Прибрах се в София и се опитах да забравя за случилото се, но понякога се сещах за Любов. Фактът, че тя се бе затворила за мен, ме изпълваше с печал, но си припомнях, че помощта ми е била отхвърлена и няма смисъл да се измъчвам.
Неусетно се изтърколи зимата, раздадохме си мартенички и няколко дни по- късно проплака дъщеричката на Пламен. Бях заета да помагам на снахата да се грижи за малката Деси, готвех и правех пролетно почистване, а през останалото време бях доброволка. Сутрините ми бързо се превръщаха във вечери и си лягах изморена, но доволна.
Понякога обаче сънувах, че отново съм девойка и ту бягам из някакви гори, ту се катеря по планини. В тези сънища Любов ме следваше и от време на време мярвах късата ѝ черна коса и блесналите ѝ сини очи. Често казваше през смях:
- Ще стигна първа върха, ще видиш!
Приятелката ми все повече изоставаше, а накрая гласът ѝ затихваше. Тогава хуквах да я търся, мислейки си, че се е изгубила и е в опасност. Не успявах да я открия и се срутвах на земя ...