Locus amoenus

Състоянието му, според докторите, се влошаваше все повече с всеки изминал ден. Но дори те грешаха – влошаваше се с всеки изминал час, всяка изминала минута, всяка изминала секунда. Треска го тресеше между тези оголени стени. Депресия, гроза някаква. Не бе и дума продумал седмици наред, а безсънието го мъчеше все повече и повече.
Полумракът навън започва да се сгъстява. Небето придобива мъртво-черни отенъци. Той насочва погледа си, мрачен и страшен, към мъгливия прозорец. Известно време блуждае из вечерния здрач, после се спира и неговата мечта изплува пред очите му.
Старият град. Макар и никога да не бе го посещавал, той знаеше много за красотата и магическата атмосфера там. Бе слушал, чел... и мечтал. Една мечта, която с годините бе проникнала в душата му толкова дълбоко, колкото да извърви пътя от копнеж до депресия, а накрая – до лудост. Свободата на свободната му воля се бе превърнала в илюзия. Реалността вече не съществуваше. Мислите го отнасяха все натам – към Стария град. Към хората. Към всички онези събития, за които бе чел в интернет. Към карнавалите. Към фестивалите. Към величието, историята и вълшебството на това място. Обичаше да си представя калдъръма и тепетата, макар и това да бяха единствените препятствия, правещи мечтата му така неизпълнима.
Стресна се и излезе от транса, в който бе изпаднал. С няколко движения на ръцете завъртя колелата на инвалидната си количка и се отдалечи от прозореца. Знаеше, че тази гледка го убива. Убива го бавно, мъчително. Затвори очи, притисна силно клепачи и си помисли, че би разменил всичките оставащи дни от живота си за една единствена обиколка в Стария град.
Внезапно го сполетя остра пронизваща болка в областта на гръдния кош и сърцето, съпроводена от неритмични сърдечни съкращения. Тялото му се стегна. Главата му се отпусна. Изпадна в безтегловност...
* * *
Отвори очи и видя, че тялото му се рее във въздуха. Без усилие се завъртя и се понесе с лекота над сградите. Осъзна, че за първи път има шанса да посети и да види със собствените си очи всички кътчета на Пловдив. Можеше без никакви затруднения да обиколи всяка точка на града. Но сега това не го интересуваше. Всичките му мисли бяха концентрирани към едно място. Тялото последва мислите и се насочи към Стария град. Не познаваше какво е усещането да ходи, но се запозна с най-великолепното състояние, което някога бе чувствал – състоянието на полет. Летеше високо и далече. Колкото повече се доближаваше до мечтаното място, толкова по-развълнуван и щастлив се чувстваше.
А ето го и калдъръма. Ето ги и фестивалитe, и карнавалите. Прелетя над група нестинари, танцуващи върху жарта. После прелетя над друга група хора, дегустиращи вино. Известно време се рееше над Античния театър... Колко ли му завиждат всички онези хора долу, които не могат да летят? Усмивката на лицето му придоби измерения, достойни за безграничното щастие.
* * *
Там, между оголените стени, до мъгливия прозорец, няколко човека скърбят и ридаят. Оплакват безжизнено тяло.
Никой не забелязва,
усмивката
на лицето му.