Ревът на мощния мотор раздираше нощното мълчание на улиците. Огромните улични лампи следяха с безразличие сузукито, което профучаваше със сърдит рев през поредното кръстовище. Никос сякаш се надбягваше с дявола. Сърцето му биеше до побъркване. Ревността го задушаваше с безжалостни пръсти. Караше към малка таверна в Пирея. Бързаше. Устремен. Беше го излъгала. За пореден път. Беше там, в таверната, сама без него. А трябваше да е вкъщи да учи за изпити, поне такава беше версията. Не беше предвидила случайните познати, оказали се на същото място по същото време. Неговата Деспина. Всеки път грешеше и той всеки път и прощаваше. Беше луд по нея. Беше готов в ада да влезе за нея и щеше да излезе от там, толкова силно я желаеше... Сега пореше хладния въздух, сякаш изпразнен от емоции. Чувстваше, че му е безралично какво ще види. Щеше да я убие. Този път със сигурност.


Запознаха се през онзи странен августовски ден, когато небето над Санторини стана лилаво, а морето - бистро до бяло. В далечината блестяха огнените камшици на мълниите. Започна като нормален слънчев ден за острова. Сутринта - уханна, нежна, свежа като сутрешното гръцко кафе. Плажът беше изпълнен с веселите викове на младежи от целия континент. Видя я веднага. Беше висока, твърде висока за гъркиня. Крайниците й бяха дълги, деликатни. Движеше се с неустоима грация. Леко. Тогава за първи път я сравни с пеперуда. Косата й се спускаше чак до кръста. Коса с цвят на слънчогледи. Приковаваше го като магнит. А когато се обърна... разбра, че й е роб до живот. Меките, съвършени извивки на кораловите устни събраха желанието му в няколко мига. Големите ясни очи с цвят на аквамарин. Звънкия глас, когато се смееше. Всичко го караше да бяга към нея, онемял, пленен, истински.
Облаци обрамчиха небето изведнъж. Странни, тежки, обагрени в розово, до тъмно лилаво, през оловното сиво. Водата побеля отведнъж. Вълните избягаха. Настана такава тишина, че Никос чуваше ударите на сърцето си. Природата сякаш умря в мига, в който тя се обърна срещу него. Хората замръзнаха уплашено. Не се чуваше птича песен, нито плясък на вълни. Две огромни хрътки бяха се опрели плътно в краката на стопанката си. Покриваха я до кръста с големите си мощни тела. Сякаш я пазеха. И тогава стана чудото. Над водата, ниско по самата повърхност започнаха да се надбягват мълнии. Пореха електрично въздуха на сантиметри от бистрото синьо. Побеляваха го. Удряха с камшици. Гърмяха страшно. Пълзяха към плажа, палаво като змиорки. Страшно. Сред пукот и искри. В смъртоносно жужене. Хората изпаднаха в паника. Хукнаха към колите, препъвайки се, набягвайки се. Тя стоеше и гледаше. Очите и блестяха неестествено. Сякаш омагьосана... Тогава Никос я грабна на ръце. Пробяга разтоянието да колата си, носейки я. Благодарен, че я докосва, оглупял от любовта. От любовта от пръв поглед. Мъчеше двигателя, но той отказваше да запали. Двете кучета дъхтяха в гърба му тежко. Не се отделяха от нея. Тогава я чу за първи път:
- Колата е като фарадеев ковчег. Не се притеснявай. В безопастност сме. Просто затвори плътно купето и се наслаждавай!
- Миличка, попаднахме в ада на земята. Виж какво става навън!
- Това е магнитна буря, трябва да си благодарен, че имаш шанса да я видиш. Това не е нещо, което ще ти се случи два пъти в живота! Деспина съм аз...
Усмивката й го съсипа. Гласът й го омаломощи. Вгледа се в светналото й от възбуда лице и тогава за пръв път се опита да я разбере.


От тогава минаха четири години. Четири години, в които Никос правеше всичко възможно, за да разбере нуждата на Деспина от адреналин. Да се прокрадне в манията й към природните бедствия. Да притъпи собствената си болка от факта, че тя беше в състояние да го изостави всеки момент, за да подгони поредното земетресение, изригване на вулкан или торнадо. Тя сякаш живееше в някаква лудост. И не допускаше никой в своя свят, освен двете пъклени руски хрътки, които я следваха по петите като призраци. По-надеждни и от най-сигурната охрана.
Всъщност Никос беше убеден, че тя го обича, при това силно Просто онази сила, която я теглеше към унищожението, беше по-силна от желанието за спокойствие и сигурност.
- Млада е - беше казал веднъж баща му. - Остави я, след година-две сама ще отрезнее.
- Ако оцелее - смотолеви Никос.
Времето, през което тя обикаляше джунглите на Амазония, гонейки поредния ураган или минаваше пътя на торнадото в Северна Америка, Никос запълваше с работа. Беше се вманиачил. Поръчките, които приемаше, ставаха все по-многобройни. А сградите, които проектираше - все по-смели, все по-красиви, все по-удобни. Направи име, направи пари, беше готов да й даде всичко. Тогава изведнъж се появи новият проблем преди два месеца. Деспина се върна от някакъв остров в Тихия океан. Беше станала тиха, затворена. Сякаш го избягваше. Зарови се в учебниците. Беше вярно, че покрай пътуванията имаше да наваксва с изпити. Но лъжите, които последваха, го влудиха. Не беше изпитвал ревност дотогава. Мислеше, че я познава. Беше убеден, че му е вярна и че в живота и няма място за друг, който да се мери със земетресенията й. Първият удар дойде, когато разбра, че е била в ресторант с приятели, след това последва нощен бар, уикенд на Кос, сега и това... Кипеше от бяс. Беше сигурен, че тази вечер вече ще я хване. Ще ги хване. И знаеше, че няма да може да се въздържи. Спря пред вратата. Стълбите слизаха надолу... Изпита скръб, нещастие, беше объркан. За миг си помисли, че просто трябва да си тръгне, да я остави да си тръгне от него. Навътре в себе си обаче знаеше, че не може.
Музиката беше ужасно силна. Певците крещяха в опити да надвикат тълпата хора, които танцуваха, пееха, смееха се... Тогава я видя. Беше сама в един ъгъл, свита. Компанията й от състуденти пееха екзалтирано на дансинга. Стори му се толкова крехка, ранима, неговата дива пеперуда. Все едно я виждаше за първи път. Пак същата любов го сграбчи за душата, безжалостна и властна. Видя я, че плаче, неговата Деспина. Искаше му се да заплаче и той. Тогава го видя и тя. И пак, сякаш всичко между тях умря, секунди, мигове, отвлечено щастие и безмълвна любов между две души. Деспина се усмихна широко, както тогава на плажа. Протегна ръце към него. И нищо не можеше да го спре да я вземе и окове, да я принуди да бъде негова.
- Трябва да спреш, скъпа. Това трябва да престане.
- Знам - прошепна тихо тя.
- Ще стане ли?
- Да...



Пролетта над Санторини грееше топло. Пчелите бяха пощурели от любов. Цветята им отвръщаха в червено, розово, жълто, оранжево. Пръскаха аромата си щедро и флиртуваха безобразно със слънцето. Два борзоя търчаха напреко на малката уличка и току полягаха под масата в краката на Деспина. Никос се пъчеше гордо до съпругата си, гушнал в ръце първородния си син. Тайната депресия на Деспина се появи шест месеца след разговора им в таверната в Пирея. Той се почувства толкова щастлив, че беше готов да сложи света в краката й. Изчезванията, излизанията, всичко стана ясно. Тя се чувстваше уловена. Край на експедициите и походите по света. Край на адреналина и надбягването със стихиите. Беше все едно да вземеш спринцовката на наркоман.
Да й купи бялата къща в Санторини и да се преместят там беше най-малкото, което беше готов да предложи в замяна. Преместиха се почти веднага. Никос понасяше жертвоготовно и сълзите, и обвиненията, и лошото настроение. Всичко с усмивки, всичко с разбиране и спокойствие. И успя в крайна сметка да я укроти. Неговото оранжево цвете разцъфна в усмивка и радост веднага, щом Митотин дойде на бял свят. Дори позволи глутницата борзои да живее в градината.
Сега я гледаше. Гледаше как я галят лъчите. Как е затворила очи в блаженство. Как сламената шапка скрива рижите коси. Как хвърля сянка върху луничките, които толкова обича. Усмихна му се:
- Няма ли да си изпиеш кафето, скъпи? Времето е чудесно за разходка. А и Митос скоро ще се събуди... Да тръгваме?
Монетите издрънчаха в хармония и останаха да блестят на масата, в пролетния ден...