Поведението му беше скандално поради своята безучастност. Стоеше прав. Мълчеше. Не пушеше, но не защото беше забранено. Не говореше вероятно по същата причина. Просто стои прав, не пие, не общува, не мърда и не досажда. И беше придружен само от сянката си.
– Този е лунатик! – възкликна красивата дама в розово. Тя имаше чорапогащник.
– Не, просто е грозен. Затова изглежда така – възрази приятелката ѝ, която нямаше деколте, за да наблюдава околността по-добре в случай на атака.
– В крайна сметка е отблъскващ! – възрази без причина и като на себе си третата. Третата винаги възразяваше. Затова стоеше пò в ъгъла на масата, да има гръб. Това беше пиано бар и не беше достатъчно светло, за да се опише тоалета на третата. Стори ми се обаче, че тя нямаше тоалет. Беше го забравила в тоалетната, докато се гримира. Вероятно. Ако питате мен, гримът е най-добрият тоалет, ако говорим за жени.
Мълчаливият мъж вдигна ръка.
– Сега ще стане нещо! – каза тази без деколтето. – Наблюдавайте!
– И какво очакваш да предизвика този смотаняк? Най-вероятно ще си поръча сода за хляб, за да я занесе на жена си вкъщи. – Чорапогащникът се беше свлякъл и тя помисли: „Много ми е интересен! Харесвам го, по дяволите!“.
Третата се замисли и се приобщи към разговора:
– Не, той няма да поръча сода за хляб. Само сода, може би.
Сервитьорът дотича, като видя изправената ръка, която настоятелно стоеше като Александрийски фар и ознаменуваше присъствието си, нищо друго.
– Какво ще обичате, господине? – „Ама че кибик! Пак е дошъл. Вече половин час стърчи тук и заема място. Дано поне да плати двойно!“
Мълчаливият го погледна презрително и не каза нищо. Сервитьорът реши, че не го е чул:
– Поръчката моля! – изкрещя. В пиано баровете понякога няма пиано, но и другата музика е също лоша и дразнеща; за сметка на това създава приятното усещане, че всички са глухи.
Онзи пак вдигна ръка.
Келнерът вдигна рамене, каза нещо, което нямаше как да се чуе, и си тръгна ядосан. Прибра парите, които странният му даде, но с погнуса. Вечерта беше в началото, а вече се появяваха първите дрогирани. Те бяха като сенки; дали и той не беше една от тях?
– Видя ли какво стана? – побутна третата деколтето. – Те почти се скараха! Сигурно за пари.
– Пак ли за този говориш? Остави го. В момента фиксирам друг.
– Да. За него. Ама виж, виж какво става!
Хиляди светлинки озаряваха дансинга. Никой не танцуваше. Имаше малко място в центъра, всички сякаш го избягваха, музиката кънтеше. До рояла – в случая това беше нещо като акордеон, но уголемен, олющен и обърнат до неузнаваемост – стоше, скътана и невидима, отворена бутилка шампанско. Мъжът я надигна и отпи. След това постави ръката си върху дупето на дамата в розово и затанцува с нея. Или с него.
– Тя кога се примъкна към него! Хич не я видях кога е станала от сепарето. Ама че кучка! Нали не го харесваше? – деколтето завиждаше.
– Не каза, че не го харесва. – Третата държеше да бъде точна, когато е трезва. – Каза само, че е лунатик. Всъщност е готин.
– Аз обичам лунатици.
– Аз не. Но ги харесвам. И нямам нищо против луната им.
Танцът свърши и дамата с чорапогащник се върна в сепарето, където другите две изглеждаха напълно незаинтересовани от случилото се.
– Ти къде беше? – попита едната, докато се оглеждаше.
– Да не би да си търсила лунна пътека? – изкикоти се втората.
– Не. – Розовата дама беше възхитителна, цялата беше в розово, бузите ѝ бяха като божури, но от тези, есенните, похитените. Тя беше щастлива. – Аз си бях тук. Малко полетях. Не съм търсила нищо... Той ме намери. Извинете.
И отиде при него.
– Глупачка!
– Май я хвана мохитото! Тъкмо повод да си поръчаме още! Келнер!
Момчето беше чевръсто, веднага дотича.
– Още две! Кой е онзи, смахнатият? – деколтето посочи стърчащия до бара, който прегръщаше страстно чорапогащника.
– Този ли? Никой не знае със сигурност. Плаща добре. Но идва рядко. – Каза тихо, на ухото на деколтето, докато огледажше отсъствието му: – Той е сянка. Никой не се държи по-скандално от него. Търси нещо. Не го намира, после пак идва. Всеки месец, само по веднъж.
След час изгря луната. Беше лято. А пиано барът беше на открито, край морето. Имаше пътека, лунна пътека. Само двама разбраха накъде водеше тя.
– Аз нищо не разбрах! – крещеше като на себе си след шест месеца дамата, чието деколте вече присъстваше в тоалета, но не там, където обичайно стои, а по-отзад. – Тези двамата кога се влюбиха? Разбира се, че няма да отида!
Двете приятелки се чувстваха онеправдани и пиеха кафе. Знаех, че го обичат без захар, горчиво, затова не ги попитах дали да им донеса захарница с коняка. Те бяха опитали всичко в живота и по тази причина го искаха целия – сега, без остатък и по възможност с ресто. Какво е животът, ако не сметка? А сметката без ресто какво е? И двете още не бяха простили, че чорапогащникът си отиде тогава от пиано бара, без да си плати мохитото. Тръгна си с оня, смахнатия, лунатика. И не се върна. А сега праща писмо и покана.
– А пък на мен всичко ми е ясно! – усмихна се Третата. Тя вече не беше трета в групата, но така ѝ остана името. – Беше пълнолуние. Не разбираш ли?
Тя смачка писмото, прегъна на две поканата за сватбата и я хвърли на пода:
– Добре поне, че е бременна. И аз няма да отида, разбира се. Каква сватба? Тези неща не стават така. Никога.
Обаче го каза така, сякаш се надяваше на друго. Поне на мен така ми прозвуча.
Кой съм аз ли? Има ли значение? Добре. Аз съм келнерът. Сервитьорчето. Знаех повече за сянката на онзи, но не биваше да казвам. Той си плащаше добре. И не беше сянка.
© Владимир Георгиев All rights reserved.