Логичният край на делника

• Слушам вече час, надявам се да спре в частта за баща й, но ще видим. Дано имам късмет, че се вкочених в тая поза, мислеше Венелин Грозданов, Ай Ти специалист с над 10 години стаж в технологичен гигант с офис в България.

От години специализираше техниката за слушане. Помнеше последната дума, за да не го хване, че не следи. Така докато се отнасяше някъде поддържаше редица от думи в мислите си – “баща, чужбина, майка, ново, пари, мухльо“.

Само с думи се беше дънил, затова се стараеше да следи и темите. Хубавото беше, че се повтарят – всички са им завиждали, само тя имала тублерон от целия клас, баща й носил майка й на ръце.

Обикновено не му се налагаше да говори, напоследък пък съвсем, с годините ставаше все по-несигурен и във възможностите си.

Че не говореше много, не говореше, “но такова нещо никога не е било“, притесняваше се напоследък. 

Преди седмици разбра - не само говори бавно, трудно и рядко, но изобщо не може да звукоизвлича.

Откри го случайно, когато му връчи повода на кучето,  искаше да каже, че вече го е разходил, но успя да произнесе само:

• Ъ, ъъ, ъъъ
• Какво ъ, отивай, изкомандва и го мушна в ръката му.

Вени се озова с кучето пред входа, принуден да върши една работа два пъти. Тогава започна да наблюдава състоянието си. Пробваше с различни звуци, но от устата му не излизаше нищо, само едно глухо:

• Ъъъъ, затихващо в края.

Заставаше пред огледалото и опитваше с различни думи, но от устните ме не излизаше звук, изражението в огледалото ставаше все по-изцъклено и печално. Устата се кривеше немощно, очите изблещени в ужас, жилите напрегнати до пръсване, но звук – никакъв.

Изпадна в паника – в работата от години никой не го беше питал за нищо, но съпругата му понякога го търсеше за възхищение, което очакваше да чуе поне с едно звучно   – “страхотно“.

Случваше се рядко и реално му връчваше задачи, без да очаква реакция, но понякога на монолозите се налагаше да доказва, че слуша и със звуци – ами сега!

Мъчеше се да си спомни как започна всичко. 

Мълчалив и затворен беше от дете, но поне среднозабавен разговор можеше да води. В гимназията разказваше добре  вицове - знаеше кога да направи пауза, беше изчислил точния тон, имаше набор от истории.

Стигна до първите години на брака - още разказваше вицове на маса, но често получаваше упрек. Жена му уголемяваше очи в знак на досада и пуфтеше:

• Това съм го чувала, смени репертоара.

Заговори наполовина, тя доминираше, искаше само потвърждение:

• Нали Вени?
• Кажи Вени!
• Я покажи Вени!

Постепенно му стана удобно да си мълчи. Остана само с въпросите:

• А Вие с какво се занимавате?
• Това трудно ли е?

Не продължи дълго:

• Не успя ли да попиташ нещо по-тъпо?, ядосваше се често жена му.

Престана и с тях, само кимше и се усмихваше, ако някой го потърси с поглед.

Всъщност му беше по-добре -  тя говореше, мореше се, той си седеше. Само трябваше да внимава за темите, случваше се после да пита:

• Как изглеждах, когато казах това, хареса ли им?
• Разсмях ги много, нали?, или:
• Тя погледна ли ме злобно, като й казах, че ще ходим на Закинтос?

От втория ден стана ясно - тя ще води  - не беше случайно момиче. Били са богати, много богати, още когато никой нямаше нищо, още при Тошо били богати.

Баща й бил дипломат, израснала по посолствата в чужбина, дядо й партизанин, та и оттам имаха доста – основно апартаменти в центъра на София - все тухла, от тези старите големите, няколко. Живяла като малка в Либия, в Ирак, била дори във Франция, когато не пускали никой.

Бяха в нейно жилище на “Аспарух“. На пияното в дневната е свирела майка й, имали нещо като прислуга, но не се водело така, защото било забранено.

Още, когато никой в града не бил виждал шоколадово яйце, тя имала цяла кора, донесена от Либия, която раздавала на децата от улицата. Имала розови ластици за коса и цяла чанта с дъвки, за което всички й се подмазвали. Возели дядо й с “Волга“, когато другите чакали десетилетие за “Трабант“, първият цветен телевизор в квартала бил техен, беше слушал многократно.

И сега имаха и то не малко. Баща й някак се сдобил с пари веднага след промените. Отворил бизнес, с гуми, джанти и масла и така му потръгнало, че зарежда в момента всички големи вериги. И понеже бил умен човек веднага си метнал партийната книжка и станал демократ, дядо й също се отрекъл, въпреки че бил от известните партизани, но прозрял истината, макар и на старини.

Общо взето момиче от сой му се падна, на него обикновения  - “беше ли достоен?“, се питаше често.

• Не знам откъде дойде тая беля с гласа, но трябва час по-скоро да се оправи, че Стефи ще ме зареже и тогава – наново - търси жена, бъди забавен, ужас!, отчайваше се той.

Тактиката e ясна - не трябва да се задържа вкъщи - кучето и навън с часове. 

Именно в тези часове се появи отраканото момиче от парка. Скучаещата студентка в тежка сесия, стараеща се да мисли за друго.

Мерна високия мъж с лабрадора -  “Ммм, симпатяга!“ - момичето с визлата търсеше авантюра.

Кучетата играеха няколко дни, лабрадорът на Вени ухажваше настойчиво скъпата кучка, но мъжът упорито пазеше дистанция, с което засили интереса на стопанката извънредно.

• Странен е, мълчи, седи далеч, не приближава. Гледа ме или не, не знам, но е много мой тип  - такъв загадъчен, студен, ауууу – ще го изям!

Девойката изпъваше снага и минаваше кръшно покрай пейката, на която се свиваше Вени. Момичето се раздаваше в телесния флирт – гладеше коса и я мяташе, пърчеше устни като пате, мигаше изящно с очи, но мъжът забиваше все повече поглед в земята. Друга би се разколебала, но не и Маргото - обичаше трудни неща. 

Колко различно беше това момиче с лъскавия поглед, гладката румена кожа, енергичната походка. Спомни си как някога съпругата му беше с такава здрава и енергична фигура, стегната и сочна, която след раждането рязко се скапа заедно с настроението й.

Напълня, увисна като чувал, кожата загрубя, характерът се промени драматично. Жизненото, забавно момиче се трансформира в кисела деспотична лелка, натякваща често за провала на хубостта си по вина на съпруга, който я е забременил:

• Раждай, кърми, ти си си добре, аз заприличах на бъчва заради теб!, чуваше през ден.

С годините Венелин ставаше все по-виновен, а тя все по-дебела и по-зла.

Студентката обаче не беше преминала още през това, тя беше в друг стадий на женското изящество - на дръзката младост, ухаеща на прелюбодейство. Вени започна да я разглежда с все по-голям интерес. Как се стараеше да го впечатли, разхождаща се важно с походка като от фешън канал – смешно и трогателно, умиляваше се сгушен до дървото.

Усети непознат гъдел, почувства се някак снажен, силен, че и мъжествен, погледите го пробождаха в стомаха и четкаха оскъдиците от самолюбието му.

След няколко дни настойчиво мятане на коси, студентката атакува:

• Лабрадорът е твой, нали?, попита дръзко младата, пъчейки бюст. Вени разшири очи, усмихна се и кимна утвърдително.
• Готин е, такъв лъскав, гледан куч, от развъдник ли е?

Той пулеше очи и се усмихваше с устни широко, докато тя крачеше важно.

Мереше я с поглед –  едрият стегнат бюст, окръглените изпънати бузки, възможни само при младите, въздългата самодивска грива, която мяташе предизвикателно и непоквареният нагъл поглед – нахалната младост, непопарената – идеше му да вика от радост!

• Кучо, как се казваш, а кучо?, галеше нежно лабрадора момичето.
• Джим ли си, Роки, Джеки, всъщност как се казва той?

Внезапно едно звучно С изхвръкна от устата на Вени, неочаквано и за него самия:

• Ссссспарк
• О, Спарк хубаво име, моята е Лиза, кръстих я на героинята от една компютърна игра, беше ми любима като малка.

Вени трепереше, стори ли му се или от устата му се отрони звук, излезе ли, май си внушаваше, но все пак тя потвърди.

• Спарк на една програма за вируси, каза глухо и се вцепени.

Можеше, още го можеше, излизаха сами, сами излизаха звуците – кръгли, красиви, звучни, човешки. Не е болен, добре си е – ще живее!

Когато се съвзе от ступора момичето и кучката ги нямаше, беше стоял дълго.

През следващите дни задебна стопанката искаше още, искаше да издава звуци, да чува гласа си  – хареса му.

Девойката идваше от края на парка, където я причакваше изпънат и важен, тя говореше ли говореше – за бившето си гадже, настоящите ухажори, кучето си, родителите, тъпите изпити и скапаните даскали, мечтите си. Вени я попиваше с поглед и помнеше по навик последното– “изпити, даскали, мечти“.

В края на вечерта се осмели да разкаже кратка забавна история - плахо, глухо и с леко треперещ глас. Девойката избухна в звучен смях.

• Ау, адски забавно разказваш, като от комедийно шоу си, ще се задуша, кискаше се дълго.

Забавен, той?! беше чувал какво ли не от жена, но не и че е забавен. Разкърши тяло, изпъна снага, повдигна брадичка и извади торбата с гимназиалните вицове – раздаде се. Момичето се смя, държа се за корема, цвилеше и искаше още .

След седмица вицове и закачки в парка студентката започна да губи търпение и поде инициатива:

• Идва ли ти се у нас, ей тъй на кафе, пък може и пица да ти направя, със Спарки разбира се?

Хвана го на тясно, отказва ли се на такова момиче, не е морално някак.

• Ами, ще, ще, ще, ама малко...
• Какво, не искаш ли?!, повдигна обидено тон девойката.
• А, как, искам и още как, охооо, как искам аз, ехее, ако знаеш?!
• Ами, да взимаме кучетата и да тръваме тогава, ей там съм в мансардата отсреща.

И така Вени се озова в скромна студетска стаичка, с много учебници по пода, легло, полици за книги и лап топ.

Момичето му връчи едно уиски, заключи кучетата на балкона, пусна музика и се засъблича бавно. Такова нещо беше виждал само на филм, винаги мислеше, че сюжетите са пресилени и такива неща не се случват извън фантазията на сценариста.

Но гледаше на живо как тя мяташе дрехи върху него, облизваше пръсти, хвърляше страстни странични погледи, охкаше на фона на някаква соул музика – като на кино. На няколко пъти щеше да прихне в хилеж, но се въздържа, за да не обиди усилията.

Колко различно беше вкъщи, обикновено Стефи казваше:

• Изкъпа ли се, загаси лампата, утре ставам рано.

Намираше и това за лукс, след раждането с години го гонеше с груб тон.

А сега някаква мадама му правеше стриптийз, на него, семеен мъж с куче на тридесет и шест. Тинейджърска фантазия се сбъдваше, как ли трябваше да реагира?

Вени пиеше ли пиеше от уискито, чаша след чаша, за да освободи напрежението. Затвори очи и потърси патерица, онова, което популярният курс по психология, който си купи, му препоръча - нещо силно и сигурно, чрез което да извършиш действието, да бъде друг. Взе първото, което му дойде – Батман.

Изправи се внушителен и сигурен, вдигна танцуващата девойка и я завъртя в кръг. После Батман я тръшна на матрака, съблече с един замах супер костюма и обсипа танцьорката със страстни целувки по всичките съблечени части.

• Леле, невероятно е, викаше момичето, страхотен си, не спирай!

Батман се представи отлично и като капак Вени получи още едно отличие:

• Ти си невероятен любовник, най-добрият, който познавам!, каза му след изпълнението кучкарката, а личеше, че не е момиче без опит.

Така Венелин и студентката започнаха да се срещат честичко в мансардата срещу парка. Вкъщи внимаваше много да не се издаде с поглед или приповдигнатост, гледаше да не подсвирква и да не подскача. Стараеше се всичко да върви по обичайния ред – взимане на дете от градина, чистене, разходка на куче, изслушване, възхищение и мълчание.

Следобедите в студентската стаичка бяха особено вълнуващи, чувстваше се и леко влюбен, няколко пъти сънува, че лети. Усещанията бяха непознати – някой се гласеше за него, искаше да го впечатли, правеше му изненади, изслушваше го – откриваше нов свят.

Така се срещаха няколко месеца, след разходките на двете кучета, беше повече от доволен, открил толкова нови неща за себе си. Беше мъж вече с друго самочувствие, видимо изразено с лек блясък на самодоволство в равния поглед, придружен с извита в ъгъла полуусмивка.

Нещата изглеждаха перфектно – жена, дете, голямо жилище, сигурна работа, млада любовница с терен, когато внезапно малката развали всичко.

• Искам бебе, изстреля случайно в един от романтичните следобеди.

Вени по стар навик млъкна и изцъкли очи, след двадесет  минути чакане на реакция тя повтори:

• Искам бебе сега и няма да се откажа, чуваш ли?
• Чччувам, чувам, ама мисля, чакай, че ми е малко внезапно, запелтечи.
• Какво, нали ме обичаш? Развеждаш се и толкова, ще живеем тук.
• Ами, ами, добре, ама чакай, да се прибера да кажа на жена ми, че то това трябва да се обмисли, обсъди, не може така.
• Какво ще му мислиш, обичаш ме и това е, зарязваш я и толкова, нали те тормози, все това обясняваш?!
• Е, да де, ама не е така просто – дете, куче, жилище, чакай утре ще ти кажа как ще стане, уверя я той.

Вени си тръгна треперещ от жилището. Първоначално всичко изглеждаше уредено - прибира се, взима си нещата и пише бележка на Стефи. След час обаче започнаха колебанията:

• Чакай бе, това е някаква студентка – нищо няма, къде ще живеем? Тук колко съм градил, колко съм търпял за тия жилища. Когато дойдох от Червен бряг какво имах?! Една стая в Студентски град и това е, после дойде колата, жилищата, наготово ми дойдоха, какво от нулата ли да тръгвам?! Да, ама колко търпях за тях, колко ме обиждаха и тъста, пък Стефи да не говорим, като роб съм й, зарязвам я и това е!

Ще я зарежа аз, ама оставам съвсем на улицата с момиче дето и работа няма, още изпитите не си е взело – я завърши, я не - на гръб трябва да я влача. Пък като я гледам е леко вятърничева, нито пари има, нито й пращат нещо особено техните. Ама е хубава пък, как ме гледа, как ме харесва, че и ме слуша. Млада, секси, игрива, с кожичка като бебешко дупенце опъната и ухае като....

Хубава, хубава е сега, след година – две кой знае, ще стане торба като Стефка, като роди се променят. Кой знае и характерът на какво ще заприлича, какъв деспот ще се обади отдолу, раждането ги трансформира.

Какво ми е при Стефка, трябвало да мълча, да изпълнявам, че много ли е?!

Отдавна нито я слушам, нито я виждам, а с тази тепърва да изграждам стратегии. А, не! Няма да ме прецакаш така момиче – от трън та на глог, че е по-висок!

Венелин изтри телефона на студентката и смени парка за разходка на Спарк. След седмица самонавиване беше напълно изстинал към момичето от парка, че даже и леко я мразеше.

Хвана, че отново се обаждаше проблемът със звуците. Пак започваха да излизат трудно и глухо, вероятно щяха напълно да изчезнат. Констатираше, че от дни не се е налагало да говори. Но какво беше този лек физиологичен проблем на фона на другата опасност, която му се размина.

Как го беше оплела в мрежата си тази малка, развратна, меркантилна студентка, търсеща най-вероятно спонсор за безделието си. Как искаше тази самозванка да съсипе съвършеното му семейство, градено с толкова труд. Три апартамента, кола, пари в брой от тъста всеки месец в замяна само на едно мълчание и изпълнение на рутинни всекидневни задачи, мислеше щастлив Вени за огромната бедата, която му се размина, отдъхвайки си, усамотен в мълчание на верандата.