Реших да напиша историята ни.
Взех най-дебелата тетрадка, която намерих, и започнах да пиша с най-любимата си химикалка… Бързо и нетърпеливо изписвах всяка една буква, всяка една дума, всяко едно изречение. Редовете ставаха страници, страниците ставаха листи, а аз не спирах, и не спирах да пиша. Но този път по-бавно и старателно. Пишех и след това прочитах написаното, сякаш исках отново да го почувствам, да го изживея. Усмихвах се. Харесваше ми.
Чувствах се щастлива!
Докато... Свърши ми химикалката. Любимата ми! Взех друга, но мастилото ù... сякаш беше друго, писецът ù също. Дереше листите? Размазваше мастилото? Момент! Това май бях аз... Явно натисках прекалено силно химикалката, така че тя надираше листа. От яд? От гняв? Може би и двете. А мастилото... мисля, че сълзите ми бяха виновни за размазването му. Почеркът ми се промени. Пишех. Зачерквах. Задрасквах. Започнах да късам листите.
Не искам да чета историята ни така одраскана...!!!
Погледнах – имаше само един останал лист за писан ...