Лепкав мрак

Нощта бе топла и задушна. Тънък и остър, лунният сърп бе заспал дълбок сън, а звездите около него образуваха ярка мрежа от блестящи кристалчета. Четири фигури вървяха по неравен лъкатушещ път в покрайнините на малкото градче. Дърветата наоколо сякаш се извръщаха след групата, а ни една нощна лампа или фенер не осветяваха прашната и пуста пътечка.

Двете момичета и двете момчета бяха силно вглъбени в разговора си, шегуваха се, спореха и се смееха на висок глас; не че имаше кой да притесняват в този късен час, на това умряло място. Бяха се прегърнали по двойки, а момчетата леко се извисяваха над момичетата. Лятната вечер беше необичайно гореща и младежите носеха съвсем тънки връхни дрехи, набързо нахлузени преди излизане върху тениските и потничетата.

- И той ми вика, моля ти се: „Ще направиш услуга не само на мен, ако напуснеш часа ми!" - разказваше през смях едното момче. - Без да знае, че вече бях сложил кабърчетата на стола му, а Соня седеше пред бюрото му с телефона си и чакаше да му направи клипче. А той, тъпака, даже не се и усети и седна...

- Сериозно ти казвам, Дани, някой ден ще загазиш с тези твои шегички с даскалите - рече укорително момичето, което беше прегърнал въпросният Дани.

- Стига де, Буци. Още малко и свършваме училище, никой няма да се занимава с мен последните месеци. Пък и само да чуеш шестокласниците какви псувни ръсят по коридорите. Могат и каруцар да изчервят. Аз на техните години определено не бях такъв.

- Не, не беше такъв - подсмихна се второто момче в компанията - Беше дори по-лош.

- Само да вметна - не остана длъжен Дани - че не аз дръпнах перуката на учителката по история в 7 клас под предлог, че имала нещо в косата...

- Ама тя наистина имаше нещо...

Разговорите продължаваха, а младежите не спираха да вървят.

- Става много късно, хора, няма ли да се прибираме? - обади се след кратко мълчание момичето, което Дани бе нарекъл Буци.

- Да, и на мен ми омръзна да обикаляме тая пустош. Пък и наближаваме гробището... - добави подир секунда пауза момичето.

- И какво като стигаме гробището, Дени, да не би да те хваща страх? - саркастично натърти на последната дума Дани. - Адри, мой човек, много страхлива е станала приятелката ти. Трябва да я потренираме малко.

- О, много смешно - нацупи се Дени. - Сериозно, дайте да се махаме оттук. Минава полунощ, задушно е, а и сме до гробище - завърши истерично тя, сякаш да се намират в близост до такова място бе равносилно на това някое извънземно да й помаха от пърхаща наблизо летяща чиния.

- Какво като е полунощ, мъртвите не хапят - ухили се Дани.

- Хайде, Дени, само ще надзърнем и ще си тръгнем - взе да я увещава приятелят й Адриан.

- Ох, ами не знам...

- Ти какво ще кажеш, Буци? - обърна се нехайно към гаджето си и Дани. - Не казвай, че не ти е любопитно...

- Какво? Как изглеждат гробовете в 12:30 посред нощ ли? - но добави неохотно след като видя свъсения поглед на Дани: Добре, но само за малко. Сякаш ще има нещо, което да ни привлече вниманието. Гробове, ковчези... Дрън-дрън.

                             *                                  *                             *    

         Огромни железни порти с остри върхове служеха за вход към гробището. За щастие те не бяха заключени и четиримата приятели просто побутнаха високите врати и се вмъкнаха вътре. Гледката си беше наистина плашеща. На оскъдната светлина от непълната луна и бледите звезди белите мраморни надгробни плочи изпъкваха и се пулеха зловещо. Сякаш усещаха чуждото присъствие, което смущаваше покоя и вечния им сън.

- Ъъъ, хора, това място не ми харесва. Вижте колко е гадно тук! Гробове, ужас...! Дайте да се махаме. Как изобщо се съгласих?

- Чакай де, Дени. Само една обиколка. Няма страшно, нали си с нас - увещаваше я приятелят й.

- Какво ти е толкова интересно - гробище като гробище.

- Е, да, ама не си идвала на гробище след полунощ, нали?

- Аз и не придирях особено да идвам. Особено след онова, което се случи с...

- И все пак остани заради мен. Обещавам, няма да се бавим.

Продължаваха да вървят и мълчаливо да наблюдават гробовете. Два от тях бяха все още пресни. Дени мина в близост до тях, но преглътна отсечено и продължи нататък след другите. Знаеха, че преди по-малко от месец тук бяха погребани един до друг момче и момиче от града. Чуваше се, че излезли да се поразходят един следобед след училище, но до вечерта все още ги нямало и родителите им опитали да ги обявят за издирване. На следващия ден съучениците им вече разправяха, че между двамата припламвала искра и сигурно са отишли  да се отдадат на порочната си страст, а после най-вероятно са се изгубили сред гъстите дърветата. По-късно съшия ден телата и на двамата бяха намерени захвърлени в канавка по пътя на излизане от града - път, който се намираше в близост до гробището. Официално се твърдеше, че са били блъснати от кола и запокитени на „уж запустяло" място. И най-недосетливите граждани обаче недоумяваха защо телата им не бяха върнати до последно на родителите, въпреки че ги бяха държали известно време преди това за „закърпване", каквото и да означаваше това. И в крайна сметка бяха положени в затворени ковчези. Всички си представяха какви ли не обезобразени и окървавени лица, щом като не беше позволено да се сбогуват лично с мъртвите, а трябваше да слагат цветята върху белите лъскави сандъци. Това дори породи гнусната шега сред тинейджърите, че не могли да се сбогуват „на живо" със съучениците и приятелите си. Естествено плъзнаха странните слухове. Че не били просто блъснати от случайна кола, докато вървели по инак безлюдния път, а че били изнасилени (и двамата), ограбени и чак тогава. Въображението на някои достигаше връхната си точка и това допълнително изостряше обстановката. В малките градчета не се случват често такива трагедии и хората се плашеха дори само от повея на вятъра. Вечер вратите и прозорците се заключваха здраво, а една лампа в антрето задължително оставаше да свети уж за заблуда на врага (пак каквото и да означаваше това), но това бе всеизвестно и изтъркано правило, което всеки - дори и начинаещият крадец предвиждаше изначално.

- Ох, настъпих нещо твърдо...

- Какво е?

- Не знам, още съм стъпила на него.

- Ами дръпни се де. Я, Дени, стъпила си на надгробен кръст.

- Бляяяяяяяяяяяяяяя! Ужас! - момичето се завайка и взе да подскача и да се върти наоколо, издавайки странна смесица от крякащи звуци. - Това е! Махам се!

- Чакай бе, муцка, къде тръгна сама да заминаваш? Виж кое време е!

- Не, ти виж кое време е, Адри! Един след полунощ! А ние киснем на гробището и зяпаме паметници като някакви пъзливи любопитковци...

- Че ти си пъзлива, а аз съм любопитко - започна Адри, но след миг млъкна, щом приятелката му го дари с един очарователно злобен поглед, който не само намекваше, ами направо крещеше: „Още една дума и няма да видиш секс в следващите няколко-стотин месеца!"

- Хайде, хора, да се махаме оттук - намеси се и Буци.

- Вие, момичетата сте големи страхливки. Не виждам какво толкова се плашите. Както и да е. Изчезваме.

Тръгнаха обратно по лъкатушещите пътечки между гробовете, а белите надгробни паметници, също като дърветата в гората, сякаш следяха с очи преминаващите покрай тях младежи. Сухите непочистени клонки по земята издаваха пукащ звук с всяка тяхна стъпка. И тогава се случи. Изведнъж всичко замря. Малкото парче луна се скри. Звездите  угаснаха. Топлият задушевен въздух отстъпи място на студен и всепроникващ повей, който накара косъмчетата им да настръхнат.

- Какво става? Какво... - очите на Дени се бяха оцъклили от страх, а тя се озърташе и се опитваше да намери ръката на Адри.

- Къде си, Буци? - в мрака гласовете им звучаха странно приглушено.

- Дани, Дани... - устните й трепереха. - Дани, какво става? Какво става?

- Не знам, не знам... Аз... Дръжте се за мен.

Тръгнаха бавно, като се бутаха един в друг. Всеки усещаше треперещите ръце на другия. Двете момичета хлипаха все по-силно. Момчетата задишаха тежко и забързано. Изплашени до смърт, младежите се питаха: каква беше тази сила, която изгаси звездите и затъмни луната и защо топлата и привидно спокойна нощ бе изместена от вледеняващи пипала, усукали се около вратовете на единствените живи същества на това зловещо място. Направиха няколко крачки, но като че ли нищо не се случи, освен, че мракът като че ли се сгъсти още повече, а кънтящата тишина започна да им се струва крайно подозрителна.

- Ох! - изпъшка Дени. Съвсем случайно тя отново бе настъпила онзи нелепо паднал на земята кръст. Този път той не издържа на натиска и се строши на парчета, а момичето с спъна и залитна.

- Добре ли си? Втурна се към нея Адри и я прихвана за ръката. Тя започна да се изправя без да му отговаря. Но лицето й се изопна и както беше паднала още по корем се разпищя като луда и започна да се мята неистово.

- О, Боже! - простена Буци тихо. - Боже Господи! Та тя лежи върху гроб! Лежи върху шибан изровен гроб...

И наистина - Адри все още се опитваше да я изправи, когато останалите осъзнаха, че Дени се бе проснала  върху гроб, чиято пръст явно бе влажна и наскоро разкопавана. Едри червеи се влачеха противно по могилата, а наоколо личаха туфи изкоренена трева вече стъпила на крака, Дени продължи да хълца и да трепери, а по ръцете си имаше залепнала кал.

- Добре ли си? - попита този път Дани. Тя само поклати кратко глава и се сгуши още по-силно в Адриан. - Най-вероятно е в шок - добави Дани.

- И ти щеше да бъдеш в шок на нейно място - разгневи се Буци. - По дяволите всичко! Да се махаме оттук!

Не бяха направили и крачка, когато чуха звуците. Хриптящи и гърлени. Като на задавен човек или на такъв с остра ангина. Обърнаха се по посока на шума и за миг и четиримата загубиха мисъл, дума и почва под краката си. Изплуващи от мрака, към тях с бавни и тежки стъпки се приближаваха две същества... Привидно с човешка форма, но едновременно с най-нечовешкото, което можеха да носят със себе си. Все още с вратовръзки и черни костюми, съществата отваряха устите си - празни тъмни дупки - и издаваха тези хрипове. Ръцете им бяха изгнили и пълни с личинки, а костите се сивееха под изпокапалото месо. Дълги и жълти нокти, пълни с пръст, рядка, но все още дълга коса, служела за гнездо на най-отровната змия и сетне очите... Кожата около тях бе почти свлечена, но те все пак се забелязваха - две почти празни ями, с жълта течност, стичаща се по лицето. Очните ябълки липсваха, навярно бяха станали угощение на някой тлъст и прегладнял плъх. Съществата се влачеха след тях, а четиримата приятели си възвърнаха дар словото и разума и се затичаха бясно сред гробовете, пищейки с всичка сила. Краката им сякаш бяха омекнали от шока на срещата с тези същества., но те знаеха, че въпреки всичко трябва да продължат да бягат. Разминаваха се с изцъклени надгробни плочи - вече зловещо ухилени, стъпкваха в други гробове и събаряха кръстовете им, но дори и през ум не им мина да спират или да погледнат назад. Вече стигнаха портата и я заблъскаха отчаяно, но тя бе заключена отвън и тинейджърите се оказаха в капан. Адри и Дани удряха силно високата метална порта, но тя не поддаде и със сантиметър навън.

- Мамицата му! Мамицата му! - ругаеше Адри.

- Трябва да се измъкнем! Те ще ни убият! - пищеше Дени.

- Знам, знам! Измислете нещо, някакъв план...

- Да пробваме да се покатерим... - предложи Буци.

- Изключено, твърде високо е - отсече Дани, прокарвайки нервно пръсти през косата си. - О, боже! Кажи ми, че не идват! Нали не идват! Някой да погледне назад и да ми каже, че тези неща не идват към нас!

- Не, не идват - прошепна тихо Дени. Очите й бяха вперени някъде встрани от пътечката, по която се бяха върнали. - Но тези тук май идват точно към нас.

И тя посочи двата разкопани гроба, до които стояха току-що излезлите две нови същества. Въпреки прекарания месец под пръстта, все още си личаха някои белези, причинени им още приживе; белези, които не се дължаха на труда на плъховете и червеите. На момчето му липсваше едното око, а голямо парче от носа му беше почти отхапано и едва се държеше на кожата си. Другото му око също бе пострадало - един червей висеше оттам и се гърчеше зловещо като прясно отрязана ръка. Момичето беше с изгризана шия и отхапана долна устна. Изпод тънката й, мухлясала от влагата рокличка се подаваше едната й гърда - малка и суха, а личинките се бяха събрали около зърното й и си проправяха път по това, което преди време е било действуващ млечен канал. И двата живи трупа бяха протегнали напред ръце. Четиримата приятели се сгушиха силно един до друг и закрещяха неистово, но безрезултатно. Съществата е придвижваха с по-голяма бързина от другите двама мъртъвци и за секунди бяха вкопчили костеливите си ръчища в живите. Писъците не спряха дълго време, но веднага щом секнаха, луната и звездите отново се показаха на небосклона. И нощта пак бе тиха и спокойна.