Глава шеста
Истина ли е, че боли така
 

Ден 1-ви (неделя)
Сутрин е – първата, откакто времето спря. Лежа си и гледам тавана. Завладяна от печал, нямам желание за нищо. От вчерашната жена не е останал и спомен. Времето все още е Сега. Трябва да стана, да потърся начин да оправя бравата, или да намеря майстор, но не помръдвам. На вратата се звъни. Снощи момичетата не бяха вкъщи и вероятно още ги няма, а винаги търсят тях. Досада, трябва да стана.
На прага стои млад мъж с работен комбинезон.
– Зоуи и Синди ги няма – казвам отнесено.
– Г-ца Димитрова?
А, това съм аз, кимвам.
– Идвам за вратата. Предполагам, за това става дума – казва човекът и сочи бравата.
– Кой Ви извика? – питам, защото онези двечките ги няма, но може вчера да са се обадили.
– Заявката е направена от… – гледа в листа върху кутията, която носи. – Мейс.
Изчервявам се – залива ме всичко, което снощи изживях и се опитах да погреба.
– Какво точно трябва да направите?
– Ще я сменя, сега ще погледна – момчето вече се е навело и оглежда.
– Искате ли нещо?
– Не, госпожице.
Така и така съм станала, отивам в банята. Вече е почти девет, никога не ставам толкова късно. Ами Мейс – кога ли е успял да стане, да заяви, че и да пристигне майстор вече? Моят спасител. Не, не е твой, Елена. Защо се грижи за мен? Дори не мога да му благодаря, защото му нямам телефона, мога само да чакам негова милост да ми позвъни. Ако иска, разбира се. Ах, гласът му… Преобличам се и проверявам докъде е стигнал майсторът. Почти е готов, сложил е съвсем нова брава.
– Какво Ви дължа?
– Вие нищо – отговаря той и ми подава новите ключове.
Е, сега вече телефонът на Мейс ми трябва спешно – трябва да му се скарам. Събира ме яд, той не може да прави така, не може! Добре, нека ме съжалява, ако иска, но да не ми плаща разходите. Може да смята, че е направил нещо мило, но съм бясна. Боже! Колко лесно ми е сега да те мразя, мога да си намеря и причина. Не ме обезценявай, Мейс! Не искам повелител. Ти си доста по-възрастен от мен, не те искам в ролята на Джак. Така ли? А в каква роля го искаш, Елено?
До обяд чистя като луда, хванал ме е бяс. Не мога да му кажа, каквото съм си намислила, и това ме побърква. Мога да взема номера му от Хоган, но на този няма да звънна за нищо на света, не и днес. Може би трябва да се обадя на мама, но няма да се сдържа и тя ще разбере, че нещо ме измъчва. Влизам да си взема душ, и плача под водата отново. Чисти се, Елена, чисти!
Следобед решавам, че ще си прередя гардероба, то в тая стая няма повече за оправяне. От утре съм на работа и да вървят по дяволите всички, ще се върна в руслото. Виждам се като шесторъката богиня, всяка ръка изхвърля багаж, но колко пък имам? И това става бързо. Дали да не изляза да се разходя малко? Може той да е прав, че в това пространство се изнервям. Взимам си чантата и тръшвам вратата зад себе си. Телефонът звъни, Хоган е. Той иска да се видим, но му отказвам, не искам и да го чувам, поне не скоро.
Изгубвам се в града. Сега, когато е прохладно, е най-чудесното време от годината. Добре, че има толкова витрини, да изтрие човек представата за своята наличност, за своята обреченост. Самотата в множеството, ха! А на село моята прабаба сядаше на пейката пред вратницата под двете сливови дървета и си говореше с мен или с някоя от комшийките. Вадеше лукче от джоба на пъстрата си басмена престилка, подаваше ми го и стопяваше самотата си така лесно, както лютивото бонбонче изчезваше в детската ми уста. Говореше ми за важните според нея неща – за войната, за царевицата тази година, за лъжата, за самодивите. Понякога ми разказваше за мъжа си, моят прадядо, който бе починал много преди да се родя, но тя пазеше толкова обич за него, че имах чувството, че го познавам. Представата ми за него се градеше от една снимка, мъничка и черно-бяла, но достатъчна за нейната преданост. Когато тя се омъжила за него, не го познавала до деня на сватбата им. Но го обикнала много. Тя не се изразяваше така, казваше, че го уважавала и бил най-добрият човек. Тогава не разбирах всичко, само се омагьосвах от онова, което тя не изказваше съвсем за чувствата им, за това как са живели. Всеки път завършваше с плач, повтаряйки името му многократно и напевно. И нищо друго да не бе говорила, това бе показателно за любовта им. Бях мъничка, може би 5- до 9-годишна. Много по-късно си дадох сметка, че е създала представа у мен за стойността на любовта, формирала е ценностите ми и разбирането, че човек избира да бъде щастлив въпреки привидната липса на свободен избор. Никой днес не може да си представи, че ще се ожени, без да е виждал бъдещия си мъж или жена, просто ей така, като с вързани очи. Нима любовта не е сляпа. Ние имаме такава фраза – „сляпата неделя“, тя идва, когато някой реши да се жени и не се колебае повече, т.е. моментът на избора. Доколко е свободен, е друга работа, любовното опиянение понякога или всякога ни лишава от възможността за преценка. Та и баба – колко всъщност е била лишена от избора си, колко сила ѝ е трябвало да избере именно това, да се подчини на нечия по-висша воля, колко вяра да я приеме за своя. Сладката ми баба беше много възрастна, тя не помнеше дали си е изпила хапчето за кръвно и кой ден от седмицата е, но тия спомени от младостта ѝ бяха непокътнати. Когато умираше, говореше полусвързано, че дядо е дошъл да си я прибере, бил в стаята. Тогава бях на 13 и ѝ повярвах, разбрах, че не само тя го обича, той също я е чакал там, в отвъдното, и не е вярно, че любовта е до гроба. Тя преминава отвъд черната пръст, тя е нишка между две души.
Това си го мисля в този луд мегаполис, този почти жив организъм на технологичния ни съвременен свят. Стискам телефона в ръка и единственият смисъл да продължавам да дишам, е той да звънне. Една нишка ме усуква между световете и в този миг тя минава през мобилния апарат. Така шеметно ме мята в моя край, че пренарежда съществото ми, а то, объркано горкото, не разпознава вече истина от лъжа, ден от нощ, любов от страх. Лица, светофари, витрини… Доведена до своето смирение, душата ми се моли за пощада, а тази милост си има име, има очи, носи своя душа. Нямам гордост, нямам желания, нямам претенции, нямам потребности, имам само смисъл. Дори се радвам, че той не е до мен сега, така имам възможност да разбера какво означава. Ами това е, няма друго. Мога да плача името му като прабаба и да чакам да го видя до моя смъртен одър или пък да го посрещна на неговия, да се родим за нов цикъл може би. О, аз съм се влюбвала преди, мога да направя разлика. Той не е само това, той е предопределеност, той е условие, той е това, което съм виждала у другите, търсейки оправдание в опитите си да сглобя парчетата им и все да не успявам да ги докарам до него. Заради него я има любовта. Какво значение имат всички обстоятелства около живота му, навиците, мирогледът, видът му, нищо няма значение, само че го има, е важно. И все пак, когато местя телефона от една ръка в друга, усещам, че сега аз съм жива, че сега сърцето ми тръпне. Ето, така ще остана – винаги сама, заради честта да го позная. Вярванията на човек могат да го въздигнат или свалят, а не познавам неговите. Като мога да предположа какъв живот води, мога и да сведа шанса той да познае мен, към абсолютната нула, там някъде в точката, в която всичко спира.
Уморявам се, вървя вече няколко часа пеша. Така ще заспя по-лесно, нищо, но е време да се връщам. Все някога ще трябва да говоря и с Хоган. Да се… у главата проста! Такава каша забърках. Дали ще ми плати изобщо? От агенцията едва ли ще са във възторг от безплодните ми опити. Сега отива по дяволите и този проект, който снощи празнувахме. Трябва да си взема и нещо за ядене, но ми е все едно. Как ще намирам желание сега за тези глупави ежедневни нужди? Вървя и чувам всичко покрай мен, а сякаш не стъпвам сама, повдигната съм в тялото си, по-леко е. Опряла съм в дъното ли, та само краката болят?
Телефонът звъни и така се стряскам, че го изпускам, тъкмо го забравих. Вдигам го от земята. На дисплея се изписва непознат номер, разтрепервам се.
– Елена – неговият глас. Майчице, обади се, обади се… – Как си?
– Сърдита – тросвам му се, но се радвам, че не ме вижда, защото подскачам развълнувано. – Защо продължаваш да се грижиш за мен, като можех да се оправя и сама? Аз трябваше да я сменя.
– Сигурно, но не исках да се тревожиш. Снощи много ти се събра.
Вярно ли? Ти си гений. О, той знае, че говоря за бравата.
– Но това са моите изпити в живота. Не може да се явяваш вместо мен, че и да плащаш, какво те засяга. Не ме карай да се чувствам евтина и още по-мизерна! – говоря бързо и високо, а той мълчи. Събира ме срам. – Благодаря за загрижеността, но трябва да се боря сама!
– Не разбирам упоритостта ти.
– Защото имаш всичко. Не ти е нужно упорство като моето, но аз съм длъжна да го имам.
Отново мълчи, после казва:
– Леле! Не очаквах така да ме скастриш, разсърдих те.
– Ако ти имах телефона, щеше да изпиташ гнева ми още сутринта, нямаше да чакам толкова дълго, а това ме… – замлъквам.
Какво правя? Той се е погрижил за мен, а аз му крещя и щях да му кажа, че ме изнервя, като не се обажда!
– Съжалявам! – казвам. – Аз…
– Извинявай, Елена! Аз трябваше да реша нещо и…
Защо ми се извинява, аз му виках. Разтрепервам се, не съм го виждала от снощи. Няма и ден, а съм топка нерви, какво ми става? Дори му държа сметка – на него! На Сам Мейс! А сега мълчи.
– Говори ли с Джеръми? – пита.
– Той ми звъня, но не искам да го виждам сега. На практика не, защото му затворих.
– Но трябва да уредите финансовите си отношения. Снощи се пошегувах, а то заприлича досущ на развод.
– Мда, и ще пострада детето. Сценарият остава при виновния родител, нищо няма да уреждам. Да го взима, да прави каквото ще, аз ще прежаля тези две седмици без заплата, майната им!
– Елена, не искам да чувам това. Сега си разстроена, но след два дена ще ти мине. Ще поговориш с него, ще се разберете. Аз съм преживял и истински разводи, повярвай, излиза се от това!
– Но аз не знам какво да му кажа. Няма да се извинявам, че съм била откровена, още по-малко, че не го искам, нито, че не съм забелязала по-рано, не съм длъжна. Ако продължава да изисква, няма как да се разберем. Защо те занимавам, тук дори няма никаква драма, просто ми е неприятно. Ти как си, наспа ли се?
– Ако не се разберете, няма да има филм, това го забравяш. Напразно ли беше всичко? А аз, наивникът, се надявах на още чушки. Елена, не е редно аз да влизам в ролята на посредник между вас, двамата, но ако се наложи, ще го направя, защото филм ще има. Иначе аз съм добре, благодаря! Малко объркан, но добре. Имам снимки в момента, не ме карай да нарушавам договора си, за да те вразумявам, ти си голямо момиче. Очаквам възможно най-скоро да ме информирате, че сте се помирили, че ти е платил, и остава аз да подпиша с агенцията. Виж, вече имаш телефона ми, ще се радвам да те чуя. Винаги когато искаш да споделиш нещо, ми се обаждай! А, и те искам в екипа, това не го казах. Запомни ли всичко?
– Аз запомних, но защо ме наставляваш?
– Защото съм по-голям – той се смее. – И защото сега съм в Ел Ей, не мога да направя нищо друго. Трябва ли да те убеждавам още? Не очаквах, че няма да се бориш.
– Човек се бори, ако има смисъл. Ако няма, само губи себе си.
– Не може да няма. Винаги има нещо, за което да се хване, ако ще да е съвсем малко, като твоите чушки. Кажи ми, че разбираш!
– Не разбирам – отговарям, а коленете ми омекват.
– Трябва да приключвам, чакат ме за дубъла. Ще ви държа отговорни. Хайде, чао сега и му мисли, ако се предадеш!
– Чао! – затварям бързо, макар да мога да го слушам до безкрай.
Какъв дубъл? Той е на снимки. Как е успял да се върне и вече да работи? Щастлива съм. Боже, колко съм щастлива! Дори само защото се обади, не ме е забравил. Колко малко му трябва на човек да надене крилата! Едно малко смисълче, за което да се хване… няколко чушки… и се превръща в ангел. Боже, защо ми пращаш това изпитание? Няма да се залъгвам, ще дера стени после.
Огладнявам рязко, вече мога да мисля и за това. Пазарувам си да сложа няколко неща в хладилника, защото се е озъбил от бяла пустош.

Ден 2-ри (понеделник)
Днес в агенцията съм посетена от директора ми. Кларксън, моят наставник, който обикновено е информиран за всичко, сега е неподготвен и се паникьосва, блъскайки неестествено малката си главица с предположения за целта на посещението на шефа. Знам, че става дума за сценария, очаквам само да разбера изхвърлят ли ме, или оставам. Гилмор обаче го вика да присъства и така да стане свидетел на похвалата ми. Стискат ми ръка последователно, като Кларксън дори не знае за какво, но изпълнява ритуал – директорът ме поздравява за успеха и наставникът по него, директорът се ръкува с мен, наставникът също. Като чува за кои имена става дума, Кларксън се изчервява и сяда на помощното шкафче, после се окопитва и прави жалък опит да изтъкне колко добре работят неговите хора, демек аз, как ги насърчавал. Безразлично ми е, отдавна спрях да се впечатлявам от плазмодии, такива в държавната ни администрация градят основния състав, свикнала съм. Едно не ми е ясно само – как не разбират, че са прозрачни. Получавам уверението на Гилмор, че ще подготви договорите за новия филм, само Мейс да се освободи, за да скрепи съгласието си с подпис, и ще възложат екип, за да може да се направи и бюджет. Имал обещанието на Джак Гилън да менажира подготовката. Самият той щял да прочете текста ми, като че ли ще ми окаже чест. Съветва същото и Кларксън. Джак и Джеръми са поискали да се включа в екипа, той няма да ми създава пречки. Като че ли иска да чуе моето намерение, но му отговарям, че не съм решила още.
И днес не мога да сложа нищо в устата си, главата ми е замаяна. Ръката ме боли да си подпирам главата на нея, не върша работа за пет пари, но поне Кларксън си взема няколко сценария, а на мен оставя само два. Какво да кажа, срам ме е, но не прочитам дори и първия. Мисля си, че някой неизвестен човек като мен се е кьоравил по нощите да го напише, а сега разсеяна служителка държи бъдещето му в преценката си. Решавам утре да го довърша и да напиша доклада по него. Я, авторът е жена, някоя Ванеса Чан. Извинявам ѝ се мислено и обещавам, че ще съм внимателна.
Тази вечер е по-хладна. Мога да се обадя на Хоган вече, но ако го направя, той ще дойде, а не искам така бързо да се реши всичко, това е интуиция. Вероятно после ще се обади на Мейс, логично е. Сам ще се успокои, че съм изпълнила заръките му, а това не ми харесва, не може да ми нарежда и аз да слушам. Няма да го бъде, за какъв се взема! Естествено, трудно се концентрирам върху каквото и да е останало. Той е завладял цялото ми същество и аз съм като болна сега. Имунната ми система се опитва да обезвреди калифорнийския вирус с всички екстри на клиничната картина. Не знаех, че любовта може да се боледува физически. Мислех си, че когато не срещам взаимност, ще мога да я изхвърля и толкова. Боже, Сам… Защо Сам Мейс?