Много е сложно да си го обясня. Даже май не бих и могъл. Но пък вие може да го разберете и да ми го обясните. Затова ви пиша разни, “драги читатели”. Всъщност човек не може да разбира от всичко и затова аз не разбирам от нищо. Така по-лесно стигам до идеята какво не ми е ясно, естествено, нищо не ми е ясно.  Глупав ли съм, или се правя, щото ми изнася така? Това е нещото, дето ме мъчи. Май съм завеян и хахо някакво. Примерно теменужките са лилави и миришат на теменужки. Но с другите лилави неща не е така. Ако аз съм луд, значи другите не са. Защото иначе те трябва да са луди, пък аз не. Мисля си го понякога, но май не е така. Лилавото било символ на разкаянието, но не ми се връзва с аромата на теменужки, който за някои хора е романтичен, за други сладникав, но едва ли разкаятелен. Мразя романтичните и сладникави неща, защото ме правят слаб. Ароматът на теменужки може да е лилав само в някое евтино стихотворение. По две ракии бройката. Иначе е натрапчив, евтин и отблъскващ. Като латино сериал или евтини бонбони „Виолетка”. С две думи ароматът се превръща във вещ. Парфюмът е добър подарък за половинката или третинката ви. Или за русокосата четвъртинка от съседния отдел. Да, точно оная, дето не го свали това лилаво палто цяла зима. И този парфюм с аромат на теменужки, а и тя изглежда като увяхнала такава. Обута в саксиено-кафявите си боти. Но това не е важно, нали? Надпис „СТАВА” виси на гърба ù. Тоест, това е, което мъжете казват за нея. Плаче ми се и ми се повръща от всичко това. Ма такъв е животът все пак. Сипвам си един сок от касис „лилав, разбира се”. Гледам изкуствения му наситен цвят. После отпивам от докарания по химичен път вкус. „Пак ще повръщам лилаво”, мисля си. Поглеждам към лилавеещото се от здрача небе. Трябва да се прибирам вече. Допивам сока и тръгвам в друга посока.