ЛИЛАВИТЕ НОСОРОЗИ

   Шофьорът на ТИР-а превключи чистачките на по-бърза скорост. Дъждът се усилваше. Добре поне, че нямаше почти никакво движение по пътя и никой насреща не го заслепяваше. Той самият караше на дълги светлини и мощните фарове разцепваха тъмнината на нощта надалеч. Беше идеалното време на годината за шофиране - април. Зимните поледици и снегът бяха останали назад, а до летните задръствания имаше много време. Особено по средата на седмицата, както сега, беше благодат да се кара. Дори топлият пролетен дъжд по-скоро помагаше, отколкото пречеше. Той спираше мераците на пишман шофьорите, да ходят от село на село и да се наливат по нощите с ракия в различните кръчми. И може би това щеше да е идеалното пътуване, ако една-едничка грижа не глождеше мисълта на шофьора. И то каква грижа! Беше се издънил жестоко. Трябваше да натовари вата в Сърбия за някакъв строеж в Созопол. Беше го правил безброй пъти. Но за първи път се съгласи да вземе един пакет в Ниш и да го занесе до Бургас. Пакетът беше сравнително малък - колкото три еднолитрови кутии от сок, но изпращачите му ясно дадоха да разбере, че съдържанието му струва толкова, колкото не може да изработи през следващите десетина години. Казаха му, че винаги могат да го открият. В Ниш получи сто евро, още толкова го чакаха при предаването на пратката. За него това не бяха малко пари, можеше да ги изкара от четири-пет курса с вата, това всъщност го и поблазни... Дадоха му и половинката на една петлевова банкнота. По другата й половинка щеше да познае получателите на пратката. Инструктираха го да пътува през нощта и на другата сутрин да бъде в Бургас. Той се съгласи. Обаче издънката стана. Беше се вързал като последния балък. Беше още в Сърбия, когато в движение усети, че композицията занася на една страна. На първата бензиностанция спря и видя, че една от задните му гуми е спукана. Докато я смени, някой се беше вмъкнал в кабината, беше разровил мръсните омаслени парцали под седалката, в които беше скрил пратката и я беше отмъкнал. Този някой не беше пипнал нищо друго, явно беше търсил точно неголемия пакет... Тираджията не знаеше какво да прави. Беше изключено да ходи в полицията. Какво можеше да им каже? Че е контрабандист, на когото са откраднали стоката?... Час по час въздишаше тежко и не смееше да мисли за бъдещето. Добре поне, че още не бе семеен, та поне нямаше да докара беля и на близките си...

   Някъде далеч от дясната му страна светлините на София проблясваха като нощен мираж. Караше по околовръстното шосе, до Бургас имаше още няколко часа път и той тайно се надяваше да измисли нещо. Шофираше камиона почти машинално, погледът му беше разсеян...

   Когато забеляза човека в далечината, той не можа да реагира веднага. Гледаше ръкомахащата фигура, която беше застанала по средата на пътя осветена от мощните фарове, и за няколко мига се зачуди - това стопаджия ли е или закъсал колега. Тези няколко мига можеха да се окажат фатални. Когато скочи с двата крака върху спирачния педал, вече беше почти сигурен, че е закъснял. Огромният камион започна да спира тромаво, но в дъжда гумите се пързаляха по мокрия асфалт със свистене и шофьорът видя с ужас как бързо приближаващата се човешка фигура спря да ръкомаха, но не се отместваше от пътя.

   - О, Господи, не - изкрещя ужасен тираджията - само това не! Спри го, Господи! - и отчаяно взе да ръкомаха и да прави знаци на човека да се маха от платното, не съзнавайки, че освен двата връхлитащи фара, той едва ли вижда нещо друго.

Кабината на камиона силно се беше наклонила напред и надолу. Шофьорът почти допираше с лице предното стъкло. Пръстите му стискаха до побеляване волана. Устните му шептяха молитва, а камионът се носеше напред. Мигът продължаваше цяла вечност. И когато фигурата изчезна от светлината и се озова точно в сянката между двата фара и тираджията вече очакваше тъпия удар, се случи чудото - камионът най-сетне закова на място. Шофьорът уморено отпусна глава на волана. Стоя така няколко секунди и прошепна:

   - Благодаря ти, Господи! - после се наведе под седалката, взе най-големия гаечен ключ, който напипа, и скочи от кабината на камиона.

   Няколко крачки го деляха от този, който можеше да бъде вече жертва. Но не беше. Поне за сега. Той беше отстъпил крачка-две и стоеше в светлината на фаровете. Тираджията се нахвърли с настървение. Цялото натрупано напрежение от момента на кражбата до тази цяла вечност - спирането на камиона - беше готово да се излее само за миг. Върху този, който току що се беше разминал със смъртта. И когато тъкмо замахваше с гаечния ключ, видя усмивката. Може би в друга ситуация би я оценил като най-невинната и наивна усмивка, която беше виждал. Но сега в яда си видя просто усмивка. Тираджията се стъписа, не очакваше подобна реакция. Тогава се вгледа и във външността на човека. Освен че беше мокър до кости, той беше облечен с избеляла бархетна пижама и беше обул чехли на босо. Дъждът се стичаше по лицето му, а той продължаваше да се усмихва невинно.

   - Ще ме качиш ли?

   - Накъде си? - шофьорът се изненада, че води диалог с непознатия.

   - Накъдето си и ти. Бягам. От Играта.

   - От... коя игра?... - зададе въпроса си и в този момент отговорът сам изплува. Беше очевидно - нощта, дрехите и тази усмивка... Досети се, че тук наблизо беше психиатричната клиника в Курило. Нямаше друго обяснение. В този момент напрежението изби. Тираджията се разсмя с пълно гърло, вдигна ръце и лице нагоре срещу дъжда и се закикоти неистово, като закрещя - Играта, играта-а-а-а!...

   Непознатият го погледа миг-два, и също вдигна ръце към дъжда и се включи в непознатия ритуал, крещейки:

   - Играта, Играта! Играта свърши-и-и-и!...

   От нощното небе се изливаше истински пролетен потоп, а фаровете на ТИР-а осветяваха двете подивели от необяснима радост фигури.

* * *

   Половин час по-късно камионът пореше дъжда и тъмнината по магистралата за Пловдив. От бархетната пижама и чехлите на стопаджията нямаше и следа. Шофьорът му беше дал стари джинси, вълнена риза и гуменки. Бяха почти еднакви на ръст, както и на години - някъде малко под тридесетте. Стопаджията се беше преоблякъл, леко смутен, грижливо криейки нещо в дрехите си. Тираджията не забеляза нищо, но изчака спътникът му да изхвърли в движение мократа пижама и го подкани:

   - Е, разказвай, батка, кой си ти и как избяга? Аз съм Спас. Можеш да ми викаш и Пацо. Пътувам за Бургас.

   - А пък аз съм Ево - от Евлоги. Щом ти си за Бургас, значи и аз съм за там. Искаш да ти разкажа за мен? Добре... - стопаджията се взираше в жълтата маркировъчна лента на пътя и започна разказа си. - Бях в Играта две години. Писна ми. И се чупих... Не е там за нормални хора. Първо ме излъгаха, че влизам за малко. И трябваше да е екшън - шутер. А то какво се оказа?... Боза. Дисниленд. Насила ме вкараха. Ама да ти разкажа отначало... Бях се хванал на бас, че ще изкарам една седмица нон стоп в Батълфийлд. Компютърната игра. Много съм добър. Първите три дни нищо ми нямаше. Четвъртия и петия помня, че много ми се спеше... И после нищо не помня. Като се свестих, ме бяха вързали на едно легло. Казаха ми, че съм изперкал, свил съм пистолета на Стария и съм тръгнал да играя по улиците на Студентски град. Старият е ченге. Цивилно. Знам къде си крие ютията... Честно казано, не е вярно това за изперкването. Кой е тоя, дето няма да спи пет дни и ще има сили след това да тръгне с пистолет по улиците?...

   Спас слушаше мълчаливо. С едната ръка бръкна под седалката, извади отново гаечния ключ и го скри в разкопчаната си риза. Ево беше зяпнал напред и май не забеляза нищо, а продължи разказа си:

   - ...Докторите бяха решили да си правят експерименти с мен. Бяха си намерили опитно зайче. Не знам само защо ме излъгаха, че влизам в екшън игра. Сигурно за да се съглася и да не буйствам. Вярно, в първите седмици не бях на себе си. Бяха ми свили компютъра, гаджето, живота... Буйствах наистина. Но беше от хапчетата. Тогава за пръв път ги видях... Носорозите. Лилави носорози. Пасяха кротко на една поляна. Цялата в жълтурчета... Глухарчета, които още не са прецъфтели. И които няма дя прецъфтят. Първият път кротко си пасяха носорозите. Ама на другия ден... Ти виждал ли си зверски любовен следобед на два лилави носорога на жълта поляна? Не си. Комбинацията лилаво върху жълто е направо убийствена! Нали ти казах - Диснигейм! Пиеш хапчетата и си вътре. Без монитор, без клавиатура, без слушалки, без мишка. Лилаво върху жълто... Малко цинга-манга е комбинацията, ама в сравнение със скучнобялото, дето се е вдървило навсякъде в клиниката, си е супер. Кофти е, като излезеш от Играта... Бели стени, бели тавани, бели мебели, сестри в бяло, доктори в бяло. А бе направо - зима, тръпки да те побият. Обаче вечерта пак ти дават хапчета и хайде - пак на поляната! Та ти виждал ли си лилави носорози? Не си. Ама и аз как те разпитвам. Като някакъв доктор. Каранджилски ли, караконджолски ли... Ей, майка му стара, много обича да пита това докторче. Каранджилчето. Такава е фамилията му. Върви с един тефтер и само пита. И нещо си записва вътре. И се подсмихва под мустак. Дай му само някоя история за носорози и ела да видиш какво писане настава!...

   Чистачките по предното стъкло заскрибуцаха на сухо. Спас ги изключи. Дъждът беше спрял. Наближаваха Ихтиман.

   - ...Леле, как исках да видя, какво пише в тоя тефтер! Ама един ден го издебнах - докторчето. Беше си съблякъл престилката на едно нощно дежурство, докато се натискаше с една стажант-сестричка. И тогава му хвърлих един поглед... На тефтерчето! Та отварям го аз и очаквам да видя разни кризи-епикризи, мъдрости, диаграми, а то какво мислиш? Едни драскулки, карикатурки, разни чавки, човечета, числа... Викам си: „На това ли се смее докторчето, като му разправям за носорозите?..." Попреписах няколко страници и реших да проверя какво означават. Ама кого да попитам, ако не Каранджилчето. Баламосвах го няколко дни, че нищо не сънувам. И той спря да пише в тефтера, а взе често да чете папката с досието ми. Викам си: „Бре, ще вземат да ме изпишат!" А той един ден: „Чудим се - вика - дали да не те изпратим в Карлуково..." „Как в Карлуково, бе докторе, там са баш откачалките! Тъкмо снощи пак започнах да сънувам." „Какво сънува" - пита той. „Едни цифри, едно дърво, на него една чавка." Какви цифри?" „9896512" А той ме гледа и се пули, гледа и се пули. По едно време, като взе да ме псува на майка! „Ах, копеле мръсно, откъде взе номера на онази кокошка Валентина?!" И бой, бой! После викна и санитарите. И те - бой, бой... После пет дни в изолатора. И от ония - гадните инжекции, дето, като ти ги бият, всичко вътре ти става на супа - и мозък, и кръв, и вътрешности... Гадняр се оказа докторчето. Само Старшата става. На нея съм й влязъл под кожата... Я, тунел!... Гледай, гледай, тука има повече лампи отколкото на Витошка! Само магазините отстрани липсват. Откога не съм влизал в магазин... Дааа...

   Тъкмо минаваха тунела след Ихтиман, след който следваше спускането към Пловдивското поле. На излизане от тунела светлоотразителна палка на катаджия даде знак, камионът да отбие встрани и да спре. На сухото шосе камиона спря значително по-бързо отколкото последния път. Ево, който тъкмо поемаше въздух да продължи историята си, млъкна намръщен. Един полицай приближи до отворения прозорец на шофьора.

   - Сержант Димитров. Документите за проверка!

   - Станало ли е нещо? - попита Спас, подавайки документите си.

   - Трябва ли нещо да е станало? Рутинна проверка. Кой е спътникът?

   - Брат ми - излъга бързо Спас.

   Полицаят прегледа документите, изгледа първо Спас, после Ево - право в очите, козирува вяло, връщайки документите, и се отдалечи. Спас запали двигателя и потегли бавно. Полицаят влезе в паркираната полицейска кола, извади мобилен телефон, набра номер и каза:

   - Току-що мина. Не е сам, има още един. Твърди, че е брат му - и затвори, без да дочака отговор. Беше оставил съобщение на секретар.

   Спас се протегна, прозявайки се, тръсна глава и попита:

   - Та какво беше почнал за Старшата?

   Ево се беше умислил.

   - Знаеш ли, това ченге не ми хареса. Имаше нещо в погледа му. Мразя ченгетата.

   Спас вдигна рамене, без да отговори. Спътникът му продължи разказа си:

   - ... Та за Старшата. Тя беше най-пекана. Поне за мен. Отначало я мислех за гад - като всички останали. Но после... Преди година взех да забелязвам, че вместо по глухарчета, носорозите взеха да тъпчат по жълти клавиатури. Хиляди клавиатури, пръснати по поляната. Постепенно задниците им се превръщаха в монитори. Вместо опашки имаха мишки... Хапчетата вече не ми действаха. Увеличиха дозата. За кратко ми помогна, но после се започна отново. Започнах да сънувам компютри. Навсякъде ми се привиждаха компютри. Имах нужда от компютър, поне едничък, поне за малко... Докторите се чудеха какво да ме правят. Тогава и започнаха с онези инжекции, които превръщат мозъка в супа. Ставах все по-зле и по-зле. Докато една нощ, в която много буйствах, Старшата разпореди на санитарите да ме закарат в сестринската стая вместо в изолатора. Развързаха ме и ми посочи един допотопен комп. „Сядай - казва - и да те видиме какво искаш и какво можеш". Не чаках втора покана. Вярно, че беше отпреди Новата ера, „Уиндоус" - Девет осмица - бавен, та бавен. Беше бъкан с вируси. Повече от година не бях се докосвал до клавиатура. Ама като почнах... То, братче, било като колелото - не се забравя. Изчистих вирусите, прегледах какво има. Някаква елементарна програма - само картони на пациентите. Кой какви хапове и кога да ги взима. Изкуших се да си направя майтап и да разменя това-онова, ама Старшата се беше надвесила над мен и май усети какво замислям. „Внимавай - вика. - А си пипнал нещо в картоните, веднага ще те разбера, знам наизуст кой какво взима. И тогава изхвърчаш при тежките в Карлуково. Завинаги! Там ще ти изпият мозъка!" Права беше и за двета неща. За това, че знае наизуст кой какво пие, и за пиенето на мозъци в Карлуково... Накрая метнах два пасианса и през нощта спах като къпан. Тази нощ сънувах отново носорозите. Дадох им и имена. Нарекох ги Ани и Герчо. Ани е малко по-розова. А пък Герчо познава едни такива сексуални техники... На другата сутрин Старшата ме събуди рано. Тръгваше си от дежурство. „Ево - вика. - Какво ти трябва да го направим компютъра по-добър?" „Нов" - викам. Тя ме цапардоса. „Добре де, дай поне интернет да вкараме!" „Ще видим!" Не знам какво беше говорила с главния лекар, но след седмица свалиха в сестринската стая неговия комп, а за Главния май купиха нов. Вързаха и мрежа. Леле, братче, родих се! Истина ти казвам - това беше вторият ми Рожден ден!... Лилавите носорози се завърнаха окончателно. Даваха ми само един час дневно да початкам и без шутери. Винаги наоколо имаше по някоя сестра. Така че спазвах ограниченията, но пък състоянието ми се подобри. Спряха супените инжекции...

   Тук Спас го прекъсна за пръв път:

   - Сестрички - казваш? Я кажи, за тия две години не оправи ли някоя? Нали знаеш, като стане въпрос за медицински сестри, какво му минава на един мъж през главата?

   - Къде ти?!... - Ево млъкна и се замисли. Десетина минути пътуваха мълчешком. Пацо хвърляше от време на време любопитни погледи към своя спътник. Той видимо се омърлуши.

   - Хайде сега! Ти да не се обиди?

  - Не, не съм... - неохотно продължи Ево. - Даваха ни хапове с шепи. Пък и сестрите не смееха с пациенти. Щеше да се разчуе. Пазеха си хляба. Не, че не ми се е искало. Да гледаш всяка нощ, как носорозите правят секс...

   - Значи от две години си на сухо?!

   - Че и повече...

   - Така кажи бе, човек! Още тази нощ ще почнеш да наваксваш.

   Бяха отминали последната отбивка за Пловдив. Скоро магистралата щеше да свърши. Няколко километра по-натам Спас отби на един крайпътен мотел. Изключи двигателя, пресегна се към жабката пред Ево, разрови боклуците вътре, намери една опаковка с презервативи и я хвърли към спътника си с думите:

   - Заведението черпи! Надявам се да не си забравил инструкциите за монтаж и употреба! Хахаха! Отивам да пия кафе. Ти оставаш тук и си чакаш подаръка! Имаш двайсет минути!

   После пъргаво скочи от кабината и се насочи към барчето пред мотела. От фоайето на мотела излязоха две момичета и го пресрещнаха. Разговорът им бе кратък, той подаде на едната няколко банкноти, кимайки към камиона, а с другата влязоха в заведението да пият кафе.

* * *

   Час и половина по-късно бяха някъде между Стара Загора и Сливен. Облаците бяха останали назад и леко нахапаната луна огряваше лозовите масиви по хълмовете. Шосето беше празно и камионът летеше не по-бавно отколкото на магистралата. Пътуваха в мълчание, само радиото свиреше тихо. Ево се беше облегнал със затворени очи назад и се усмихваше. Сигурно сънуваше своите носорози. Спас крадешком хвърляше по някой поглед към него, но не смееше да го събуди. Въпреки че не беше много сигурен дали спи... „Ето - мислеше си Пацо - той е по своему щастлив, нищо, че не е с всичкия си. Бъдещето за него не съществува, за него има само едно време - сега. Утре сигурно ще го хванат и ще го върнат в психиатрията, но дори и там той е имал своите мигове на щастие. Какво каза? Че се е почувствал като новороден. От един стар компютър?! Откачалка! Но симпатяга. Дано да не е наранил някого, докато е буйствал." Да, бъдещето за Ево не съществуваше, но дали то съществуваше за Спас? До Бургас оставаше час и половина път. Там щяха да го чакат. Не му бяха казали къде. Явно щяха да го намерят. Какво му подготвяше съдбата? Дали пък не беше по-добре всяка нощ да сънуваш лилави носорози?... Това неговото какъв живот беше? Самичък по пътищата. Самичък вкъщи. Без приятели, без гадже... Само някоя бърза, платена любов в кабината на камиона. Живееше в София, но рядко се прибираше. А когато си беше вкъщи си отспиваше за нощните маршрути. Поне свят да виждаше, а те и маршрутите му с тоя стар камион бяха едни... Само в близките Балкански страни и в България... Спас въздъхна шумно и тежко. Ево отвори очи и се усмихна:

   - Какво те мъчи?

   - Нищо... Няма с кой да си говоря... Затова...

   - Добре. Продължавам. Но не ти вярвам, че е това. Докъде бях стигнал?

   - До новия стар компютър.

   - Да... Постепенно увеличихме времето ми компютъра. Основно бях в мрежата. Преди да ме вкарат в тяхната Игра, бях студент. В Икономическия. Поисках да продължа образованието си. Задочно. По мрежата. Сега има всичко вътре - лекции, упражнения, курсови работи... Разрешиха ми. Разбира се, правеха ми проверки. Но оставаше време и за развлечения. Най-вече в дежурствата на Старшата сестра. Всички я мислеха за цербер, ама аз й намерих слабото място. Беше стара мома и си търсеше приятел в Мрежата. Всъщност аз я научих да си търси. Даже отначало й помагах в бързописа. После вече тя взе да се крие от мен. Но аз знаех паролата й, познавах гаджето й в нета, знаех всичко... - Ево замълча, а усмивката му се превърна в дяволито хихикане. - Казва се Гошо. Гаджето й. Аз й го бях намерил, един вид сватосах ги. Допаднаха си. Най-хубавото беше, че графиците на дежурствата им съвпадаха. Той е охранител. Или по-скоро видеонаблюдател. Седи си на топло и гледа на екрана излъчваната картина от двайсетина камери. Ама някой идиот му е прекарал и нет - да не скучае... Както и да е ... Скоро Старшата се разболя. Ей така, отведнъж я тръшна някакъв грип, който се превърна в пневмония. Отсъства сума време. Реших да спася връзката й. Започнах да влизам в Кю-то от нейно име. Поразговорихме се с Гошо. Сближихме се... Старшата не го беше предупредила, че ще отсъства. С една дума, той повярва, че аз съм тя. Гадно беше от моя страна, но постепенно един план започна да узрява в главата ми. Планът за бягство. За целта ми беше необходим човек навън. Близък човек. Моите приятели отдавна ме бяха забравили. Кофти, ама какво да се прави... Забравих да ти кажа, че бях в Трето отделение - най-пазеното, за такива, които са извършили престъпление. Нещо като затвор в лудницата, или лудница в затвора... Както искаш го наречи. Споко, не съм убил човек, ама съм гърмял по хора... Опит за убийство... От Играта... Случайността ги е спасила. Споко де, онзи ключ, дето го скри в пазвата си, няма да ти трябва, може да го върнеш на мястото му...

   Спас се сконфузи. Не очакваше, че е бил забелязан. Извади гаечния ключ и го остави на мястото му. Ево продължи изповедта си:

   - Трето отделение беше единственото с решетки на прозорците. Нямахме свободен достъп до двора като другите пациенти. Входната врата се отваряше само отвън - с ключ. Отвътре бе с топка. Просто идваше следващата смяна, отключваше, предната смяна излизаше и вратата се затваряше. Имаше ключ и у охраната при портата. Ако нещо станеше, те идваха и отключваха. Но нощно време спяха. Ключ имах и аз. Бях го свил преди месеци от един завеян доктор пред пенсия. Ден преди да го пенсионират. На следващия ден той си тръгна и никой не се сети да му иска ключа... Трябваше ми само човек, на когото да го подам някоя нощ, той да отвори и... Играта да свърши. Реших, че единственият, който може да свърши тази работа, е Гошо. Той беше хлътнал по Старшата. Пардон - по мен... Всъщност и по двамата. Подгрях с неприлични намеци за това, което можем да си организираме някоя нощ. Отначало той се дърпаше, но по едно време така захапа въдицата, че само ме ръчкаше да го сторим час по-скоро. Не можех и много да отлагам. Болничните на Старшата свършваха. Та решихме да бъде тази нощ. Уговорихме се да бъде под прозореца точно в единайсет, аз да му хвърля ключа и той да влезе. Разбира се, щях само да го чакам да отвори и да го изненадам. Дежурен беше Каранджилчето. Той и санитарите по това време гледат телевизия, а пациентите спят. Лягаме си рано - в девет. За късмет, заваля и онзи дъжд. Гошо беше точен. Бях го инструктирал откъде да влезе в отделението, така че да не бъде забелязан. Хвърлих му ключа в един плик, да го намери лесно в тъмното и на бегом се изнесох до вратата. Бях се подготвил. С един крак от маса, увит в чаршаф. Трябваха ми дрехите му, а не очаквах да ги свали лесно, особено като види, че не съм Старшата... Чаршафът беше да не взема да му разбия черепа, все пак човекът идваше с голям мерак и не заслужаваше това. Лошото беше, че трябваше да го нападна в лице, защото влезеше ли, вратата можеше да хлопне и целият труд да отиде на кино. Та изчаках ключът да превърти и вратата да почне да се отваря, и със силен шут я ритнах. Добре, че се отваряше навън. Тя не успя да го блъсне силно, но поне го изненадах. Тогава го халосах няколко пъти с крака от масата. Само че бях толкова възбуден, че неволно нададох вик. Той също успя да изкрещи, докато падаше. Чух зад гърба си тропане на врати. Санитарите и докторът идваха. Нямаше време да свалям дрехите му. Хукнах. Останалото го знаеш. Добре, че ти дойде скоро, иначе можеше вече да са ме хванали...

   Настана неловка тишина. Спас се чудеше как да му каже, че, значи, не е толкова луд, щом е съставил и изпълнил такъв план. Не намираше точните думи, а се страхуваше да не го обиди. Но реши да попита друго:

   - А без хапчетата какво ще правиш? Няма ли да изпаднеш в криза?

   - Хапчетата... От няколко месеца се справям и без тях. Пия ги пред дежурната сестра. После отивам в тоалетната. Поглеждам в чинията и си представям, че съм се надвесил над празен сух кладенец. И се мъча да го напълня с думи. С неизказани думи... Гледам и мълча... Докато ми се пригади... И тогава изхвърлям всичко - и хапове, и храна, и думи... После спя спокойно, сънувам лилавите носорози и следобедния им секс...

   - Как така? Нали каза, че отначало си започнал да ги сънуваш от хаповете?

  - Да, така беше. Но сега е обратното. Сънувам ги, когато съм чист. Те ме успокояват, те са моето лекарство...

   „Откачена работа" - помисли си Спас.

   Тогава забеляза огъня. Отначало той изглеждаше като малко оранжево петънце в далечината. Но с високата скорост, с която пътуваха, скоро пред очите им се разкри пълната картина на катастрофата. Около крайпътно дърво се беше усукала светла кола, чиято марка не можеше да бъде определена. Дотолкова беше смачкана и нагъната. Беше се ударила странично в шофьорската врата. От предния капак излизаха пламъци, които обхващаха вече и купето. Наоколо нямаше нито хора, нито коли. Всичко това двамата спътници видяха, докато камионът спираше. Ево бързо скочи от кабината и се завтече към горящата кола. Когато я стигна, задърпа с настървение смачканата дясна врата. Спас го следваше с пожарогасителя на камиона. В движение започна да пръска отдалеч, викайки на Ево:

   - Внимавай! Ще гръмне! Дръпни се!

   - Махни това! Ела, помагай! Има човек вътре. Жив е!... Не мога да отворя. Помогни ми!

   - Ево, дръпни се, всеки момент ще гръмне! - Спас направи няколко крачки назад.

   Ево не отговори, а вдигна крак и започна да рита стъклото на вратата. Когато то хлътна навътре, мъжът го последва. Напъха се до кръста, като успя да стигне тялото на шофьора, подпряно на изкривения волан. Купето се пълнеше с миришещ на изгоряла пластмаса пушек. Не се виждаше почти нищо. Ево подхвана тялото и го задърпа. То не мърдаше. Напипа предпазния колан. Беше закопчан. Бързо го разкопча и отново задърпа тялото. Усети някъде отзад как единия крачол на джинсите му пламва и пламъците облизват тялото му. Миг по-късно усети пяната от пожарогасителя. Спас се беше престрашил и беше дошъл да помага. Тялото леко поддаде. Човекът изстена:

   - Кракът ми... Ооох!... Под педала е... Заклещен е... - беше глас на възрастен мъж.

   Ево се напъха още навътре, само гуменките му останаха да стърчат извън колата, напипа крака на човека и затисналия го педал. Хвана педала и с див вик го напъна. Той помръдна малко.

   - Дърпай крака си!...

   - Болиии! Не мога...

   С едната ръка младежът подхвана крака, с другата напъваше педала. Димът започна да люти в очите и гърлото му. Закашля се. Миг по-късно кракът беше освободен. Ево направи опит да се хлъзне назад. Не успя. Беше паднал прекалено ниско, а и положението на тялото беше прекалено вертикално. Май трябваше да влезе целият, да се извърти и да излезе с главата напред. В тясното пространство на смачканото купе това беше невъзможно. Усети, че се задушава от дима. И тогава нечии ръце го хванаха здраво за краката и го задърпаха навън. Малко преди да се измъкне, се вкопчи в тялото на възрастния мъж и то потегли след него. Със задружните усилия на Спас успяха да издърпат тялото на катастрофиралия на двайсетина метра от колата. Там, изтощени, се проснаха на земята. Секунди по-късно резервоарът избухна.

   - Ти си едно откачено... напълно откачено копеле! - задъхано изруга Спас. Ево му отвърна със звучен смях.

* * *

   Час по-късно бяха отново на път.

   Бяха се обадили на КАТ и Бърза помощ. Те дойдоха бързо. Откараха пострадалия мъж в болницата в близкия Сливен. Беше със счупвания, но щеше да се оправи. Лекарите превързаха изподраните ръце на Ево, докато катаджиите записваха свидетелските показания на Спас. Той остави своите данни, отново излъга, че Ево му е брат и че документите му сигурно са изпаднали в изгорялата кола, докато е спасявал шофьора й. Полицаите му повярваха.

   - Каква нощ само!... Господи, каква нощ! - Спас беше вперил поглед в осветения от фаровете път.

   - До края на нощта има още много време - Ево развиваше бинтовете от ръцете си.

   - Защо ги махаш?

   - Пречат ми. От няколко часа съм свободен, искам и ръцете ми да са свободни - подкупващата усмивка отново беше на лицето му. - А освен това искам да стисна ръката ти и да ти благодаря. Ти спаси живота ми.

   Ево протегна ръка, Спас я стисна здраво, по мъжки:

   - Ако има спасител тук, то това си ти. Аз бях готов да се чупя далече от пламъците...

   - Но не го направи, нали? А и не говоря само за колата. Вече втори път пред ченгетата ме наричаш твой брат. И се държиш като такъв. Никой досега не го е правил. Защо го направи? Та ние се познаваме от няколко часа. Скоро ще се разделим и едва ли някога пак ще се срещнем.

   - Има нещо у теб. Нещо диво, но истинско. Мъжко момче си ти! И се чудя... дали ако аз бях като тебе, дали щях да попадна в тия лайна, в които съм се забъркал сега?...

   - Какви лайна?

   Спас въздъхна тежко и започна да му разказва за злополучния си опит да стане контрабандист, за обира и за безизходицата, в която се намираше.

   - Нямам идея какво да правя... - завърши той накрая.

   Ево се замисли за минута-две.

   - Вариантите не са много. Първо, може да се чупиш, но рано или късно ще те намерят. Не те съветвам да го правиш. Второ - отнякъде да им намериш стоката... Виж, за това можем да помислим. И, трето... Третото по-добре да не го знаеш... Та как каза, че изглеждаше пакетът?

   - Голям - колкото три кутии прясно мляко. Целият увит в тиксо. От това сивото - лъскавото. С такова си лепя платнището. Имам отзад някъде.

   - Виж ти... Това е идея. Я отбий тук!

   Бяха на Петолъчката след Сливен. Спас отби на бензиностанцията. Влязоха в магазина. Ево обиколи щанда със соковете. Взимаше по три еднакви кутии, долепяше ги и питаше Спас - „Толкова ли?" Първите няколко опита не бяха сполучливи, но накрая намериха това, което търсеха. Отидоха на касата. Спас плати с десетачка и зачака рестото. В този момент Ево се намеси, усмихвайки се на сънената касиерка:

   - Задръжте рестото! За него ще вземем малко пясък от сандъка за фасовете навън. Трябва ни само един плик.

   Касиерката също се усмихна и им даде необходимото.

   Половин километър след бензиностанцията отбиха встрани от пътя и отново спряха. Отвориха кутиите със соковете, колкото успяха, изпиха, останалото изсипаха на банкета. После напълниха картонените кутии с пясък. Спас ги претегли с една ръка и поклати глава:

   - Прекалено тежки са!

   Отсипаха част от съдържанието и свободния обем натъпкаха с парцали. Долепиха кутиите и ги облепиха с алуминиевото тиксо на Спас. Когато приключиха, той кимна доволно с глава:

   - Същият пакет беше. Но дали ще се хванат? Съмнявам се...

   - Важното е да спечелим малко време. Пък и в този бизнес никога не може да си сигурен в доставчика... Както и в мулето... - Ево се засмя - Да не говорим за конкуренцията...

   Качиха се в камиона и продължиха пътуването си. Някъде далеч на изток, над хоризонта, се беше появила тънка ивица розово небе.

* * *

   На излизане от Карнобат едно черно БМВ се залепи зад камиона. Няколко километра кара плътно след тях. Спас забеляза фаровете му и намали скоростта. Тогава БМВ-то премигна няколко пъти, изпревари камиона, включи аварийните светлини и също започна да намалява скоростта си. На първия разклон към някакви ниви колата изключи аварийните, даде мигач и зави, камионът я последва. Караха по черния път около километър. После спряха.

   - Получателят май се е разбързал - мрачно отбеляза Ево, разкопчавайки ризата си. За пръв път от качването му в камиона Спас го виждаше толкова сериозен.

   Около минута седяха в пълно мълчание.

   - Май ние трябва да слезем първи.

   Спас изключи фаровете, взе пакета и скочи от кабината. Ево го последва. Спряха пред камиона и зачакаха. Развиделяваше се. От предните врати на БМВ-то слязоха двама мъже с набити фигури, които приближиха към тях. Единият беше с бръсната глава, другият имаше съвсем къса коса. Първият вдигна ръка настрани. В нея държеше парче от банкнота. Спас вдигна пакета напред, така че получателите да го видят. Този с банкнотата приближи, казвайки навъсено:

   - Айде бе, откога ви чакаме!

   - Имаше катастрофа - отговори Спас.

   - Разбрахме, но пак се забавихте! Къде се мотаете?

   - Ами...

   Тук се намеси Ево:

   - Трябваше да има още една банкнота!

   - Оо, братчето! Ти пък къде се качи? - мутрата бръкна в джоба на сакото си, извади една едра банкнота и я подаде на Ево. Той направи крачка напред, взе я, както и парчето от петолевката, сложи ги в джоба на ризата си и отговори кратко:

   - В Курило!

   - Къдее?! - мутрата се спря стъписан, не очаквайки толкова нагъл отговор. Този, който го прикриваше, се изхили на глас.

   Всичко стана за части от секундата. Използвайки стъписването на бръснатия и смеха на другия, Ево светкавично бръкна под разкопчаната си риза, извади от колана на джинсите си пистолет и стреля три пъти. Първите два изстрела бяха в този отзад - прикритието. Третият изстрел беше в челото на бръснатия. Двамата се олюляха и паднаха почти едновременно. В това време Ево с два скока стигна до БМВ-то, надзърна вътре с насочен пистолет, но не видя никого. Тогава се обърна. Спас стоеше втрещен, с още протегната напред ръка, в която стискаше пакета с пясъка.

   - Казах ти, че има и трети вариант. За който не беше добре да знаеш, преди да стане - Ево пребъркваше джобовете на двата трупа. Извади съдържанието на портфейлите им и го прибра. В сакото на бръснатия намери кутия цигари с написани на нея регистрационните номера на влекача и ремаркето на Спас. Прибра и нея, както и евтината запалка. Златните ланци на вратовете им не докосна, както и телефоните. - Сега трябва да ми помогнеш! В тоя прахоляк гумите на камиона ти са като автограф. Трябва да разчистим малко.

   Спас излезе от вцепенението. Натовариха двата трупа в БМВ-то. Ево се качи в него и го подкара към главния път. Бяха се уговорили Спас да тръгне няколко минути след него и да се оглежда по пътя, за да вземе спътника си. Тази преднина беше нужна на Ево да прикрие следите. Отби от главния път до първия по-гъст храсталак. Забърса с ръкава на ризата си волана, скоростния лост и дръжката на вратата - частите, които беше докосвал. Но това му се видя недостатъчно. Отпра част от сакото на единия труп, сви парчето плат на фитил и го пъхна в отвора на резервоара. Запали го и излезе на пътя. Камионът приближаваше. Ево се метна почти в движение и Спас настъпи здраво газта. В страничните огледала видяха кълбото пламъци, което избухна зад храстите. По пътя не се виждаха коли. След няколко километра в един канал, пълен с вода, изхвърлиха пакета с пясъка и пистолета.

   - Готово - каза Ево - сега си чист. Ако някой те пита - предал си пакета на оня черен път. Ето ти парчето петолевка. Пазиш го за доказателство. Ето ти и стоте евро. Страхът и ужасът, дето си брал, струват повече. Съдържанието на портфейлите е за мен. И аз все нещо съм заслужил. Станалото е работа на конкуренцията. Дано да можеш да лъжеш! Продължението ще излезе във вестниците. Скоро...

   - Само не разбрах, откъде се появи този пистолет? Как го направи?! И защо го направи?! - Спас изглеждаше уплашен.

   - От Гошо. Нали ти казах, че е охранител. Беше си взел пистолета да впечатли Старшата. Дрехите му не успях да сваля. Но нямаше да си простя, ако бях оставил пистолета... Ето че свърши работа. Ти си гледаше пътя и не видя как го смотах от пижамата в джинсите... Как го направих ли? Ами, как... Като в Играта. Онази Игра от преди две години - Ево беше сериозен, от усмивката му не бе останала и следа. - Казах ти, че Старият е ченге. От дете ме водеше на стрелбището. Свикнал съм да стрелям. Вярно, че по мишени, ама тия квадратни типове си бяха живи мишени... Не ги мисли! Те бяха убийци. Всички, занимаващи се с дрога, са убийци. Направих го не заради теб, а заради техните жертви - минали и бъдещи. Клиниката беше пълна с такива... Всъщност одеве не ти казах цялата истина. Аз бях наркоман... Сега за пръв път го признавам. Дори пред себе си. Как мислиш, с колко магистрали минах онези шест дни пред компютъра?... Иначе всичко останало е истина. Надявам се, че вече съм чист. Но знаеш ли, колко свестни момчета вече ги няма... И колко са затворени по лудници и затвори? Заради такива като тия двамата... Не ги мисли! Те бяха убийци...

   В кабината се възцари напрегната тишина. Влизаха в Бургас. Навън се беше съвсем развиделило. Движението насреща се беше увеличило. Нощта свършваше, денят започваше.

   - Аз продължавам за Созопол. Курсът ми е за там. Мислех да отбивам в Бургас за пратката, но... след като вече си я получиха... - смънка Спас.

   - Карай тогава към Созопол. Аз ще сляза на плажа край Атия. След тази нощ една утринна баня в морето ще ми дойде добре - Ево замечтано притвори очи и се протегна.

   - И после?

   - После?... Няма после. Има сега - усмивката се върна на лицето на Ево.

* * *

   Камионът спря срещу тънката пясъчна ивица.

   - Не гаси двигателя! Мразя дългите сбогувания! Просто - сбогом! И помни какво ти казах - сега си чист! - Ево отвори вратата, скочи пъргаво на банкета и се затича към морето. В движение започна да съблича малкото дрехи от себе си и да ги захвърля наоколо. Когато стигна водата, беше съвсем гол. Хвърли се в студените вълни, надавайки вик на дива радост.

   Спас го погледа миг-два с искрена завист. Какво беше казал неочаквания му спътник? „Няма после. Има сега!" Ръката му сама се плъзна към контактния ключ и той изключи двигателя. Скочи от кабината и на бегом последва нощния си спътник в ледените води на морето. Двамата започнаха да крещят и да се пръскат като малки деца. Скачаха и се гмуркаха, прегръщаха се и се блъскаха, виковете им стигаха до небесата. Нямаха минало, нямаха бъдеще, имаха само момента сега.

   Оранжевото слънце изплуваше от морето.

* * *