавяне, за да намали, да убие предвидимата и предвидена скорост на събитията, та като настъпи третият етап, приключението им да разцъфне в нов декор в цялото си бавно великолепие.

Мадам дьо Х. прекъсва любовта в павилиона, излизат, отново се разхождат, сядат на пейката насред моравата и чак след това мадам дьо Х. го завежда в замъка в таен будоар в съседство с апартаментите си. Рицарят поразен спира на прага – всички стени са покрити с огледала, които умножават образите им, така че един безкраен кортеж от двойки се целуват около тях. Но двамата не се любят там. Мадам дьо Х. сякаш иска да попречи на твърде мощния взрив на сетивата и за да удължи максимално възбудата, го увлича в съседната стаичка – потънала в мрак пещера, препълнена с възглавници. Сега вече се любят бавно и до зори.

Като забавя хода на нощта, като я разделя на части, мадам дьо Х. придава на краткия отрязък от време, с който разполага, чудесна архитектурна форма. Да оформиш времето е изискване на красотата, но и на паметта. Защото безформеното е неуловимо, незапомнимо. Да възприемат срещата си като форма е било за тях особено ценно, тъй като нощта им е нямала бъдеще и е можела да се повтори само в спомена.

Любовната нощ в тайния будоар е завършила. Рицарят набързо се облича, излиза, но се залутва из коридорите на замъка. За да не бъде разобличен, той решава да отиде до парка и да се прави, че се разхожда. С все още замаяна глава, той се мъчи да схване смисъла на приключението си: дали мадам дьо Х е скъсала с любовника си, маркиза? Дали смята да скъса? Или само иска да го накаже? Ще има ли последствия току-що свършилата нощ?

Потънал в мислите си, той внезапно вижда пред себе си маркиза, любовника на мадам дьо Х. Току-що пристигнал, маркизът се спуска към рицаря: „Как мина?” - пита го той нетърпеливо.

От последвалия диалог рицарят най-после разбира на какво дължи приключението си: трябвало е да се отклони вниманието на съпруга към фалшив любовник и тази роля се е паднала нему. Не струва особено като роля, смешна роля наистина, смее се маркизът. И сякаш за да възнагради рицаря за жертвата му, той му доверява някои неща. А именно, че мадам дьо Х. е очарователна жена и главно безпримерно вярна; че има само един недостатък – студена е в леглото.

След това маркизът и рицарят отиват да посетят мадам дьо Х. В края на разговора, вече на прага, тя успява да каже няколко сърдечни думи на рицаря. „В този миг Вашата любов ви зове; тази, на която сте я отдали, е достойна за нея... Още веднъж сбогом. Вие сте очароватален... Не ме скарвайте с графинята.”

„Не ме скарвайте с графинята” – това са последните думи на мадам дьо Х към любовника ù.

Следват последните думи на самата новела: „Качих се в каретата. Дълго търсих поуката от това приключение и... не я намерих.”

А поуката е ясна. Тя се съдържа в поведението на мадам дьо Х., която е излъгала съпруга си, излъгала е любовника си – маркиза, излъгала е и младия рицар. Мадам дьо Х. е мила другарка на удоволствието, нежна лъжкиня закрилница, пазителка на щастието.

Историята в новелата, която ви преразказах, е разказана от рицаря. Той не знае какво мисли мадам дьо Х. и говори доста скъпернически за своите чувства и мисли. Когато на сутринта маркизът е споменал, че любовницата му е фригидна, рицарят нищо чудно да се е засмял под мустак, защото е имал доказателства за противното. Но извън това, той не е уверен в нищо друго. Дали онова, което мадам дьо Х. е изживяла с него е част от ежедневието ù, или пък за нея е рядко, може би първо подобно приключение? Дали сърцето ù е пострадало, или е останало ненакърнено? Изпитвала ли е ревност към графинята? Последните ù напътствия към рицаря дали са били искрено пожелание, или са били продиктувани от страха да си няма неприятности? Как ще си спомня за рицаря – с носталгия или с безразличие?

А той: успял ли е да отговори духовито и да остане господар на положението, когато маркизът му се е присмял? Но как се е чувствал после? И как ще се почувства, когато напусне замъка? За какво ще мисли? За преживяното удоволствие или за репутацията си на станал за смях младок? Дали ще се чувства победител, или победен? Щастлив или нещастен?

Отново сме на площадката пред замъка, където съпругът се е появил, за да посрещне съпругата си в компанията на младия рицар, когато са пристигнали в началото на нощта. Точно оттук, десет часа по-късно излиза рицарят, този път сам, без изпращач.

След като вратата на апартамента на мадам дьо Х. се е затворила след него, той е чул смеха на маркиза, към който скоро се е присъединил друг женски смях. За миг е забавил крачка – защо се смеят, подиграват ли му се? После махва с ръка и бързо се насочва към изхода; но смехът продължава в душата му; не може да се отърве от него, никога няма да се отърве от него. Спомня си фразата на маркиза: „Нима не разбираш колко комична е ролята ти?” Когато маркизът му е задал този лукав въпрос рано сутринта, рицарят дори не е трепнал. Знаел е, че маркизът вече има рога и си е казал, че или мадам дьо Х. смята да напусне маркиза – и тогава сигурно ще я види отново, или че иска да си отмъсти – и тогава вероятно ще я види отново, защото който отмъщава днес, отмъщава и утре. Преди час все още е можел да мисли така, но след последните думи на мадам дьо Х. всичко се е изяснило – нощта ще остане без последствия, без бъдеще.

Рицарят излиза от замъка в студената утринна самота. Казва си, че нищо не му е останало от преживяната нощ, нищо, освен този смях – случката ще бъде разгласена и ще го превърне в анекдотичен образ. А е известно, че никоя жена не се домогва до подобен мъж. Без да го питат, са му нахлупили на главата шапка на клоун, а той не се чувства достатъчно силен, за да я носи. Рицарят чува в душата си гласа на бунта, който го приканва да разкаже историята си, да я разкаже такава каквато е била, да я разкаже на глас и на всички.

Но знае, че няма да може. Подлецът е по-лош от палячото. Рицарят не може да предаде мадам дьо Х. и няма да я предаде.

След всичко това, какво да кажа за моята героиня Фаустина? Тя не притежава нито финеса, нито изискаността на мадам дьо Х. И не живее в осемнадесети век. Но въпреки това нейната палавост, игривост, умението ù да манипулира и да увлича мъжете, ме карат да я сравнявам с тази френска аристократка и да я провъзглася за българската мадам дьо Х. Тя постъпи с мен така заради изкуството на играта, защото истинската и единствена любов е игра, освободена от морални правила и подчинена на дискретността. Постоянната ù отдаденост на тази игра е причината за светлината, която я озарява.

ЕПИЛОГ

Ама и аз ги насътворих едни. Изпратих си потенциалните читатели доста назад във времето и не къде да е, а във Франция. Мадам дьо Х... Дрън-дрън. Фаустина е толкова мадам дьо Х., колкото аз съм на двайсет години и съм рицар. Защо го усуквам? Защо не си призная най-накрая? Истината е, че аз просто си падам по курвета. Те са солта на живота ми. Откъсват ме от сивото ежедневие и ме развличат. Понякога ме карат и да мечтая. И колкото по-„велико” е курвето, толкова по-голяма е вероятността да търча с изплезен език след него и да се правя на палячо.

Миличко мое, вълшебно курвенце, с още по-вълшебно мишленце!

I LOVE YOU!!!!!

П.С. За всички изкушени от истинската литература франкофони препоръчвам новелата на Доминик Виван Денон „Point de lendemain” във варианта и от 1777 г. (на сайта на издателството www.leboucher.com) а за всички останали – романът на Милан Кундера „Бавно”. Този човек е наистина велик съвременен мъж и мислител.