Потеглих и следвайки следите от колата, излязох на черен път, разделящ блоковете слънчоглед. Почти притъмняваше, затова огледът на околността нямаше голям ефект. Реших да тръгна на запад, а половин час по-късно установих, че решението ми е правилно, стъпвайки на шосето. Продължих в същата посока, без идея къде съм и къде отивам. Но след половин час, пътна табела ме уведоми, че 30 километра ме делят от разклона за Средец, накъдето се бях запътил. На разклона, влязох в бензиностанцията и веднага се упътих към тоалетната. Усещането, след като видях физиономията си в огледалото, бе ужасяващо. Измих кръвта и мръсотията и открих дълбочината на раните на веждата и бузата, които подсказваха сигурни белези след заздравяване, както и спешна необходимост от хирургична намеса. Върнах се в колата и час по-късно, след упътване от местните хора, изкачвах стъпалата на болницата. Спрях на рецепцията и изчаках жената да ми обърне внимание. Отворих уста да попитам за Барабата, но възклицанието й замрази въпроса ми:

- Къде пострадахте така, господине? Божичко, но в момента нямаме лекар да, Ви, прегледа. Дежурният е зает със спешен случай в интензивното. Чакайте, ще се обадя на сестрата. – вдигна телефона тя и извика някого от другата страна на жицата.

Напразни бяха усилията ми да обясня, че не идвам заради собствените рани, пристигналата сестра ме подхвана внимателно, но настойчиво под ръка и ме вкара в една стая наблизо. В следващите минути, раните ми бяха промити и затворени с някакво лепило, пъхнаха ми в устата успокоително, а в ръката рецепта и едва тогава дойде времето да обясня, че съм тук заради Барабата.

- Ох, горката Жени. Цял ден се мъчим да я успокоим. Не иска да мръдне от леглото му. Всички сме в шок от случилото се. Елате, ще, Ви, заведа.

Поведе ме към едно от крилата на сградата на същия етаж. Имаше преграда с голям надпис „Интензивно отделение“ и монтиран бутон на вратата. Сестрата натисна бутона и след малко се чу прещракване на бравата отвътре, вратата се отвори и след кратък диалог между сестрите, бях въведен от другата ѝ страна, като ме накараха да обуя някакви найлонови терлици, след което поехме към дъното на коридора. Последната стая бе с отворена врата и като ме побутнаха навътре, сестрите се упътиха към друга врата с надпис „Служебно помещение“.  Пристъпих навътре, но се спрях на прага. В единственото легло лежеше Барабата, обвит във всевъзможни кабели, бинтове и тръбички. Зад главата му, на една маса, тихо жужаха и светеха няколко уреда. До леглото седеше на табуретка Каката, държеше съпруга си за ръката, гледайки отнесено през прозореца.

- Каке, каке! – шепнешком наруших тишината.

Жената сепнато се извъртя към вратата и виждайки ме, стана и с бързи стъпки спря до мен, прегърна ме и зарида беззвучно. Милвах я по главата, като едва сдържах сълзите си и след като се успокои за момент, хванах я за ръката внимателно и я изведох в коридора.

- Кажи ми какво се случи сега. – с тих, но настоятелен глас се обърнах към нея, след като се настанихме на един кожен диван.

- Калине, благодаря ти, кака. Ти сигурно си имаш свои грижи, но аз не знаех към кого да се обърна. Извинявай, кака, толкова съм объркана, не мога с нищо да се захвана, главата ми е празна. Седя до него и искам само да отвори очи. Каквото и да са му направили, само да оживее, аз няма да го оставя.

Сълзите отново потекоха по бузите ѝ, прегърнах я и така прекарахме още известно време.

- Снощи, - започна тя с треперещ глас, - дойдоха някакви с една кола, ние бяхме седнали на вечеря, и го извикаха навън да говорят за лов за следващия ден. От Горското му пращат понякога такива хора, платили си да ловуват в нашия район, за да ги води из горите. Мина повече от час, ние с децата бяхме вече свършили и ги заведох по леглата. Помислих, че са слезли в механата да пият по чаша вино, докато тече разговора, затова и аз слязох долу, но не заварих никого. Излязох навън, обиколих станцията, виках го няколко пъти, но никой не отговори. Притесних се много, ако беше тръгнал с тях щеше да ми се обади. Но якето му висеше на закачалката и обувките му стояха до шкафа. Взех един фенер, извиках децата и майка ми и отново излязох навън. Децата го намериха на няколко метра в гората, в една дупка, лежал на една страна и не помръдвал. Хвърлих се при него, бутах го, дърпах го, виках го, но нищо. Така се изплаших, че не знаех какво да правя. Децата нададоха и те писъци, майка ми също. Чак тогава се опомних. Едва ги успокоих. Изпратих ги за одеяло и телефон. Звъннах веднага в болницата. Опитахме с децата да го издърпаме, но не можахме да го помръднем. Завихме го с одеялото, така ни завари линейката. Оставих децата на майка ми и оттогава не съм го напуснала. Докторът го прие веднага, направиха му пълен преглед. Счупени са му и двата крака и едната ръка. А от удара по главата е в кома. Обадиха се на болницата в Ямбол и сега чакаме специалист с апаратура да дойде и да каже ще го бъде ли. Ох, кака, отиде ли си Барабов, няма да издържа дълго. Никога не сме се разделяли, имам чувството, че ще тръгна след него…

Сълзите ѝ потекоха отново, притиснах я до гърдите си и тук нервната ми система подаде. Почувствах влагата, напълнила очите ми, как тръгна по бузите, намокри лепенката, защитаваща раната на скулата, от което остра болка едва не ме накара да извикам. Не помнех от детските години подобна проява на слабост, но всичко стоварило се върху мен през последните часове изби най-накрая в този болничен коридор. Положих максимални усилия да си върна контрола върху емоциите и точно навреме. Чу се звънецът, двете сестри изхвърчаха от стаята и след малко в коридора се събра внушителна групичка, облечени в бяло хора. Беше пристигнал докторът от Ямбол, заедно с апаратура, която веднага внесоха и инсталираха в помещението. Вратата се затвори и ние с Каката останахме тръпнещи пред нея, реагирайки болезнено и на най-малкия шум отвътре. Измина повече от час докато вратата се отвори отново и на прага й застана докторът с ухилено лице. Сякаш планини се стовариха от раменете ми, изражението му говореше повече от всякакви обяснения. Стиснала ръката ми, Каката поглъщаше думите, излезли от устата му, които докторът подреждаше в успокоителната си реч. Разбрахме, че няма място за притеснения и благодарение на дебелата глава на Барабата, силният удар не е нанесъл сериозни поражения. Направили са необходимото и очакват най-късно до сутринта събуждането на пациента. Докторът приключи обясненията, завъртя се и отново хлопна вратата пред нас, а аз почувствах как тялото на Каката изведнъж натежава и ако не я бях подхванал здраво щеше да се строполи на пода. Вдигнах я на ръце и я поставих на дивана, а отнякъде притича сестрата и се зае с новата си пациентка. Останалата част от нощта прекарахме в по-добро настроение, успях дори да убедя Каката да отскочим до бюфета и да се подкрепим с някаква храна и напитки. Докторът не ни излъга. Малко преди обед, бяхме поканени да се уверим във верността на диагнозата му. Пристъпихме на пръсти в стаята и бяхме посрещнати от пълния със всевъзможни емоции поглед на Барабата. Каката се хвърли върху него, като нацелува бинтовете, опасващи главата му, след което се обърна и падна на колене пред доктора, плачейки от радост. Нямаше човек от присъстващите, който да остане равнодушен от тази сцена. Всички започнахме да се смеем, прикривайки сълзите, а аз пристъпих и помогнах на тази изтерзана, но щастлива жена да се изправи. Малко по-късно пристигнаха децата с баба им. Удоволствие беше да гледам лицата на това семейство, преживяло подобно сътресение. Навсякъде грееха усмивките им, въздухът се изпълни с празнично настроение. Положихме известни усилия с майка й, но най-накрая успяхме да придумаме Каката и заедно с децата, след като оставихме баба им да дежури в коридора, се натоварихме в Пежото и половин час по-късно вече бяхме в станцията. Седнахме във фоайето, продължавайки разговора от колата, докато децата пренасяха чантата ми в същата стая, която заемах при предишното си посещение, когато изведнъж жената до мен нададе вик и обхвана лицето ми с длани:

- Калине, какво е станало с теб, кака? Божичко, как не съм забелязала? Как може съм да съм толкова загубена. Та ти трябва също да си в болницата, момче, а аз загубенячката ти плача в телефона. Никога няма да си простя, че те накарах да дойдеш в това състояние.

Вдигнах ръце за да предотвратя пороя сълзи, който се задаваше отново.

- Каке, каке, нищо ми няма. Катастрофирах, но не е сериозно. Сестрата в болницата се погрижи за раните, просто две драскотини. Не се обвинявай за нищо. Дори щях да се обидя ако не ми се беше обадила в такава ситуация. Трябва ми един душ и малко сън и ще съм в кондиция.

- Ох, милия. Няма да забравя никога какво правиш за нас. Не съм срещала човек като теб. Обичам те, кака. Прости ми, прости ми …

Нова прегръдка затвърди отношенията ни, след което стопанката, без да слуша възраженията ми, ме поведе към стаята, със заръката да я изчакам още няколко минути преди да се пъхна под завивките. Душът ме освежи достатъчно за да подредя мислите в главата си. Седнах във фотьойла, но преди да започна с плановете, вратата се отвори и Каката се появи, съпроводена от децата и куп съдове и прибори. Масата, която наредиха бе достойна за приказките, наредихме се около нея и в смях и закачки съчетахме закуската с обяда. Преди да си тръгне, Каката изтръгна обещанието ми да я последвам в болницата, след като се събудя, за да прегледат отново раните ми. Най-после останах сам и първото нещо, с което се заех, бе да опитам да се свържа със Светла. Въпреки напрегнатата нощ, малко бяха моментите, в които да не мисля за нея и за нелепата ситуация с телефонния й номер. Представях си какво е състоянието ѝ, в което е изпаднала след изчезването ми. Направо изгарях, като си представях притесненията ѝ от пълното неведение, в което се намира. За щастие, таблетът ми беше в чантата, включих го, зарових се в нета и не след дълго отворих сайта на хотела. Набрах номера посочен там и зачаках с нетърпение.

- Добър ден, хотел „Зефир“, какво ще обичате? – изчурулика мелодичен глас.

- Здравейте, казвам се Калин Александров, бях ваш гост в последните дни. Бихте ли ме свързали със собственичката, госпожа Соколова?

Настъпи необяснима тишина в другия край на линията, нарушена след около минута от същия глас, но вече не толкова приветлив:

- Да, спомних си г-н Александров. Но г-жа Соколова не е в хотела в момента и не мога да, Ви, свържа.

- Добре, дайте ми мобилният ѝ телефон тогава.

- Съжалявам. – отрязаха ме категорично. – Нямам право да предоставям подобна информация.

- Но след като ме помните, предполагам, че знаете, че бях неин гост, което би трябвало да, Ви, говори, че правилата не важат в този случай.

- Съжалявам, господине. – гласът стана безизразен. – Правилата важат за всички случаи.

- Добре, добре, няма да спорим. Ще, Ви, помоля за една услуга. Номерът на моя телефон е изписан на дисплея, Ви. Бихте ли го предали на госпожа Соколова, с молба да ми се обади.

- Това мога да направя. Дочуване.

Линията прекъсна и аз почувствах как ме обзема раздразнение. Но главата ми роди ново решение и след кратко ровене в нета, открих телефоните на къмпинга. Набрах номера, но никой не отговори на този телефон. Отпуснах отчаяно ръце и след кратък размисъл, реших, че един здравословен сън ще ме зареди с повече идеи, а и имунната ми система ще направи необходимото да приведе в някакъв ред организма. Събудих се с чувството за добре свършена работа по отношение на кондицията, но известно време не можех да се ориентирам за мястото, на което се събуждам Беше тъмно навсякъде и докато си припомня как съм попаднал в това удобно легло, мина известно време. Запалих нощната лампа и погледнах часовника. Показваше 3 часа след полунощ. Бях спал повече от 12 часа. Изгасих светлината и се заех да направя план за поведението си през следващите дни. Разбира се, първата задача бе, на всяка цена да се свържа със Светла, което ме накара да подскоча като ужилен и да потърся в тъмното телефона. Изненадата бе неприятна, нямаше регистрирани позвънявания. „Сигурно не са ѝ предали молбата ми или е имала ангажименти извън хотела.“, успях да формулирам две успокоителни причини. Зарекох се, тази сутрин, в един по-човешки час, да звъня отново в хотела и да не ги оставя, докато не ме свържат с жената със сивите очи. „Господи, как не се сетих? Трябваше да поискам да ме свържат с Данчо. Какъв глупак съм, всичко можеше вече да е изяснено.“ Това ме успокои донякъде и прехвърлих мислите си на другия въпрос. Веднага в главата ми се заредиха картините с безпомощния Барабов, убитата от мъка Жени и моето унижение от поетия пердах. Колкото повече мислех, толкова повече ярост ме изпълваше. Не издържах, станах и закрачих из стаята. Ако беше само побоят над мен, може би щях да го преглътна. Бях се намесил в чужди дела, което не може да мине без последствия. Но заради мен, в това нямах никакви съмнения, спомняйки си думите на Иванов в онова подземие, бяха пребили невинен човек и довели семейството му до ръба на отчаянието. Това не можех да подмина и тези хора трябваше да си платят. Донякъде оправдавах мутрите, участвали в тези събития. Те изпълняваха работата, за която им се плаща, но в случая бяха преминали границата с Барабов. След като рухна социализмът, една прослойка от населението, храненици на предишния режим, останаха на улицата. Тези полуграмотни, но надарени с отлични физически данни момчета и момичета, от безбройните спортни школи, нацвъкани из страната, използвани да лъскат имиджа на една скапана държава и нейния елит, изведнъж се озоваха без препитание и без никакви перспективи. Това бе използвано по отличен начин от новосъздалата се от недрата на бившата върхушка прослойка новобогаташи, които организираха добре подготвени бойни единици за собствена охрана и изпълнение на съмнителни операции. Така се роди армията на охранителите, която днес е професията с най-много практикуващи в страната ни. Разбира се, спортистите положиха началото, но след това в редиците им се вляха всички онези нискочели момчета, отличаващи се с малко по-укрепнала физика, които виждаха в бляскавия живот на мутрата своят идеал. Да, лесни пари, гарантиращи живот, който нормалните професии не предлагаха. Е, това е свързано и с кратък житейски път, но такива са рисковете на професията. Яростта ми обаче имаше своя основен дразнител и това не бяха нещастниците в маркови анцузи. Това бяха онези мазни муцуни в скъпи костюми, които си въобразяваха, че след като са понапълнили джобовете с някой милион от продажба на дрога, оръжие или женска плът, можеха да управляват света. Ето това не можех да понеса и се заклех да демонстрирам на един от тези самодоволни олигарси легендата за Уайът Ърп, в българския ѝ вариант. Седнах във фотьойла, включих таблета и написах до Карамфила дълго писмо. Описах му събитията от последните дни, с всичко случило се в курорта и в Средец, като не споменах само за отношенията ни със Светла. Поисках да ме снабди с някои неща и съставих подробен списък. В края на писмото го помолих да потвърди пред Рита, че не съм забравил обещанието си и скоро ще бъдем заедно, но го предупредих да не казва на никого къде съм. Изпратих съобщението и легнах отново, обмисляйки план за изпълнение на обещаното. Така ме завари утрото, но останах в леглото до 8 часа. Едва дочаках часовникът да изпише кръглата цифра и грабнах телефона. Още след първото позвъняване служителката от хотела вдигна телефона, но поздравът бе поднесен от дрезгав женски глас. Съобразих, че навярно това е колежка на мелодичния глас, затова започнах направо:

- Добро утро. Обажда се отново Калин Александров. Вчера разговарях с Вашата колежка, като я помолих да предаде на госпожа Соколова, че съм я търсил и да ѝ продиктува номера на телефона ми. Знаете ли нещо по въпроса, тъй като нямам регистрирано обаждане?

- А-а-а, господин Александров, добро утро. Да, колежката ми е оставила бележка. Само секунда …, да, ето я. Чета: „Мими, може да се обади Калин Александров. Предай му, че шефката благодари за гостуването му и се надява да е останал с добри впечатления. Багажът, който е забравил е опакован, оставила съм го в шкафчето на бюрото. Нека да ти остави адрес, ще му го изпратим по куриер, за сметка на хотела.“ Това е. Ще ми продиктувате ли адреса за да изпратя пакета?

Остра болка ме прониза от главата до върха на пръстите. „Това не можеше да е вярно. Това беше някаква шега.“

- Ало, ало, господин Александров, там ли сте?

- Да, да, - успях някак да се събера отново, - оставете багажа, може да го изхвърлите. Само една молба, уважаема госпожице. Бихте ли ме свързали с шефа на охраната, Данчо, или да ми дадете телефона му?

- Не мога да, Ви, дам телефона му, такива са правилата и за съжаление, не мога да, Ви, свържа с него, защото от вчера Данчо е в отпуск и веднага замина нанякъде.

- Благодаря, бяхте много любезна. Дочуване.

Затворих телефона. „Свърши се. Бях обречен да кукувам вечно. Какво беше това проклятие? Двете жени, които ме бяха покорили тотално, се оказаха недостъпни. Имаше някаква прокоба, нещо, което ми отказваше нормален живот с любим човек. Толкова ли грешен бях и какво трябваше да изкупувам за да бъде омилостивена съдбата и да ми отвори правилната врата?“ Още повече ме вкисваше мисълта, че Светла е приела изчезването ми, като бягство от нея и обещанията, които бях декларирал. Нямах сили да помръдна. „Мъжко самочувствие? Железен характер? Що за безсмислици след като две женски очи могат да объркат дишането ти, а една прегръдка да те превърне в тесто? Несломима воля? Що за глупост, след като един жест на пренебрежение я чупи като сламка?“ Плахо почукване ме извади от блатото на унинието. Вратата се открехна и главата на Каката надникна внимателно, но след като ме видя, проснат на фотьойла, въздъхна с облекчение и влезе в стаята.

- Уплаши ме, кака. Сигурно си бил адски изморен след като спа толкова време. Е, готов ли си? Хайде да закусваме и да вървим в болницата.

- Хайде. – придадох бодрост в гласа си и тръгнах след нея.

Час по-късно седяхме около леглото на Барабата с цялото семейство. Приятелят ми вече бе с освободено от бинтове лице, на което грееха от радост очите му. Все още не можеше да говори, но от време на време изръмжаваше, внасяйки своя дял в общия смях. Бях минал през манипулационната, но този път докторът взе нещата в ръцете си. Отвори раната на скулата, която бе започнала да бере, почисти я и направи великолепен шев. Другата рана отиваше към заздравяване, затова изтърпя само смяна на лепенката. Времето прекарано със семейство Барабови върна част от силно разклатеното ми самочувствие и увереността, че решението от тази сутрин трябва да се доведе до край. Не може вечно да се преглъщат подобни неща. Вярно, шансовете ми срещу цялата глутница бяха смешно малки, но ако сега не го направя, никога нямаше да си простя. А ако начинанието завършеше успешно, много хора, пострадали от нечие своеволие, щяха да имат един пример как могат да решат нещата, след като институцията предназначена да се грижи за сигурността им, се е превърнала в ООД на шепа самозвани кукловоди. И в този миг ме споходи едно подходящо хрумване. Дръпнах Каката настрана и я накарах да ми опише пътя до къщата на Язовеца. Вече знаех от нея за всичко случило се с това момче, че бързо се е възстановил и сега оздравява в къщи. Предполагах, че не би ми отказал информация, най-малкото заради това, което направихме с Барабата за него. Качих се в колата и след няколко минути, та колко голямо е градче като Средец, спрях пред отворените врати на един гараж в покрайнините. Гаражът не бе малък, със сигурност приютяваше два автомобила. Върху него бе изградена покривна конструкция, на метални колони, покрита с ламарина и повдигната на около метър и половина. Цялото подпокривно пространство бе натъпкано с части от автомобили и гуми. Погледнах в гаража, в който имаше само една кола на канала, със свалени колела от едната страна. Не се виждаше никой, затова излязох и огледах пространството около къщата. От другата й страна се простираше голяма зеленчукова градина и въпреки напредването на есента, все още се виждаха зреещи домати и чушки.

- Ей, кой идиот е препречил входа ми с тази барака? – чу се глас откъм гаража.

Със сигурност имаше вътрешна врата към къщата, защото не видях никой да влиза отвън. Прекъснах огледа на имота и се отправих към колата. В същото време на входа на гаража изникна фигурата на Язовеца и тръгна към мен, силно накуцвайки.

- Не ме ли помниш, Язи? – попитах момчето, когато застанахме един срещу друг.

Трябваха му няколко секунди за да смени намръщеното изражение с огромна изненада.

- Майко мила, бате Калине, това ти ли си?

Не очаквах подобно посрещане, но още повече ме шокираха следващите му действия. Сграбчи ръката ми и започна да я целува, повтаряйки непрекъснато „Ти ми спаси живота“, докато успея да я издърпам изумен.

- Господ те праща, бате Калине. Откак живея втория си живот, всяка сутрин се събуждам и му благодаря, че те постави на пътя ми. Не съм спрял да си блъскам главата какво трябва да направя за да се отблагодаря на теб и на Барабата. И ето, този старец – тук Язовеца вдигна очи към небето, - сам те доведе при мен. Ох, какво съм се разкрякал, заповядай, да влезем в къщи. Бабата като разбере кого съм довел, направо ще ме позлати. Ела, да минем оттук напряко.

Все още неотърсил се от неочакваното посрещане, последвах момчето във вътрешността на гаража, а оттам през една врата – в къщата. Влязохме в малко преддверие и докато оглеждах обстановката, Язовеца изчезна зад една врата, а гласа му изпълни къщата с призивите: „Бабо, бабо, бързо ела да посрещнем гостенина.“ Няколко минути по-късно се видях настанен на голяма маса в хола на долния етаж, посрещнат като царски син от стопанката. За рекордно кратко време масата бе отрупана с кулинарни вкусотии, във фурната на готварската печка бе затворена голяма тава с баница, а Язовеца се погрижи да добави и огромна кана с тъмно червено вино, присъствието на което бе задължително в този Странджански район. Не ме оставиха докато не опитам от всяко блюдо и не пресуша една чаша прекрасно вино. Покрай дегустациите потръгна и разговорът. Обясних им причината за присъствието ми в града, като се опитах да съкратя визитата с извинението, че трябва да върна каката и децата в станцията.

- За това не се грижи. – прекъсна ме Язовеца, след което стана и излезе.

Чух шум от потеглящ автомобил, а няколко минути по-късно на входната врата се почука и в стаята се появиха семейство Барабови, без главата на семейството, по разбираеми причини. Във времето на отсъствието на внука си, бабата ми разказа подробно за всичко случило се с него, прекъсвайки често разказа с благословии по мой и на Барабата адрес.

- Благодарна съм ви, сине, не само че го извадихте от онова дере, но сякаш от болницата в тази къща се завърна друг човек. Сякаш за една нощ момчурлякът стана мъж. Вече не ходи с ония хайлази, спря да се налива по цял ден, и въпреки че кракът му още не е заздравял напълно, не излиза от гаража, работи без почивка. С дядото не можем да се нарадваме. Дано повече люде като вас се срещнат на тази земя, че тоя народ сякаш озверя.

Тук към компанията се присъединиха и новодошлите, а съставът допълни и дядото, който се прибра от паша с животните и още не седнал, добави своите благословии към неочаквания гост. Много радостни емоции изпълниха този ден къщата в покрайнините, но аз не забравях целта на посещението си и използвайки едно излизане на Язовеца за поредната цигара, пожелах да го придружа.

- Е, Язи, впрочем как ти е името всъщност? Не ми е приятно да се обръщам към теб с този прякор.

- Борислав, бате Калине. Толкова свикнах с прякора, че ако сега някой ме повика по име, няма да сгрея, че вика мен.

- Добре, Бориславе, ето какво. Досещаш се, че едва ли цъфнах у вас за благодарностите, с които бях обсипан. Да ти призная много съм изненадан и няма да крия, приятно ми е.

- Едва ли думите ще са достатъчни за това, което изпитвам аз, а и старците към вас с Барабата. Просто …

- Стига, моля те. Имам сериозна молба към теб.

- Всичко което поискаш.

- Не е много. Искам да ми кажеш кои са хората, които свършиха това с приятеля ми и къде да ги намеря.

Дълга пауза последва думите ми. Момчето хвърли изсмуканата почти до филтъра цигара и запали нова, след което заговори с приглушен глас.

- Кака Жени ми разказа за теб, бате Калине. Как си им помогнал вече веднъж, спасявайки ги от големи неприятности. Каза ми, че ти си изключителен човек. В това се уверих и сам. Едва ли са много хората, които ще ступат един нахалник и след това ще се хвърлят да го спасяват. Точно затова те моля. Не се забърквай с тези изроди, не искам да се повтори същото, като с Барабата. Станахте ми толкова близки, че ще се чувствам лично отговорен.

- Бориславе, остави това, нека се пише в моята сметка. Но държа да ми отговориш.

Нова пауза, през която момчето дълго пристъпяше от крак на крак.

- Добре, ще направим така. Ела утре към 9 часа. Ще те заведа на едно място.

Прибрахме се със семейство Барабови, пожелах им лека нощ и се качих в стаята. Включих таблета и намерих в пощата дълъг и емоционален отговор от Карамфила. Започваше със „Слава, богу, жив си.“ и продължаваше с яростно „конско“, което ме учуди с голямата загриженост, нещо, което Карамфила никога не бе демонстрирал досега. Разбрах, че Станилов му се обадил много разтревожен рано сутринта след изчезването ми и двамата дълго обсъждали версиите за възможните ситуации, в които съм попаднал. От него Карамфила разбрал за отношенията ми със Светла, но категорично отрекъл възможността да съм се скрил от нея. Накрая се разбрали, всеки със своите възможности, да предприемат търсенето ми и да поддържат връзка. Не казал нищо на Рита, а писмото ми от снощи, сложило край на притесненията му. Следваше нова тирада срещу това, което съм замислил и че докато не си счупя главата, няма да намеря покой. Най-накрая, в послеписа, открих същественото. Пишеше, че изпраща това, което съм поискал, като завършваше с думите „… и ако наистина милееш за някои хора, не го прави.“ Разчувства ме старецът, но не можеше да промени решението ми. Сутринта, оставих Каката в болницата и отидох при Язовеца. Чакаше ме пред гаража.

- Слизай от тази вехтория, бате Калине.

- Че какво му е на автомобила? Не мога да се оплача. Досега не ме е оставял насред път.

- Като оставим неприятния шум в двигателя, олющената му фасада и оръфаната тапицерия, там където отиваме, софийската регистрация ще привлече погледите. Сега ще го вкарам в гаража, това ще е и като оправдание за идването ти насам, ако някой се поинтересува. Докато си тук, ще караш тази таратайка. – махна с ръка към една Шкода Октавия, паркирана на улицата. – Няма вид, но двигателят е добър. Така че, взимай си багажа и да вървим.

Вкарахме Пежото в гаража, качихме се в Шкодата и потеглихме. Шофираше Язовецът, след като ме увери, че кракът не му пречи за изпълнението на тази дейност. Пътувахме около половин час, като по пътя обсъждахме предимствата и недостатъците на френските автомобили. Спряхме да закусим в един хан с гръмкото име „Крали Марко“. Седнахме отвън, тъй като беше един прекрасен есенен ден. Язовецът си поръча курбан чорба, а аз предпочетох един хубав чай.

- Е, това е мястото, за което ти казах. – започна момчето. – Имаш достатъчно време да огледаш обстановката. Ще чакаме тук докато се появят лицата, които те интересуват.

- А, тук ли се събират? – хвърлих поглед наоколо.

Освен ханчето, имаше още няколко павилиончета за закуски, скара и сувенири. Малко по-нататък се виждаше и малка бензиностанция.

- Не точно. – поясни водачът ми. – Въпреки, че всичко наоколо е под техен контрол. Виждаш ли отсреща комплекса? Там е истинското им леговище. Маскирано е като спа център. Има малък хотел, басейни, джакузи и ресторант, тази ниската сграда залепена за хотелчето. И така. Основните играчи са трима, като постоянно около тях се навъртат поне още 7-8 човека, от които сформират екипи за определени акции. Още не са пристигнали, тъй като обикновено паркират колите пред хотела. Ползват един грамаден джип и две БМВ-та.

- Откъде тази информация, Бориславе? И сигурен ли си, че това са хората, които ме интересуват?

- Доскоро и аз се въртях в този кръг. Използваха ме да им поддържам колите. Имам съученик в групата, един от шофьорите. От него разбрах кои са били в екипа при Барабата. А, гледай сега внимателно. Пристигат.

Извадих бързо таблета и приготвих стилета за снимки. През това време, пред хотела, от другата страна на пътя, спряха един джип и едно БМВ. От колите слязоха шестима и застанаха на стълбите, коментирайки шумно нещо. Правейки се на зает с играчката пред мен, направих серия снимки, хващайки всички присъстващи. Продължавайки да ръкомахат и да разискват на висок глас, пристигналите влязоха в хотела, което сложи край на фотографската ми дейност.

- Да тръгваме. – обяви Язовецът и след като платихме закуската, поехме по обратния път.

След няколко километра, Язовецът сви по един страничен път, навлизайки в не много гъста гора, изкачихме малък хълм и спряхме на билото му. Оттук се откриваше чудесна гледка към околността, а спа-комплексът беше като на длан.

- Ако не си се отказал още, това е едно идеално място да се наблюдава комплекса, стига да имаш добър бинокъл. – каза Язовецът, излизайки от колата.

- О, погрижил съм се за това. Да поседнем малко и да ми разкажеш нещо повече за тези юнаци.

Седнахме на тревата, включих таблета и започнах да извиквам една по една направените снимки.

- Ето, това е главният. – посочи един от групата Язовеца, с наистина внушителна физика. – Викат му Дучето. Страшен побойник, все още се състезава в свободните боеве и е безмилостен. Успее ли да надделее, а това се случва много често, пребива почти до смърт противника си. А това е заместникът му, Боксьора.  – посочи един с превързана глава и тяло на бик. - В тия групи винаги има по един бивш боксьор. Провалил кариерата си заради побой над треньора. Бинтовете на главата му са последствие от юмрука на Барабата. Има още един, пострадал по тази линия, но го няма тук. Него нашият приятел е нагостил най-добре – със счупен крак и ръка е. Така, сега погледни този. – забоде пръст в една хилава фигура момчето. – Този, според мен, е най-опасен. Викат му Циркаджията. Бил е в някаква циркова трупа. Номерът му е бил с ножове. Забивал ги е в разни мишени, а гвоздеят на програмата е бил да завърже на дървено колело асистентката си и да я замерва едновременно с два ножа. Кариерата му приключва след като заковава момичето през гърлото. Получил пет години, тъй като обвинението било за убийство по непредпазливост, а имало и декларация от загиналата, че доброволно е участвала в тези представления. Излежал е присъдата до последния ден, излиза и намира пристан на това място. Много пие, не съм го виждал никога трезвен, но съм го виждал как мята ножовете. Няма грешка, в това отношение е велик. Вечно носи поне два ножа, единият задължително е в крачола. Останалите са приходящи момчета, кой избягал от къщи, кой излязъл от затвора или поправителен дом. Въртят се като мухи около лайно, за някой лев.

Погледнах към него учуден от квалификацията.

- Да, бате Калине, доскоро и аз бях от мухите. – сведе глава засрамено той. – Но това е вече зад гърба ми. Този тук е съученикът ми, - върна вниманието отново към снимките, - не е лошо момче. Не участва в изпълненията, но е великолепен шофьор. Затова го държат.

- Кои са участвали в побоя над Барабата?

- Дучето, Боксьора, онзи, за когото ти казах със счупените крайници и още един, няма го тук. Той е охрана на местен големец, но идва често.

- Кой преби Барабата?

- Дучето. В началото оставил на другите да се оправят, но след като Барабата повредил двамата, се намесил и го превърнал, в това което е сега. Приятелчето ми разказа всичко. Той не е бил с тях, но присъствал после в ресторанта, където разигравали парите, получени за тази гадост.

- Така ли? А кой е платил за тази работа?

- Не съм сигурен, но почти всички подобни представления ги правят по поръчка на онзи големец, който споменах. А и участието на охранителят му, потвърждава, че нареждането и парите са оттам.

- Знаеш ли му името?

- Разбира се. Най-силният човек в този район. Иванов, Руслан Иванов.

Не бях изненадан от този отговор, дори бях сигурен, че той е поръчителят.

- Знаеш ли къде живее този Иванов, Бориславе?

- Разбира се. Дори съм ходил у тях два-три пъти. Ремонтирах колата на последната му жена. Остана доволна и ме извика пак за по-дребни неща.

- Покажи ми къщата. – станах аз и тръгнах към колата.

- Ти си луд, бе, бате Калине. Там пиле не смее да кацне. То не е къща, а укрепен замък.

- Няма ли някое подобно място, като това, откъдето може да се разгледа?

- Добре, ще те заведа. Има едно подходящо място, но не е толкова близо като тук. – отговори след кратък размисъл Язовецът, качихме се в колата и потеглихме към Средец.

Подминахме града и след десетина километра свихме към планината. Десетина минути катерехме едно от възвишенията по черен път, с дълбоко изровени от каруци коловози. Най-накрая, колата спря на едно по-широко място.

- Слизай, натам трябва да вървим пеш. – изпъшка момчето, провирайки се през вратата.

Запровирахме се през ниско надвисналите клони по пътека, обрасла с храсталак. След не повече от пет минути, дърветата се разредиха и се показа неголяма скала. От нея надолу, хълмът бе отсечен като с брадва. Спускаше се на близо тридесет метра към едно дере, по дъното на което течеше малък поток. Седнахме, опрели гърбове на скалата и Язовецът ми показа в подножието на отсрещния хълм просторно имение, сякаш пренесено от поречието на Лоара. Виждаше се като на длан, въпреки голямото разстояние. От страната на дерето бе заградено с висока, близо триметрова ограда, чието било бе опасано с бодлива тел. Наистина заградената площ бе огромна. В средата, бе посадена огромна къща на три етажа във формата на квадрат. Във вътрешното пространство се виждаше басейн, а останалото площ представляваше великолепен тревен килим, много добре поддържан. Зад къщата, откъм страната на хълма се виждаха зеленчукова и овощна градина, а част от площта на отсамната страна бе залесена и дори синееше малко изкуствено езеро. Виждаше се дълга асфалтирана алея, започваща от фасадата на къщата, в посока на пътя, по който се движехме. Алеята достигаше до оградата и опираше в грамаден портал, от едната страна на който се виждаше павилион, където сигурно се помещаваше охраната. От портала, до пътя имаше не повече от половин километър, като алеята преминаваше през гора, която свършваше на метри от шосето.

- Да, бива си го замъчето. – отбелязах замислено. – Можеш ли да ми опишеш разположението вътре?

- Нямах възможност да се оглеждам много, когато ме викаха. Значи, на портала имаше двама души. Доколкото разбрах, единият прави обиколка покрай стената през определено време, докато другия стои на бариерата. Оградата е снабдена с камери, които обхващат цялото пространство отвътре и отвън. Като се стъмни, пускат и кучета. Не знам колко са, но мярнах едно, стори ми се като теле. Има монитори при охраната на вратата, а отделно в къщата има специално оборудвано помещение за видеонаблюдение, с постоянен дежурен. Освен оградата, цялата къща е опасана с камери, както и останалото пространство извън нея. Абе, жаба да цопне в езерото, ще може да се види на мониторите. Главния вход е откъм алеята, а гаражите са под земята. Говорих с един от шофьорите, имало над 60 автомобила отдолу. Първият път, като ме извикаха, жена му ме покани в онази част, която гледа към баира. Там са им спалните и стаите за децата му. Но не знам как са разположени по етажите. Аз бях на партера, в един огромен хол, от който се излиза към вътрешния двор. Ако съм се ориентирал правилно, кабинетът на Иванов е от тази страна, на втория етаж, защото го мярнах веднъж през прозореца зад едно грамадно бюро. А четвъртата страна на къщата нямам понятие за какво се ползва. На тази страна, където е главният вход, като влезеш, има огромно фоайе и със сигурност тук е кухнята, защото чух да се тракат тенджери, а от една стая излезе охранителят, който ме заведе при Госпожата. Огромна къща. Сигурно ще трябват два дни само да обходиш стаите.

Докато описваше разположението, аз направих куп снимки, които щях да огледам подробно като се прибера.

- Добре, Бориславе, за днес стига. Да тръгваме към болницата, че обещах на Каката да я върна за обяд в станцията.

Каката ни чакаше пред болницата, оставихме Язовеца, който искаше да намине да види болния и се прибрахме в станцията. По пътя й обясних желанието на момчето да се потруди върху колата ми и я попитах дали ще има нещо против ако оставам през деня при него, да му помагам.

- Какво говориш, кака? Точно се чудех как да те помоля да останеш поне докато приберем в къщи Барабов. Когато си около мен, се чувствам някак по-сигурна.

- Не се притеснявай, каке. Бях решил да остана докато Барабата започне да се движи, може и с патерици да е, но да се уверя, че оздравяването вече е на път. Така че, няма да се отървеш лесно.

- Не говори така, кака. Ако зависеше от мен, нямаше да те пусна въобще да си ходиш. Притеснява ме, да не те потърсят от службата.

- О, този въпрос го уредих. Звъннах на шефа и му казах, че съм катастрофирал, което си е абсолютно вярно. Но състоянието ми е такова, че ми трябва малко време докато се възстановя. Получих неограничен лимит за връщане на формата, така че по този въпрос няма притеснения.

Договорихме се, аз да не я карам всеки ден, тя ще пътува с джипа, което ми предоставяше достатъчно време за реализация на замисленото. В стаята ме чакаше обемиста пратка, пристигнала с куриер. Ако това беше пратката от Карамфила, куриерът  със сигурност е от несъществуваща фирма. Свалих опаковката и отдолу изскочи голям кашон, старателно облепен. Отворих го и започнах да вадя нещата отвътре. Всичко, което бях поискал, беше вътре, плюс няколко допълнителни джаджи, които щяха да бъдат много полезни в определени ситуации. Наредих всичко в чантата, а кашонът приготвих за изнасяне на следващата сутрин. минах бързо под душа и легнах веднага. Исках да съм бодър в утрешния ден. Предвиждах дълго наблюдение на двете места и оформяне на екшън план. Сутринта минах покрай гаража да поздравя с добър ден Язовеца, казах му, че ще отида сам на оглед и потеглих към комплекса на мутрите. По-скоро към наблюдателния пункт, от който се виждаше цялото място. Настаних се удобно, бях напазарувал предварително, така че глад и жажда не ме застрашаваха. Отворих чантата, която също купих сутринта, за да не се разхождам с огромния сак и извадих мощен военен бинокъл. Първия поглед през него ми донесе удовлетворение. Всички подробности от сградата и пространството около нея се виждаха идеално. Колите на мутрите ги нямаше, затова извадих една кола и зачаках. Не чаках дълго. Този път пристигнаха всички автомобили, джипът и двете БМВ-та. Настаних се удобно и залепих лице на окулярите. Групичката от миналия път бе в пълен състав, допълнена с още двама. Всички бяха облечени в черни костюми, което навяваше на мисълта, че им предстои важна среща. Влязоха в хотела, но скоро се изсипаха на терасата на ресторанта, държейки чаши в ръце. Закуска с алкохол не е толкова рядко срещано явление по тези географски ширини. Но ако действително предстоеше среща, нямаше да е от лесните, при такава нужда от стимулиращо средство. Не се излъгах. Домакините успяха да пресушат едва два пъти чашите, когато на паркинга спряха два джипа. От единия се изсипаха четири здрави момчета, под саката на които си личеше сериозно въоръжение. Застанаха до другия автомобил, от който се измъкна добре позната фигура. Това беше любителят на боксове, който остави по лицето ми белези, в чест на първата ни среща. От неговата кола се измъкнаха още два гардероба и всички тръгнаха да изкачват стъпалата към хотела. Групата на терасата, която до този момент наблюдаваше пристигането, се прибра в ресторанта. Ех, какво ли не бих дал да чуя разговорът им, но поради липса на такава възможност, огледах това, което се виждаше от комплекса. А то не беше много. Малка беседка до входа, обширни тревни площи, пресечени с алеи за разходка, малък фонтан с фигура на пикаещо амурче, тук там някое младо дърво. Разходката по прозорците на хотела показа почти пълно отсъствие на гости, като повечето от прозорците, особено на горните два етажа, сигурно не бяха мити с години. Преместих огледа от другата страна на пътя. Имаше два три автомобила на паркинга, може би на работещите на това място. Част от персонала на ханчето се припичаше на есенното слънце, което говореше за липса на клиенти, а единственото място, където се забелязваше някакво движение, бе павилионът за скара-бира, от който се носеше бял дим от запалената скара, а скараджията щъкаше ту навътре, ту навън. Минаваше 1 часа след обяд, когато пред хотела се изсипа голяма група хора. Грабнах отново бинокъла и отправих поглед натам. По лицата и на двете групи грееха усмивки, сигурен знак за постигната договореност. Знаейки бизнеса на Иванов, можех да си представя за какви поръчки е ставало въпрос. След кратко сбогуване, двете групи се разделиха, като тази на Иванов пое обратно към Средец, а домакините забързаха към ресторанта. "Дали пък Иванов не се е разбързал към къщи? Ето удобен случай да надникна за кратко и при него." Събрах нещата набързо, хукнах към колата и полетях към следващия наблюдателен пост, с възможната бързина. Заех позиция до скалата и  се въоръжих отново с бинокъла. Да, пред главния вход на къщата стояха паркирани двата джипа. Хора не се виждаха наоколо, затова започнах да надзъртам в прозорците на фасадата, гледаща към мен. Имаше два отворени прозореца и за мой късмет, в единия съзрях Иванов полулегнал в огромен кожен фотьойл зад масивно бюро. Пред него стоеше един от охранителите и нещо обясняваше, сочейки към прозореца. Двамата станаха и се показаха в отвора му, коментирайки по всяка вероятност нещо, свързано с оградата. Прекарах около три часа, разучавайки имението и опитвайки се да разгадая вътрешната архитектура. Останах доволен от този първи ден, направих още няколко снимки и се прибрах в града. Минах през гаража да поздравя Язовеца и го заварих да разглобява двигателя на Пежото.

- Какво правиш, Бориславе?

- Казах ти, че имаше странен шум в двигателя и се оказах прав. Единият цилиндър е с по-ниска компресия, и затова го отварям за да го ремонтирам. Не се притеснявай, когато тръгнеш оттук, няма да я познаеш.

- Уф, дано. Свикнал съм с нея и ще е трудно да се разделим. Я ми кажи, мога ли да проникна в комплекса, като гост на хотела или за да ползвам басейна.

- О-о, хотелът отдавна не посреща гости. Там преспиват само хората от групата. Но виж за басейна, особено през уикендите, се събират повече хора. Така че, най-добре е ако искаш да влезеш, да отидеш в петък следобед, тогава има повече хора, ще си платиш за колкото време искаш и ще разгледаш комплекса отвътре. Между другото, водата е разкошна. Тук имаше санаториум по времето на соца и изворът е един от най-добрите в околността. В тези дни, ресторантът работи и за външни хора. Петък е денят за покер. След полунощ, Дучето и Боксьорът, влизат в една затворена за външни хора зала в ресторанта и играят до сутринта, като най-чести гости са им от хората на Иванов, които са страстни покерджии.

- А Циркаджията?

- Не, той не е по тези игри, но редовно присъства. Хвърля си ножовете и се налива до безумие.

- Е, благодаря. Тогава ще продължа с огледа, а в петък ще отида да поплувам в басейна.

- О, там мога и аз да дойда. Ще те представя като мой клиент, закъсал с колата. така ще огледаш и ресторанта.

- Чудесно. Договорихме се.

Тази договорка идваше точно навреме, затова следващите наблюдения концентрирах върху къщата на Иванов. Колкото и да се взирах, не можех да открия място откъдето бих сполучил да се вмъкна незабелязано. А и къщата, като че беше необитаема. Един или два пъти пристигна  и си тръгна луксозна кола, шофирана от млада, добре облечена жена. Може би това беше съпругата на Иванов, но не се задържаше дълго в къщата. Децата му така и не се появиха. Сутрин пристигаше един транспортен бус, от който слизаха десетина човека, вероятно обслужващ персонал, и надвечер ги връщаше обратно. Успях да проследя и смените на охраната на портата. Бяха три двойки, сменящи се на 24 часа. Повечето време седяха в павилиона, но през 4 часа, единият излизаше и обикаляше района. Обиколката траеше около час, което говореше за мащабите на имението. Един или два пъти през деня, стадо с двама овчари минаваше покрай портала, на път за дерето, където животните отиваха на водопой. Овчарите се подпираха на вратата и разговаряха с охраната, докато изпушат по цигара. Направих и едно нощно наблюдение, тъй като имах оборудване за нощно виждане. Надявах се да открия начин за промъкване, под прикритието на нощта и за целта, не се задържах на наблюдателния пост, а обходих отвън, по по-голям периметър, имението. Не открих такъв начин. Откъм дерето и страната, противоположна на пътя, местността бе гола и нямаше нищо, което да послужи за прикритие. Камерите щяха да ме хванат веднага щом влезех в обсега им. От другата страна, оградата опираше до почти отвесна скала и достъпът дори за професионален алпинист изглеждаше труден. Върнах се и влязох в горичката, през която минаваше главната алея. Предвидливо, строителят бе очистил една ивица, около 5 метра широка, край оградата, охранявана от зорките очи на камерите. Постоях скрит зад дърветата за да се уверя, че и през нощта режимът на обиколките се спазва стриктно. Прибрах се в станцията не много обнадежден. Вечерях сам, всички бяха легнали и бързо се пъхнах под завивките. В последните дни, избягвах размишленията в леглото, тъй като мисълта ми постоянно буташе напред спомена за Светла. А това ме вкисваше. Следващият ден премина отново около имението на Иванов, а в петъчната сутрин поех към града за покупки. Минах през болницата и с удоволствие установих подобрението в състоянието на приятеля ми. Още не можеше да говори, но седнах до него и му разказах патилата си по морето. Наблегнах повече на измислен роман със знойна красавица и съвсем бегло споменах за пътен инцидент, който ми остави белезите по лицето. Тук, Барабата ме мушна в ребрата със здравата ръка. това ме стресна, погледнах го и видях пълния с недоверие поглед и намръщено лице.

- Хвана ме. - реших да не го лъжа аз, като веднага съобразих, че поне състоянието му не позволява коментари и "конско".

Разказах му цялата история, като спестих единствено присъствието на Светла. Помолих го да ми прости, защото това което му се е случило е в пряка връзка с моята намеса в тези събития. Завърших с нова молба за прошка, но болният така ме стисна за ръката, че едва не извиках. Погледнах го изненадано, а той започна да ми сочи нещо на шкафчето. Видях един бележник и химикалка и се досетих, че това е средството му за комуникация. Поставих химикалката в ръката му и подпрях удобно бележника. Дълго писа, но когато свърши и погледнах написаното, на листа имаше само няколко думи: "колкото и да съм сакат, ако пак заговориш за прошка, ще стана и ще те напердаша". Разсмях се, с удоволствие го целунах по челото и не след дълго го оставих в ръцете на тъщата. Минах през града, купих си нови бански гащета и една голяма кърпа, чифт джапанки и няколко тоалетни принадлежности. Заварих Язовеца над извадения вече двигател, седнах до него и увлечени в разговор не забелязахме как удари 4 следобед. Бързо се приготвихме и малко по-късно вече търсихме място за паркиране около ханчето. Язовеца се оказа прав, имаше поне 30-тина коли, паркирани от тази страна, а басейнът беше пълен с хора и нямаше свободни шезлонги. Все пак направихме по няколко дължини, топнахме се и в джакузито, което се намираше под терасата на ресторанта и можеше да събере поне 30 човека. Имаше още едно, по-малко джакузи, за около десетина човека. То беше на една площадка, залепена за конструкцията на басейна, която се намираше от другата страна на хотела. Една стъклена врата от басейна водеше към него и беше много удобно, но капацитетът му бе постоянно запълнен, така че ходихме до голямото. По време на престоя ни, успях да обходя и да разгледам това, което ме интересуваше, като остана само ресторантът. Огледът беше много полезен. Нямаше проблем да се проникне дори в сградата на хотела, охраната беше скромна, а камерите за наблюдение не покриваха цялото пространство. Явно мутрите не се притесняваха за сигурността си, а и защо ли? Нямаха конкуренция в района, имаха здрав гръб да ги подпре ако се наложи, просто от всеки ъгъл извираше високо самочувствие. Докато се забавлявахме в басейна, Язовеца поздрави някои от присъстващите, а малко преди да тръгнем към душовете, пристигна един от персонажите на снимките, които бях направил, който водачът ми представи тогава, като свой съученик. Така, след като приключихме с водните процедури, тръгнахме към ресторанта, където на една маса ни очакваше съученикът му. Това беше добре дошло. Докато те си разказваха всекидневието, аз огледах подробно залата, в която се намирахме. Беше неголяма, имаше около 20-ина маси, половината от които бяха заети вече. Нямаше място за оркестър, но в единия край, до малко дълбоко шадраванче, с няколко декоративни рибки в него, бе оформен дансинг, ограден с внушителни тонколони и видеостена. Разходих се да видя и разположението на тоалетната и прилежащите коридори. На идване, влязохме по стълбище, идващо от басейна, по коридор, където се намираха тоалетните и още едно помещение с неизвестно предназначение. До входа към залата на ресторанта имаше още една врата и когато натиснах дръжката, тя се отвори и аз излязох в малко задно дворче, където се намираха контейнерите за боклук. В противоположния му край имаше портал за автомобила на боклукчиите и още една врата, която бе отворена, а отвътре се носеше букет миризми и тракане на съдове. Вече оформях план за проникване, оставаше да разбера местонахождението на игралната зала и предназначението на онова помещение със заключената врата срещу тоалетните. Настаних се отново на масата до двамата приятели и поръчах една салата и бутилка бира. Обслужването тук бе на много ниско ниво. Имаше само двама сервитьори, които можеха да се състезават по бавност на реакциите. След половинчасово чакане, пристигна една салата, която единствено наличието на различни зеленчуци, можеше да определи като такава. Дори не бяха си направили труда да нарежат зелевите листа, а морковите бяха разделени на три и поставени цели. Бутнах я настрана и посегнах към бирата. Беше топла, в пластмасова бутилка, а сервитьорът въобще не донесе чаша. Със сигурност, нивото на обслужване в павилиона за бира-скара от другата страна на пътя, щеше да е две нива отгоре. Махнах с ръка, нямаше никакъв смисъл да протестирам, само щях да привлека вниманието върху себе си. В този момент в ресторанта нахълтаха тримата главни от глутницата, Дучето, Боксьора и Циркаджията. Махнаха към няколко маси, поздравявайки гръмко заемащите ги и се насочиха към дансинга в дъното. Пътят им минаваше покрай нашата маса и за мое неудоволствие спряха до нея.

- Къде се изгуби, бе, Язовец, отдавна не си минавал? Как е кракът? - Дучето, който зададе тези въпроси, опря юмруци на масата и впери поглед в мен. - А приятелчето кой е? - кимна към моя милост.

Огледах го внимателно. Планина от мускули и сухожилия, огромни юмруци. Нямаше грам излишно тегло. Ако трябваше да се срещнем на ринга, шансовете ми щяха да са направо невидими.

- Здравейте, момчета. - обади се Язи. - Клиент ми е, Дуче. Пристигнал на гости на роднини и закъсал с колата. В момента я ремонтирам и го доведох да се изплакнем в басейна.

- А-а добре, - изгуби интерес Дучето, - я елате с твоя авер да поговорим по работа. Човекът няма да се обиди, че го оставяте за малко.

Завъртя се, хвана Боксьора под ръка и продължиха по пътя си. Язовеца ми кимна, станаха със съученика си и ги последваха. За моя изненада, на освободения от Язи стол се тръсна Циркаджията. Впери пиянски поглед в мен и с трудно разбираем говор попита:

- Тази бира ще я пие ли някой?

Без да чака отговор, посегна и придърпа бирата към себе си. И тук направи нещо невероятно. Държеше бутилката с лявата ръка, когато с невидимо за окото движение, изведнъж в дясната му се появи огромен нож, замахна над гърлото, при което горната част с капачката, се отдели сякаш прерязана с конец, и тупна на пода. След това Циркаджията дръпна назад главата, отвори уста и изля цялото съдържание направо в гърлото си. Хвърли празната бутилка зад гърба и се оригна зверски. Погледна ме с изцъклен поглед, ухилен, с мазна пиянска усмивка. Повъртя малко ножа в ръка и със същото невидимо движение го прибра някъде по тялото. Изправи се и залитайки тръгна след групата, която вече беше стигнала до шадравана. Проследих ги с поглед и само след секунди разбрах каква е целта им. Зад шадравана, в стената, се отвори много майсторски маскирана врата, зад която мярнах силно осветено помещение. Сега вече бях наясно с разположението на местата, които ме интересуваха. Изчаках Язовеца, който се забави близо час и поехме обратно към града.

- Бориславе, - подхванах го след като седнахме в колата, - онзи ден, като наблюдавах комплекса, видях среща на глутницата с някакъв баровец. Стори ми се, че беше Иванов, но го зърнах за кратко. Бяха вътре повече от час и сигурно е било важна среща, защото всички мутри бяха в костюми. Не дочу ли нещо да се говори за това?

- Точно щях да ти разкажа. Симчо, съученикът ми, също е бил на това събиране, но само в началото. Да, бил е Иванов и са говорили за нова поръчка. Но важните неща обсъдили тримата водачи и големецът, докато останалите запивали с охраната му. След като Иванов си тръгнал, Дучето ги събрал и им разпределил задачите. В края на другата седмица, Симчо с още трима трябва да пътуват до сръбската граница. Затова ни извика и днес Дучето. Иска да проверя спирачките на една от колите, че носила на една страна при спиране. В понеделник Симчо ще я докара и ще го подпитам по-сериозно.

- Хм, Циркаджията не ми прилича много на водач. По-скоро го държат около себе си за охрана. Днес ми демонстрира страхотен номер. Сякаш от нищото извади нож-убиец, преряза гърлото на бутилката с бира и пак го скри, без да успея да мигна два пъти. Адски е бърз.

- Виждал съм го този номер. И винаги ме е изумявал. Понякога, след като пресуши бутилката, хвърля я нагоре и я заковава с ножа за някоя от дървените колони. Велик е.

- Я ми кажи, залата, където се събират, там зад шадравана, има ли друг изход?

- Не, дори и прозорци няма. Само една огромна маса за игра на карти и барче с напитки в единия ъгъл. Но пък е добре климатизирана и вентилирана.

- Добре, това е важно. Днес е петък, ще има ли игра тази нощ?

- Да, пристигнали са някакви момчета от Пловдив. Говореха, че носят много пари и играта ще е сериозна. А и нашите изглежда са получили аванс от Иванов, така че може да продължат дълго.

- Случвало ли се е да избухне скандал в тези игри? Измами, побоища и т.н.

- Не, поне аз не знам. Звучи малко невероятно, но казват, че в покера се държали като истински джентълмени.

Прибрахме се благополучно, а уикенда посветих изключително на Барабата. За всеобща радост оздравяването вървеше с бързи темпове. Започна да произнася някои срички и докторът ни увери, че е въпрос на десетина дни да върне говорните си умения. Разбира се, няма да е като преди, може би ще се запъва на някои думи, ще говори по-бавно, но все пак разговорът с него няма да е мъчение. В неделята дори ни изненадаха със съобщението, че резултатите от тестовете са много добри и ако продължава така, следващата неделя може да си го взимаме. По този случай, ни разрешиха да внесем бутилка вино и всички пихме благодарствена наздравица. Най-доволен бе Барабата, който ознаменува дългото лишение от допира с това божествено питие, като гаврътна на един дъх цяла чаша. От понеделник възобнових наблюденията си върху двата обекта. Отделих специален ден да проиграя оформилият се вече план за посещение на комплекса. През светлата част, довърших наблюденията и затвърдих пътя за влизане, а когато падна нощта, направих генерална репетиция. Проникнах без проблеми на територията, прескачайки оградата. Пресякох тревните участъци, по път, старателно обмислен, така че да избягва осветени места и евентуален наблюдаван терен, стигнах до малкото джакузи и се залепих на стъклената врата, деляща го от басейна. Ключалката не представляваше никакво препятствие, дори внимателно отворих вратата за да проверя децибелите при отваряне. Върнах се по същия път и тази нощ определих петък, като ден за екшън, с надеждата че няма да бъде нарушена традицията на покер партитата. Трябваше само да прескоча до Язовеца за евентуални новини от съученика му и да го запозная с неговата роля. Възнамерявах да го ползвам като шофьор, като бях обмислил всичко така, че да се гарантира отсъствието на всякакъв риск за него. В четвъртък отскочих до Ямбол, откъде купих някои неща, които смятах, че ще ми потрябват, включително и едно въже за алпинисти, за всеки случай. На връщане спрях при Язовеца. Заварих го да качва ремонтирания двигател, което много ме зарадва. Помогнах му с монтажа, след което седнахме да изпием по бира.

- Така, слушай ме внимателно. - започнах след като отворихме втора бира. - Утре смятам да действам и ми трябва твоята помощ.

- С теб съм, бате Калине, стига да е във възможностите ми.

- Ще ми бъдеш шофьор. Отиваме до едно място, близо до комплекса, където ще ме изчакаш да се върна. От теб се иска само да си бодър и да си отваряш очите и ушите, ако случайно настъпят някои усложнения. Сега, успя ли да поговориш със съученика ти?

- Да, пращат ги него и още двама шофьори да посрещнат и докарат два джипа от сръбската граница. С тях ще е Боксьора. Планирали са го за неделя сутрин.

- Аха, а утрешният покер ще се състои ли?

- Разбира се. Симчо ми каза, че миналия петък са изпратили обратно пловдивчаните без пукнат лев. И веднага се обадили на хората на Иванов за игра този петък. Много пари загубили от тях и сега точат зъби за реванш.

- Много добре. Всичко се нарежда. А на тези игри има ли и други хора - сервитьори, някакви жени?

- Не, не, само членове на групата и гостуващите играчи. Сами се обслужват. Това е твърдо правило, никакви излишни хора, кибици и т.н. Аз съм бил само един път в залата, когато се играе, без да участвам. И ме изгониха, като се разгорещи играта. Единствено Циркаджията го търпят около масата, но той не пречи. Налива се, докато заспи на някой стол. Бате Калине, за последен път те моля, откажи се. Много е рисковано, не е за сам човек работа да се изправи срещу тези зверове.

- Стига, Бориславе. Вече сме говорили по въпроса. Разбира се, че си прав, но и сам човек може да успее, стига да знае как да го направи. Имам някои идеи, които биха увеличили шансовете ми. Виж, с поръчителя не знам какво да правя. Така и не успях да разбера, кога е в къщи и кога отсъства. А и достъпът до него е почти невъзможен. Ако не измисля нещо днес или утре, може би ще го отложа.

- Уф, слава Богу, поне това да не го мисля. Направо си е мисия невъзможна. За там ще трябва да извикаме Том Круз с приятелчетата.

Разсмяхме се в един глас, изпихме още по една бира и след като го предупредих, че ще го взема на следващия ден към 4 часа следобед, се прибрах в станцията. Легнах си веднага, потискайки всякаква мисловна дейност. Трябваше да съм свеж и да разчитам на всички сетива през следващия ден.