- Стига вече!

Този път Бети не издържа и изхвърча от стаята, затръшвайки вратата. Беше й писнало да й казват какво да прави. Не! Този път нямаше да се пречупи. Няма да позволи на майка си и баща си да я затворят вкъщи и да вечеря с тях, както всяка друга вечер. Разбира се, няма нищо лошо в това да вечеряш със семейството си, но един път поне може да се пропусне, а и Елизабет не понасяше глупавите сериали, по които майка ù се захласваше всеки път, когато сядаха на масата. Не стига това, ами и баща ù беше напълно съгласен с доводите на съпругата си.

- Бети, знаеш, че не ни е приятно да вечеряме без теб. На празници винаги вечеряме заедно.

- Сериозно ли говориш, мамо?! Вие с тати нямате ли личен живот??

- Не става въпрос за това. След две години ще отидеш да учиш в друг град и тогава ще правиш каквото си искаш. Но не сега.

- Е, поне една вечер не може ли да ядете без мен?

- Отказвам да те пусна да идеш на онова нещо. Нали, Боби?

- Мисля, че този път майка ти е права, Бети – кимна баща ù.

- Откога си съгласен с мама?

- Съгласен съм с нея винаги, когато е права.

- Ама това не е някакво извратено парти!!! Просто един купон у Деси! Нали я познавате! Няма да има нито алкохол, нито нещо друго. Просто ще се съберем двайсетина човека и ще гледаме филм, ще слушаме музика, такива неща.

- Да бе, знам ги аз тези купони с гледане на филми. И как точно 20 човека ще застанат пред един телевизор? – подозрително попита майка ù.

- Сякаш падате от Марс! Нали си ходила на гости у тях, знаеш колко огромна е всекидневната им, а плазмата заема половината стена.

- Родителите ù няма да са там. Това ми е достатъчно, за да не те пусна – категорично заяви баща ù.

Бети го погледна обвинително. Това беше един от малкото пъти, когато не ù вярваше. Чувстваше се предадена.

- Недей да се цупиш, Елизабет – започна майка ù. – Но не е добра идея да се разсейваш с такива неща. Трябва да се подготвяш за изпита по английски. За партита ще има много време. После ще си ни благодарна за това.

Тук Елизабет затръшна вратата.

Щяло да има много време за партита! Кога? Когато свърши гимназия, отива в университет – и там учене! Семейството ù и глупавите им традиции! А това, което баща ù направи, беше повратната точка.

„Не ми пука! Отивам!”

Беше 20ч и 30 минути. Деси беше поканила всички в 21ч. Къщата ù не беше далеч. Ако побързаше, Бети щеше да успее.

Набързо навлече едни дънки и тениска, промъкна се в коридора, за да си вземе кецовете и якето, върна се в стаята си и излезе през прозореца. Какъв късмет, че живееха в двуетажна къща и стаята ù беше на първия етаж.

Навън беше тихо и спокойно, напълно различно от начина, по който Бети се чувстваше в момента. Всъщност беше бясна. Защо не ù се доверяваха? Тя никога не беше правила нещо, което да им даде повод за такова отношение. Рядко излизаше вечер, а на такова парти изобщо не беше ходила. Както и да е, причината сега нямаше значение. Тя беше решена да им изкара акъла, когато разберат, че е излязла тайно.

Такива мисли се въртяха в главата на Елизабет, докато вървеше забързано по тротоара и завиваше към къщата на Деси.

Съдбата обаче беше срещу нея. Наближавайки къщата, Бети видя няколко познати да излизат омърлушени през входната врата, а Деси – организаторката на купона – ги изпращаше с тъжна физиономия.

- Какво става? – попита Бети две момичета от ‘Б’ клас, които тъкмо минаваха покрай нея.

- Няма да има купон. Това става – сопна ù се едната.

Тя не можа да ги попита защо, тъй като те бързаха да се махнат оттам, затова Елизабет се запъти към стоящата на прага Деси, която току-що я беше видяла и ù махаше да се приближи.

- Здравей, Бети – започна тя. – Съжалявам, но идваш напразно.

- Станало ли е нещо? Двете кокони, които попитах, не ми казаха.

- Ами, може да се каже. Нали знаеш Роби от горния клас?

- Знам го. И него ли беше поканила?

- Не точно. Може да се каже, че той се самопокани. Както и да е. Дойде със Сузи. Нямаше как да му кажа да си ходи.

- Аха, ясно. И какво стана? – омърлуши се и Бети, която се досещаше накъде са тръгнали нещата. – Да не би да...?

- Да – изстена Деси. – Бях предупредила всички изрично, че искам да се забавляваме без тъпата дрога, но той заяви, че без нея нямало да бъде никакво забавление и… Опитах се да го спра... но всички много се изкефиха на тревата и никой не ме послуша.. – гласът ù стана истеричен.

- Спокойно, добре си направила като си ги изгонила. Все пак това си е твоята къща.

- Това беше единственият начин да ги спра – каза Деси със сълзи на очите, - но не ги изгоних аз.

Елизабет я погледна въпросително и Деси, плачейки, продължи:

- Тъкмо се канех да го направя и тогава… тогава влезе майка ми – беше си забравила мобилния и... и сега АЗ СЪМ ВИНОВНА ЗА ВСИЧКО!...

Раздразнението на Бети от факта, че няма да има купон, почти изчезна, тъй като разбираше какво ù е на Деси. Родителите ù никога нямаше да я оставят сама отново, нито пък щяха да ù имат доверие. Щяха да я гледат обвинително, сякаш тя е довлякла тази трева и я е раздала на всички, включително и на себе си.

- Опитай се да поговориш с тях...

- Няма да искат да ме чуят. Ще съм наказана до края на живота си.

- Съжалявам. Ако това ще те успокои, и на мен няма да ми се размине с наказанието – излязох от вкъщи тайно.

- Просто супер. Сега и ти ще си го отнесеш за нещо, което даже не се е състояло.

- Няма проблем, просех си го и без това... Ще тръгвам тогава. Късмет с вашите, Дес! Мисли позитивно и нещата ще се подредят сами! – нещо, в което самата Елизабет не вярваше, но поне можеше да помогне малко на Деси. Все още плачейки, Деси кимна и влезе обратно в къщата, от която незабавно се чуха викове. „Горката”, помисли си Бети, „сигурно и мен това ме очаква”.

Елизабет не тръгна към вкъщи, а продължи надолу по улицата, където крясъците на побърканите родители вече отшумяваха. С изключение на тях, не се чуваше никакъв друг звук, освен лекото шумолене на листата по дърветата. Нямаше жива душа наоколо, тъй като всички бяха отишли на площада – беше празникът на града и щеше да има представление, речи и т.н. Е, като не слагаме в това число две семейства, разбира се, но нямаше нито една къща наблизо, която да свети.

Бети не искаше да се връща у тях толкова скоро, когато майка ù и баща ù може би още не бяха забелязали, че я няма. Тя беше решена да ги изтормози до краен предел, за да разберат, че не може да се държат така с нея вече. Въпреки последствията. Въпреки че щяха да я ограничат още повече след това нейно действие и щяха да ù кажат, че на нея наистина не може да се вярва и че не заслужава повече свобода от тази, която има. Но Елизабет беше сигурна, че това ще им е за урок.

Истината е, че тя се наслаждаваше на тишината и безлюдните улици. На прохладния вечерен въздух и смрачаващото се небе. Можеше да отиде където си поиска, дори щеше да види фойерверките, които непременно щяха по традиция да озарят небето, след като напълно се стъмнеше. Елизабет обичаше зарята, но никога не я беше гледала от този площад, тъй като старомодното ù семейство „винаги вечеряше заедно по празници”. Но сега Бети нямаше желание да ходи на претъпкания площад. Искаше само да се наслаждава на тишината и на възможността просто да върви. Безцелно.

След около половин час звездите засияха ярко на небосвода. Елизабет гледаше само нагоре и се изненада, когато забеляза, че е прекосила близките два квартала и се е насочила към района на училището си. Виждаше го почти всеки ден, така че нямаше особено желание да минава през двора му, но пък това беше най-прекият път до щанда с дюнери. Бети беше леко огладняла и се зарадва, когато намери в джоба на панталона си забравени пари.

Тъкмо се канеше да пресече улицата, срещу която се намираше училището, когато нещо я накара да спре и да се свие до близката стена. Някъде вдясно от къщата, до която беше застанала, се чу сподавен вик и последвал силен момчешки смях. Елизабет не можеше да види нищо, тъй като шумотевицата беше някъде зад десния завой, на който тя беше спряла. Осмели се да заобиколи къщата и се скри зад един близък храст, от който на около 30-тина метра се беше събрала групичка от 5 момчета, обградили 6-то, което беше леко приведено напред. Явно сподавеният вик е бил заради удар в корема.

Едно от 5-те момчета пристъпи към приведения и извика:

- Мой ред е! Но да знаеш, че няма да съм мил като брат ми!

И го повали на земята.

- Еее! Пеци, остави малко и на нас! – завикаха другите, смеейки се.

Бети не виждаше какво точно направи „Пеци”, тъй като районът не беше добре осветен, но момчето, което падна, дори не успя да извика, а само изстена – вероятно още един удар в корема или слабините. Жестокият Пеци като че ли не обръщаше внимание на смеха на другите, а се  приведе към поваления и нанесе още един мощен удар в тялото му. Изведнъж смехът секна. Това проблясване на нож ли беше?

Пеци се изправи и се изплю:

- Хайде, да те видим сега. Хайде де! – извиси глас той. – Още ли ще се правиш на герой? А?

- Пеци, какво направи?! – приближи се един от другите.

Последваха няколко секунди мълчание, след което Пеци спокойно каза:

- Да тръгваме. Той е пътник.

Останалите започнаха възбудено да шушукат, но въпреки това не се обърнаха повече назад. Лежащият каза нещо, но твърде слабо, за да го чуе който и да било.

Бети клечеше зад храста, наблюдавайки как бандата се отдалечава, а сърцето ù биеше оглушително. Невероятно как кръвта ù можеше да се движи толкова бързо, докато тялото ù беше съвсем неподвижно.

Тя беше замръзнала на мястото си. Не можеше да помръдне, втренчена в лежащото момче. Наистина ли се случваше всичко това?

Една кола, приближаваща откъм гърба ù, сви надясно по улицата и я изтръгна от унеса. Въпреки това, тя не откъсна очи от момчето. Чувайки звука от движението, то се опита да стане, да извика за помощ, но напразно. По-късно Елизабет съжали, че не се е сетила сама да спре колата.

В продължение на една минута тя се чудеше какво да прави. Ами ако онези се върнеха, решили да довършат започнатото докрай? При тази мисъл тя се обърна и понечи да побегне, но се спря. Не. Не може да го остави там. Той ще умре.

Елизабет се огледа наоколо – безлюдно и тихо като в пустиня – и неуверено тръгна към борещия се да се изправи човек.

На десетина крачки от него тя забеляза, че той плачеше. Още не беше видял, нито пък усетил, че някой приближава. Пред очите ù той спря да се мъчи да стане и се отпусна на земята с тихо стенание. Отвори очи и я видя, точно когато тя беше съвсем близо.

- Не се отказвай. – Елизабет коленичи до него и погледна надолу към раната на хълбока му. Осъзна, че от очите ù също се стичат сълзи. Тя не откъсваше поглед от раната, а той не спираше да я гледа. За него светът беше станал нереален, далечен, само това момиче беше тук, с него.

А момичето все още гледаше към петното кръв отдясно на тялото му, което ставаше все по-голямо.

- Истинска ли си? – този шепот я накара да го погледне в очите.

Беше изключително блед, а погледът му замъглен. Въпреки всичко, той беше красив. Не трябваше да си отива така. За секунди Бети реши, че той не може да умре, трябва да оцелее, не е възможно да умре.

- Не се предавай – каза отново Елизабет, - не можеш.

Ръцете ù докоснаха окървавената блуза и продължиха нагоре, треперещи. Пръстите ù стигнаха до неговите и здраво хванаха ръката му.

- Хайде. Бъди герой. Ставай.

С общи усилия, той се изправи и бързо се подпря на тялото ù, за да не падне отново. С едната си ръка притискаше раната, а с другата се подпираше на момичето до себе си.

Елизабет не беше силна. За нея тежестта му беше смазваща, но тя стискаше зъби и се опитваше да направи първата крачка. А сега какво?!

Болница! Трябва да намери болница!

„Каква глупачка съм само! Дори телефона не си взех! Проклет площад! Никой ли няма наоколо?!!”

От лицето ù продължаваха да се стичат сълзи, а Елизабет отчаяно се оглеждаше накъдето може.

Напредваха бавно. Момчето беше стоварило почти цялата си тежест върху нея, а болницата беше точно след две преки. Трябваше да тръгнат по улицата, от която Бети беше дошла, да завият наляво, пак една улица и после надясно, след това десетина крачки, и са там. Ужасно много път. Но все пак болницата не е на другия край на града, нали? В Елизабет възникна увереност, че могат да го направят. Ще успеят да стигнат до болницата. Това беше единствената ù цел в момента.

Ето, вече бяха изминали половината от едната улица.

Краката на момчето натежаваха все повече. Той нямаше представа къде го води тя, нито искаше да знае. Дори не гледаше към улицата, а напрягаше сили, за да може главата му да е обърната към момичето и да не се строполи на земята. Не мислеше за нищо друго, освен за лицето ù. Нищо друго нямаше значение. И без това щеше да умре. Или може би пък...?

- Не плачи – прошепна той, когато забеляза сълзите, стичащи се по лицето ù. – Всичко ще е наред.

- Да. Всичко ще бъде наред – каза Бети сякаш на себе си. Усети накъсания му дъх в ухото си. Вече бяха в началото на втората улица.

- Ти ще оцелееш – продължи тя. – Всичко ще бъде наред.

- Недей да плачеш – повтори той.

Ама защо я успокояваше? Тя беше тази, която трябваше да му вдъхне надежда.

- Дръж се. Още малко остана. Не се предавай. – Това бяха единствените мисли в главата ù. – Ти ще оцелееш.

Изминаха известно разстояние в мълчание. И двамата накуцваха леко, тя заради тежестта му, а той заради болката.

- Каквото... и... да... стане... няма да... ме... оставиш, нали? – Той имаше нужда от нея. Тя беше неговата опора. Тя беше единствената светлина в тунела.

Елизабет го погледна в очите. Чувстваше го толкова близък, а дори не знаеше името му.

- Няма да те оставя. – Гласът ù трепереше, но думите ù прозвучаха сигурно и категорично, като клетва.

Вече бяха на десетина крачки от болницата. Сградата беше пред тях.

Елизабет погледна напред, след това към момчето и каза:

- Успяхме!

Но радостта бързо се стопи. Чувството от очите му изчезна и те започнаха да се затварят. Тялото му отпуснато се свлече на земята, въпреки че тя се опита да го задържи.

- НЕ! ПОМОЩ! ПОМОГНЕТЕ!

Никой не обърна внимание на фойерверките, които за кратко сякаш превърнаха нощта в ден. За приведеното момиче не съществуваха нито небе, нито звезди.

Елизабет не спираше да плаче, докато от болницата излизаха санитари, дърпайки носилка след себе си. Тя не ги виждаше, защото се взираше в лицето му, търсейки и най-малкия намек за живот в него. Но то все така не помръдваше.

Какъв е смисълът на живота? Може ли някой да си отиде, без дори да е опознал и малка част от света наоколо, от съществуването изобщо? Да, може. Но какъв е смисълът тогава?! Щом всичко може да свърши толкова бързо, какъв е изобщо смисълът да се опитваш да опознаеш света?

Бети беше погълната от падението, от свършека на света. За нея нищо нямаше значение. Не намираше смисъл в необходимостта да вижда, да чува, да се движи, да мисли… Само едно нещо можеше да я върне обратно. Само някой… За да ù докаже, че животът има смисъл и че смисълът е именно в търсенето му. Но как Елизабет да продължи да търси, след като се намираше на дъното в дъното?

Колкото и безкраен да изглежда тунелът, той има начало, както и край. Една точка, мъничка, но все пак точка светлина очаква бродещия из него да я зърне, за да разбере, че всеки край има продължение.

ПРОДЪЛЖЕНИЕТО

За някои, да зърнат точката е по-лесно, отколкото за други.

Джейсън – това е името, което Елизабет не успя да разбере преди Продължението.

Джейсън първи успя да види точката, късчето светлина. Една седмица той се луташе в непрогледна тъмнина, но накрая грабна с пълна сила прашинката и тя се превърна в сияние. Когато в действителност отвори очи, той не очакваше да види… лампа. Но точно така се случи. Все пак в болницата има осветление, нали?

Дразнеща зрението лампа, висяща от белия таван.

- ДЖЕСИ!!! – пронизителен писък не му позволи да разбере къде точно се намира.

- Миличък! Ти се събуди! – Целувки, целувки, целувки.

- Джеси! – обади се и плах мъжки глас.

- Скъпи, повикай доктора! – нареди жената. – Как се чувстваш, миличък? Боли ли те нещо?

- Остави го да се осъзнае, жено! – каза мъжът, вече малко по-уверено.

- Повикай доктора, казах!

- Добре де, добре! – Стъпки, отваряне и затваряне на врата.

Джейсън не отделяше очи от дразнещата светлина. Зрението му се замъгли, когато най-накрая насочи погледа си към нетърпеливия женски глас.

- ... Мамо? – Грачене.

- Да, Джеси! Мама е! – Сподавен плач. – Оооооо! – Несподавен плач. – Толкова е хубаво, че си отново сред нас!

Защо беше в болница? И защо тялото му тежеше толкова? Дори ръцете не можеше да си помръдне!

Джеси смътно си спомняше случилото се преди една седмица. Последно беше в училище... не, тръгваше си оттам… и после… какво?

- Мамо… защо съм тук?

- Не помниш ли, Джеси? О, горкичкият! Тези мръсници!! – Отваряне и затваряне на врата, стъпки.

- Г-жо, моля Ви, не го напрягайте точно сега! – За Джеси поне едно беше ясно: човекът с бялата престилка е напълно непознат и е доктор. – Здрасти, Джеси! Как се чувстваш?

- Много тежък – каза той и се опита да прочисти гласа си. – Може ли малко вода?

- Разбира се… Ето. – Докторът натисна едно копче и леглото му се прегъна леко, за да може той да пие вода.

- Джеси, освен че ти е трудно да се движиш, усещаш ли нещо друго? Боли ли те нещо?

- Ами... очите.

- Да, не се притеснявайте, госпожо, това е съвсем нормално – усмихна се докторът. – Джеси, искаш ли да останеш сам, или компанията не ти пречи?

- Бих искал да знам защо съм в болница.

- За това ще говорим малко по-късно. Първо трябва да се възстановиш още малко.

- Не! – Не може да се каже, че беше вик, но по-силният глас изненада всички в стаята. – Искам да знам какво се е случило. Не си спомням! Кажете ми!

- Добре тогава – съгласи се докторът. – Само не се напрягай прекалено и искам, ако ти стане лошо, да ни кажеш! Разбра ли?

- Господине, а Вие бихте ли спрели да се държите с мен като с малко дете, моля?

- Ето го и нашият Джейсън! – възкликна баща му.

- Извинявай, Джеси – каза докторът. – Прав си. И... ще се радвам, ако ме наричаш Чарли.

- Добре. Чарли.

- Преди да ти кажем каквото и да било, трябва ти да ми кажеш какво точно си спомняш.

- Не знам... – Беше много изморен, спеше му се. – Тръгвах си от училище..

- Миличък – прекъсна го майка му, - всичко се случи, след като се върна от училище. Чак вечерта...

- Моля Ви, г-жо! Не трябва да му се казва всичко наготово, по-добре е той сам да се сети.

- Излязох... – продължи Джеси. – На училище... те тормозеха едно момиче... Тя не го заслужаваше... Помогнах ù... и... вечерта... те се смееха... – Дълга пауза.

- Джеси, ако не искаш да продължаваш, недей – обади се Чарли.

- Не си спомням после. Помня само… - и той погледна отново към дразнещата лампа – спомням си.. – Момичето! Светлината в тунела! – Къде е? – сепна се изведнъж Джеси. – Къде е тя?

- Успокой се – напомни му Чарли. – Дишай.

- Имаше едно момиче. Къде е тя?

- Мисля, че си спомни достатъчно. Господине, - обърна се докторът към бащата на Джеси – смятам, че вие можете да запазите самообладание, бихте ли разказали накратко и без много подробности какво се случи онази вечер?

- Разбира се. – Мъжът пристъпи напред. – Джеси, беше 2-ри юни вечерта, когато тези момчета са решили да си отмъстят, задето си помогнал на онова момиче. Не знам как точно си му помогнал, но са били много ядосани. Пресрещнали са те в парка до училището и... са те наръгали с нож. След това едно момиче ти е помогнало да стигнеш до болницата.

- Къде е момичето? – зарадва се Джеси. Не е била само илюзия! Истинска е! Той си спомняше лицето ù, надвесено над неговото. – Искам да я видя!

- Спокойно, Джеси – намеси се и докторът. – Работата е там, че Елизабет също е леко пострадала от вашето приключение…

- Не! Тя не беше там, когато ме наръгаха. Дойде после! Как може да е пострадала?! – Елизабет...

- Не е сигурно дали е била там, или не… Може да е наблюдавала отстрани, да се е крила, и когато момчетата са си отишли, да е дошла при теб.

- Значи всичко е наред! – ‘Бъди герой! Ставай!’, очите му се насълзиха, ‘Не се предавай, не можеш.’

- Джеси – бавно започна докторът, - от онази вечер тя... не е казала нито дума, не е погледнала никой в очите, не можем да я накараме дори да яде, или да се движи. Нищо.

   Как е възможно това? Какво се е случило с нея?

- Защо? – прошепна задавено Джеси. Той вече не можеше да мисли.

- Джеси, по-добре си почини. После ще продължим разговора. – Докторът извади спринцовка.

- Моля Ви! Чарли, какво е станало с нея? Кажи ми! – Очите му се затваряха. Той се бореше със сънливостта.

- Джеси, тя… - въздъхна Чарли – е изпаднала в много силен шок... Не мога да ти кажа повече.

След думите ‘силен шок’, Джеси се предаде на съня.

Седмица по-късно позволиха на Джейсън да става от леглото. Той пита на няколко пъти за Елизабет, но забеляза, че всички отбягваха темата и се отказа. Явно бяха решили да ‘не го напрягат’ и затова Джеси реши послушно да изпълнява всичко, което му кажат, и по този начин да се оправи по-бързо. Така ще може сам да отиде при нея.

Ставането му от леглото беше голямо събитие за  него. Това означаваше, че вече може да се движи и да посети болничната ù стая. Никой нямаше да го спре.

- Искам да видя Елизабет – категорично заяви Джейсън в секундата, в която докторът влезе в стаята му.

- Джеси, мисля, че няма да е възможно точно сега...

Родителите му си бяха отишли преди около час и нямаше кой да настоява да си почива.

- Защо да не е възможно? По-добре съм! Мога да ходя!   

- Да, но не можеш все още да излизаш от болницата.

- Защо да го правя? Само трябва да ми помогнете да стигна до стаята ù.

В очите на Чарли се появи разбиране.

- Джеси... Елизабет не е в болницата.

Джейсън рязко се изправи в леглото, от което усети лека болка отдясно на корема си и изстена.

- Как така? – Той не искаше да мисли най-лошото. Тогава го осени хубава мисъл. – Да не би да се е оправила?? – Но тогава защо си е отишла, без да дойде да го види...?

- Не, Джеси. За съжаление не се е оправила. – Джейсън го гледаше недоумяващо. – Все още. – Тези две думи го успокоиха малко. Поне не се е случило най-лошото.

Изведнъж се ядоса.

- Няма ли най-накрая да ми кажете какво става?! Трябва ли всеки път да Ви питам, а Вие да увъртате?

- Трябваше да я настаним в клиника, но... родителите ù изявиха желание да си отиде вкъщи. Те имат възможността да се грижат за нея и там.

- Тогава ще отида у тях! Още сега! – Джеси се приготви да става.

- Нали ти казах, Джеси. Не може да напускаш болницата все още. Трябва да се възстановиш.

- Ох, поне ми кажете как е тя.

- Не съм ходил да я виждам, но доколкото знам... няма подобрение.

- Защо не се подобрява? Какво ù е?

- Вероятно не може да излезе от шока. Това, което е преживяла онази нощ, ù е дошло в повече. Изгубила е воля за живот.

- Но не можете ли да направите нещо?!

- Не мисля. Тя сама трябва да избере да живее.

- Казвате го сякаш е избрала да... умре.

- Джеси, ти не знаеш в какво състояние е. Отказва да прави каквото и да било. Дори не отказва. Просто седи. Нищо не прави. Не чува никой. Или чува, но не разбира. Не се опитва да разбира. Това е. Няма воля да го прави.

Докторът погледна Джеси с крайчеца на окото си.

- Може ти да успееш да ù помогнеш. Когато види, че си жив, може да се върне от света, в който се намира. Въпросът е как ще те види, след като не обръща внимание на никого. – Когато забеляза, че Джеси се кани отново да стане, Чарли го погледна в очите – Не може да отидеш сега, Джеси. Аз съм доктор и знам. Не си достатъчно силен. – Приведе се към него. – Още малко ще те държим тук. Още една седмица, че дори и по-малко. Тогава ще те пуснем. Имай малко търпение.

- Но ако наистина мога да ù помогна, трябва веднага да го направя! Не може за нейна сметка да лекувате мен!

- Няма да си способен да ù помогнеш в това състояние. Повярвай ми.

Джейсън не разбираше какво толкова му има, като изключим болката в раната, но се съгласи. Въпреки това, той стана по-нервен, не искаше да вижда родителите си, постоянно беше намусен. Искаше да помогне на Елизабет. Както той се нуждаеше от нея онази вечер, така сега тя се нуждаеше от него. Чувстваше се виновен, че в момента не е до нея. А и нямаше търпение да я види. Тя беше спасила живота му, сега той щеше да направи същото.

Четири дни по-късно Джейсън се отправи към дома ù, седнал в колата на родителите си. От сутринта, когато излезе от болницата, той не мислеше за нищо друго, освен за Елизабет. За лицето ù, което така ярко блестеше в спомените му.

Родителите ù го посрещнаха студено. Може би обвиняваха него за случилото се с дъщеря им. Бяха прави – той беше виновен. Но не можеше да мисли за това сега, те вече го водеха към нейната стая.

В момента, в който я видя, всичко останало изчезна. Не отделяше поглед от нея. Успя само един-единствен път да погледне назад, за да каже:

- Моля ви, оставете ме сам с нея.

Изненадващо, те го послушаха и тихо затвориха вратата.

Елизабет седеше в едно кресло, над едната ù ръка висеше система.

Джейсън ясно помнеше очертанията на лицето ù и бързо забеляза промяната – то беше станало по-изпито отпреди. Ужасно бледо, но красиво, и слабо. Кестенявата ù дълга коса се спускаше на раменете ù.

Джеси не видя нищо друго, защото впери поглед в очите ù. Той още стоеше до вратата. Оттук се виждаше безизразността им, нямаше капка емоция в тях. Гледаха някъде напред, към прозореца, но всъщност нищо не виждаха.

Джейсън се почувства ужасно. Вината го обгърна с пълна сила. Той беше причината за всичко това.

Приближи се и коленичи до нея. Беше малко по-висок, така че очите му се изравниха с нейните.

Трябваше да направи всичко възможно, за да я върне обратно. Това ангелско лице не бива повече да стои неподвижно. Просто не му е присъщо.

Джейсън се приближи още малко и повдигна ръцете си към лицето ù – то беше почти като слонова кост. Очите ù продължаваха да се реят някъде зад него. Трябваше само да погледнат към неговите.

Той леко обхвана лицето ù, пръстите му трепереха. Тя беше много близо, но всъщност невъобразимо далеч.

- Елизабет – прошепна Джеси. – Погледни ме, Елизабет. Аз съм тук. Чакам те. Погледни ме.

В продължение на 15 минути той ù говори и през цялото време се опитваше да насочи очите ù към своите.

- Елизабет, ти ми каза… да не се предавам. И аз не го направих. Тук съм, благодарение на теб. Ти ме спаси. Ти също не може да се предадеш.

Джеси не се отказваше. Дори за миг не се отчая и смяташе да не мърда оттам, докато тя не го погледне. Беше готов на всичко, нямаше да се откаже.

Вече половин час седеше там, говореше ù и я държеше за ръцете.

Изминаха няколко часа. Нищо.

Накрая родителите ù влязоха. Те оценяваха опитите на Джейсън и вече го гледаха по различен начин.

- Хайде, Джейсън – тихо каза майка  ù – Ела да си починеш малко. Може би си гладен.

- Не.

- Хайде. После ще дойдеш пак.

- Оставете ме. Не съм гладен. – Джеси погледна към жената.

- Добре тогава – въздъхна тя, - ще ти донеса чаша мляко в стаята, искаш ли? Поне това, моля те.

- Добре. – Джеси искаше тя да се махне оттам по-бързо. Не му позволяваше да гледа Елизабет през цялото време.

Жената тихомълком остави чашата на близката масичка, видя как той не отделяше очи от дъщеря ù и донякъде се зарадва, че тя е постъпила така. Спасила го е. Той наистина го е заслужавал. С насълзени очи излезе от стаята и ги остави сами.

- Елизабет… - започна момчето. – Аз успях да се събудя, да се измъкна от тъмнината. Може би и ти си някъде там и не можеш да видиш светлина. Но я има. Огледай се хубаво, не спирай да я търсиш. Знам, че ще я намериш.

Измина минута, две, пет, десет…

Изведнъж очите на Бети се насълзиха. Джеси ахна и както по-рано, обхвана лицето ù с ръце. Тя все още гледаше в нищото, но сълзите постепенно преляха и потекоха надолу. В този миг тя извърна очи и погледна в неговите. Истински.

Двамата се гледаха така около минута. Накрая той изтри сълзите ù. Не знаеше какво да каже, какво да направи. Само я гледаше, тя него също.

Елизабет направи опит да стане, но се олюля и Джейсън я хвана. Тя се отпусна в прегръдката му и прошепна:

- Намерих те.

                    КРАЙ