След погребението на Атанас писмата на Любов оредяха, а и телефонните ни разговори бяха доста кратки. Отначало предложих на приятелката си да поседя известно време при нея и Светлин във Варна, но тя учтиво отклони предложението ми. Един ден открито ми каза:

- Виж, Вени, в момента имам нужда от тишина и спокойствие. Постоянно се обаждат или направо идват някакви колеги на Атанас или негови стари приятели от училище и се държат така, все едно много добре разбират какво ми е. Направо се задушавам! Доста занемарих работата си, откакто Наско се разболя, но сега смятам да наваксам. Иска ми се да превеждам, да пиша... може би нещо ново като роман в стихове. Светльо също има много за вършене, защото учебният материал е много, а трябва да изкара високи оценки на изпитите, за да влезе право. Ще се справим, обещавам ти! Просто сега искам малко спокойствие, затова не ме търси известно време.

- Сигурна ли си, че това искаш?

- Да, ще те пиша, когато си поема дъх. Поздрави семейството от мен!

- Ти също... поздрави Светлин.

          В този момент тя ми затвори и аз стиснах телефонната слушалка така, че кокалчетата ми побеляха. Да ангажира вниманието си с много работа ми се струваше добра идея, но все пак се притеснявах за нея. А синът ѝ беше едва на осемнадесет, а вече бе загубил баща си, когото обожаваше. Затворих очи и се помолих всичко да бъде наред.

            В близките няколко месеца тя така и не ме потърси. На пазара излязоха два романа с неин превод, но така и не намерих нови книги с нейни творби. Често си мислех за нея, но не ѝ звънях, а просто чаках да ми прати вест като през онези месеци, преди тя да изглади отношенията с родителите си и да забременее. Междувременно имаше други неща, които да ангажират вниманието ми- благотворителната ми дейност и семейството ми.

             В средата на следващата зима получих дълго писмо от Любов, в което ми пишеше, че вече ѝ е малко по- леко. Атанас все така ѝ липсвал, но наскоро завършила роман, който посветила на него. Съпругът ѝ постоянно бил в ума ѝ, докато пишела. Мислеше, че издателите няма да приемат книгата, защото досега не е писала в проза, но със сигурност си е струвало. Светлин също бил добре, успял да влезе в мечтаната специалност и в момента учел за първите си университетски изпити. На края на писмото ме канеше да я навестя през февруари.

          Останах у приятелката си два дни. Светлин дълго ме разпитваше за семейството ми и работата в благотворителната агенция, а за неговия живот разбрах само, че е минал сесията отлично и има приятелка, с която заедно учат. Любов пък все нагласяше очилата си и разтягаше устни в усмивка, но старите искрици не играеха в очите ѝ. Косата ѝ изглеждаше неестествено, тъй като явно я боядисваше. Разказа ми много за работата си като преводачка и за писането си, а после предложи да отидем в Морската градина и по време на разходката все се присещаше за дългите пролетни следобеди, които прекарвахме там, ядейки пуканки и четейки нейните писания. Случваше се и да се измъкваме нощем, когато не ни се спеше. Бягахме по морския бряг и пищяхме от досега с леденостудената вода, катерехме се по дърветата, споделяхме си тайни в тъмното и се смеехме като малки деца, радващи се на любима игра. Редките минувачи ни поглеждаха смаяно под лампите и от погледите им прихвахме още по- силно. При тези спомени приятелката ми се усмихваше широко, а Светльо кимаше и повтаряше, че сигурно е било много забавно.

            На края на моя престой домакинята ми спретна царска закуска, а на гарата ме притегли в задушаваща прегръдка с думите:

- И да дойдеш пак, Лисичке!

          Поведението ѝ ми се струваше много странно, особено при положение, че тя ненавиждаше формалните усмивки и всеки друг вид лицемерие. Объркваха ме пресиленият ѝ смях и превъзнасянията на шегите и приключенията от ученическите ни години. За първи път от началото на гимназията имах чувството, че изобщо не я разбирам.

          Но мина и този период и тя отново престана да ми пише, а и не ми вдигаше. Минаха повече от две години, през които моята сантименталност периодично ме отвеждаше до тавана, където беше кашонът с писмата на Любов. Препрочитах стихотворенията, които отбелязваха промените на твореца си през годините, и потъвах в снимките, на които приятелката ми прегръщаше сина си като бебе или разгръщаше книги на махагоновото си бюро. На някои фотографии семействата ни се бяха събрали на почивка в планината или на морето. Наслаждавах се на красотата на запечатаните моменти, но мисълта, че никога повече няма да е така, ме натъжаваше. Искаше ми се да се върнат тези мигове, но не заради спускането със ски или сладоледа на плажа, а заради лекотата и радостта, които изпитвахме, когато бяхме заедно. Въпреки че години наред бях един от най- близките ѝ хора, тя вече не ме търсеше. Този факт не ме ядосваше, но ме изпълваше с печал. Освен това се страхувах, че в живота ѝ и този на Светлин липсва светлина.

        Онази година прекарах Коледа във Варна. Аз и съпругът ми бяхме толкова здрави и енергични, колкото двама петдесет и три годишни биха могли да бъдат, и в близките месеци очаквахме трето внуче. Тогава в главата ми изплува старото желание да видя Поетеска и сина ѝ. Свилен ме попита дали искам и той да дойде с децата, но ми се струваше, че след толкова време ще е най- добре с Любов да говорим насаме, затова отклоних предложението му.

            Всъщност при мисълта за предстоящата среща в мен пускаше корени не само радост, но и страх... страх от това, което ме очакваше зад вратата с надпис “ Сем. Чавдарови”.

           Вървейки по улиците от своето детство, аз сякаш виждах себе си и Любов като момичета, тичайки на отсрещния тротоар и задавени от смях, а до мен вървеше петдесетгодишната ми приятелка с торбички под очите и зле боядисана коса. Устните ѝ бяха разтегнати в слънчева усмивка, но очите ѝ бяха помръкнали като тези на двайсетгодишния младеж, вървящ от другата ѝ страна.

            Когато стигнах до нейния блок, аз се спрях и си поех дълбоко дъх. Погледнах към таблото, но на мястото на надписа “ Сем. Чавдарови” вече пишеше “ Ирина Стоевска”, защото Любов и Светлин явно се бяха преместили. Надявах се тази жена, която живееше в стария апартамент на приятелката ми, да ми даде новия ѝ адрес, затова натиснах звънеца и зачаках. Обясних ѝ за какво съм дошла и тя отвори вратата. Докато се качвах по стълбите, сърцето ми биеше бързо не само заради натоварването, но и заради нещата, които предстоеше да чуя.