Лудост 

 Тишина... Мрак... Отново сам...

Отново? Да, отново. Беше свикнал със самотата, беше прекарал целия си живот лутайки се из нейния затвор, но все пак се чувстваше ужасно. Нямаше желание за нищо, чувстваше се като стаята в която се намираше – празен, безмълвен, без нищо, което да предложи на света и в замяна получаваше малко от същото.

 Не помнеше откога изпитва тези емоции, или може би липсата на такива. В момента нищо не си спомняше, или пък просто не искаше. Усещаше и нещо странно, нещо чуждо, натрапило се в душата му, твърдо неподдаващо се на каквито и да е изследвания.

   Той угаси поредната цигара във препълнения със полуизгорели, измачкани фасове пепелник, стана и се огледа. Да, наистина стаята беше празна като него. Направи няколко крачки и застана пред огледалото намиращо се в края на стаята. Огледа се. Човека застанал срещу него беше странно непознат. Опипа предпазливо чертите на лицето си с трепереща ръка, сякаш не беше негово – толкова бледо, впито и смазано от живота. А кой беше той?  Не знаеше. В ума му изникна само една дума – никой. Вик... Вик придружен от шума от тъп удар. Безличната вазичка - Единствения предмет върху масичката пред огледалото, се претъркули и няколкото изсъхнали цветя паднаха на пода. Пак погледна огледалото. Потръпна. Стори му се, че собственото му отражение се подсмихва. Разтърси глава, сигурно му се бе привидяло. И отново... за момент бледата физиономия се усмихна, този път някак си зловещо. Усети тръпките полазващи по гърба му, не знаеше какво става. Чу стъпки. Обърна се, но вече нямаше никой. Отново стъпки... и отново... но след всяко завъртане не намираше никой. Какво ставаше? Някой прошепна в ухото му. Една единствена думичка, която събуди нещо в него. Усети изблик на ярост. За пореден път се завъртя и видя как непознатият в огледалото го гледаше втренчено, с усмивка, караща го да потреперва. Не издържа, хвана най-близкия предмет до себе си и го запрати по него. Стъклени парченца се разлетяха навсякъде. Не можеше да си обясни какво става. Всичко беше прекалено реално, за да е измама.

  Свлече се бавно на земята. Гласът се върна със същата думичка: „виновен”. Разтрепери се, последва втори глас, сви се във ъгъла. Трети, четвърти... и още един, и още. Интервалите между гласовете почнаха да стават по-кратки, скоро почнаха да се смесват. Бавно се превръщаха в неразбираема шумотевица, която само увеличаваше объркването му. Пореден пристъп на ярост. Скочи на крака, запрати пореден предмет на някъде, искаше да уцели невидимия нещастник, който го влудяваше. Разнесе се пореден мощен крясък, сякаш излязъл от устата на див звяр, готов да се хвърли върху неканения гост, стига да го видеше. И тогава всичко започна да утихва бавно, все едно се отдалечаваше.

  Мъртвешка тишина... Не можеше да повярва – изчезнаха. Устните му се извиха във лека усмивка, душата му запразнува собственото си освобождение. Огледа се за пореден път, нямаше нищо, единствено разпилените парчета от огледало върху голия под, но този път от тях го гледаше неговият собствен образ, без злобна усмивка и изпиващи очи. Искаше му се да заподскача от радост, но в същия миг цялото тържество бе прекратено. Празен силует, скица на подобие на човек се засили към него. Тръпките мигом се върнаха и ръцете му се разтрепераха. Призрачният силует се приближаваше, но в мига, в който лунните лъчи, влизащи през прозореца го докоснаха той се изпари.

  Глас... Втори... Трети...

Този път  бяха цяла тълпа от невидими натрапници, гонещи го от собственото му тяло. Силуетът се появи за миг. Мигът, който му беше нужен да побегне. Стрелна се към вратата срещу него, блъсна я с такава сила, че малкото прозорче се разлюля и полетя към пода. Беше твърдо решен да не им позволи да го довършат. Стисна Парапета и скочи върху него. Секунда колебание която изчезна в мига в който чу приближаващите го гласове. Наклони се напред, само крачка и щеше да е спасен. Наклони се още малко, когато си спомни. Да! Спомняше си всеки път, когато призрачният силует се появяваше, спомни си и всичките пъти, когато същите гласове го обвиняваха и гониха, стъпките из тъмните улички, каращи кръвта му да замръзва. И осъзна всичко, в мигом гласовете замлъкнаха, стъпките се обърнаха и побягнаха, а призрачният силует се изпари за последен път. Но беше късно, краката му се плъзнаха и той полетя надолу. Сега знаеше, там нямаше никой, само той и болната му душа. Но беше късно... затвори очи, проблясна самотна сълза и той зачака своето спасение...