Гласът и беше топъл с лек акцент:

          - Вече трябва да знаете коя съм. Все пак сте видели документите ми.

Теодор мина покрай нея, отиде в малката кухничка и донесе това, което беше намерил, докато я събличаше.

          - Освен това тук, друго не намерих, а както виждам и приятеля ми, лекар, няма да успее да дойде в това отвратително време. Нямам представа къде са ви документите.

Тео се опитваше да не гледа вълнуващите се и надигащи от поетият въздух гърди, препасани с тънкият чаршаф.

        - Съжалявам, че се наложи да ви съблека, но това бе начинът да сваля температурата !

       - Знам, че подписахме и обещах да не те притеснявам, но…Така се случи, а и не искам да имаш проблеми, заради мен. Ако се наложи да ми търсят плащане по съдебен ред, сигурно полицията първо на теб ще се обади, та…

     - Чакай! – Тео вдигна ръка. Веждите му бяха сключени, но очите му се впиха в нейните. – Познаваш ли ме?

Свитлана кимна с глава.

       - И? – очакващо я гледаше той.

     - Вие сте мой съпруг, а аз Ваша жена по документи. Да, купих си това право , но просто  се наложи, разбира се заради глупостта ми, да Ви търся и моля за помощ, защото в Русия, а и тук, човек се обръща към семейството и най-близките си, когато е в беда, а Вие сте единственото ми семейство и…- Свитлана замлъкна задавено. Изумлението изписано по лицето му, накара мозъкът и да заработи . „Той не знае! Дори няма представа!” Нямаше човек, който да погледне това мъжко лице и да не заключи същото, като нея, защото Теодор наистина беше изумен. Той не помнеше да се е женил или дори да е имал такова намерение. А и не помнеше дори пиян да си е правил такива шеги с някого.

       - Никога не съм бил в Русия! – изръмжа малко грубо насреща и. Само това му дойде наум, а иначе се считаше за умен мъж. Но една палава мисъл се прокрадна зад всички други, блъскащи се из главата му ” И ако имам такава жена, едва ли ще я държа далеч от мен и моето легло!”  Едва се сдържа да не се разсмее на глупостта си, но прекриви някак устни, за да отговаря на сериозното изражение на жената.

      - Аз… - краката на Свитлана омекнаха. – Едва ли съм се излъгала, а и ако бракът не беше истински, нямаше да ме приемат в училище и да завърша в самостоятелна форма и да ми издадат български документи…

Практичността в Тео, все пак се събуди и надделя над дразнещото го желание, любопитство и изумление:

     - Добре! Нека да не изпадаме в истерия! Става ли? – изчака тя да се съгласи мълчаливо и предложи. – Сега ще направя по един чай и ще седнем на масата. Има яйца. Мога да ти ги претопля, а като се нахраниш ще ми разкажеш това, което знаеш. А след това ще видим.

Очите на Свитлана се наляха със сълзи. Тя гледаше брадясалото и уморено лице на този уж, неин, а напълно непознат мъж и не знаеше как да отговори на тази топлина, която вляха успокояващите му думи в тялото и. Беше я съблякъл и лекувал, без да  се възползва и сега нито и се разкрещя, нито я изгони навън, а просто и предложи да се нахрани и тя да му разкаже. Дори не знаеше откъде да започне историята си, но докато ядеше и тихо говореше, осъзна, че не само с даването на спестяванията е сгрешила, а и с човека предложил и сделката.

      - Кучият му син! – изръмжа Тео и почти вдигна в яростта си масата. Проклетият му братовчед, Дивото, си бе намерил начин да се възползва не само от непознатата жена, тогава още момиче, а и от него. Знаеше как са му взели данните. Все пак тогава прехвърляше тази къща. Тогава беше на 30 – 32…Дори не беше знаел, че е женен.  

„ Поне сега може да не избираш котка или куче. Е, ако тя не иска сама. „ –го боднаха щурите му мисли. – Ти, тъп ли си или с ЕГН-то ти и акъла ти изфирясва! – скастри се сам.

           Беше разбрал и проумял всичко и с изключение на избухването му на масата, сега стоеше изправен и подпрян на мивката, почесвайки наболата си брада и загледан в белотата навън. Свитлана мълчеше и го наблюдаваше. Изглеждаше спокоен. За пръв път виждаше от толкова близо мъжко лице, което не беше ядосано и изкривено от ярост

      - Трябва да облечеш нещо. – измърмори Тео и се обърна към нея. – Ще ти дам някоя моя тениска и долнище, но ще видим с какво ще ги вържеш. В банята има кърпи. Надолу по коридора малката врата с човечето. – като каза това, устните на Тео потрепнаха. Свитлана разбра, че се шегува с нея, но останалата недоизказана мисъл, си я бе преглътнал. – Аз ще сложа още дърва в печката, за да е топло, а като мине бурята ще му мислим и ако може ще се върнем на мястото, където те открих, за да потърсим документите ти.

Тя стана. Намери вратата. В помещението все още се беше запазил ароматът на мъжки душ гел. Въздъхна и свали чаршафа. Пусна водата и се мушна под сгряващата  струя.

           Тео ровеше из гардероба. Търсеше нещо, което да  е по-малко. Тя беше поне с глава по-нисичка, така че по-голямата част от дрехите му щяха да и стоят като нахлупен чувал. Странно му беше, но се чувстваше спокоен. Дори горчилката от  измамата на братовчед му не му тежеше толкова. „ Как беше? – си помисли, - Вместо да ми избодеш очите, ми изписа веждите.” Да, братовчед му, отново се беше опитал да извади изгода на гърба му и да манипулира чувствата на Тео. Спомни си, тогава, когато точно заради него  го нарекоха перверзник и изнасилвач. Бяха млади и зелени и на една хижа се бяха напили като смокове. Едно момиче беше толкова пияно, че  я качиха по-рано в стаята. Тео беше объркал вратата и вместо наляво, към мъжката стая беше тръгнал надясно. Свари братовчед си да пуска език на същото момиче. Тя беше полугола в ръцете му, но още преди той да затвори вратата и да остави двамата да си вършат работата, момичето бе повърнало и Дивото я бе метнал погнусен на земята. Минавайки покрай него просто беше изсъскал:

          - Ако ти се чука в повърнато, моля!

Тео беше съжалил момичето и я вдигна на леглото, взе леген с вода, за да я измие, но забрави да събере разпръснатите дрехи. В това време две от другите момичета се бяха качили и го видяха. Никога нямаше да забрави унижението, което се наложи да изтърпи, а братовчед му наливаше още масло в огъня и се правеше на вода ненапита:

       - Аз му казах, че и е лошо, ама той нали не е боцкал, та му се приискало, иначе на трезво коя ли ще му върже. – така разказваше на всички. Дори на майка му повярва на историите. Никога нямаше да забрави първият шамар, който изяде от осиновителката си и то, заради този случай. Той беше и единствен, но…Трясъкът го накара да се изправи. „ Проклетите висулки!” – изскочи в мозъка му и хукна към банята. Отвори със замах. Въздъхна. Водата течеше по голото и тяло, а тя се беше сдървила и застинала забила поглед в късчетата лед по пода. Прозорецът бе здрав, но тя беше отворила отново, за да излиза парата и част от висулката се бе ударила в пода.

          - Спокойно! – гласът му бе гальовен и мил. – Спре ли бурята ще ги изчистя всичките. Обещавам ти!

Докато говореше се наведе и засъбира парчетата.

          - Дрехите ти ги оставих до вратата. Когато свършиш се облечи.  – чу го Свитлана да и казва и сякаш си измърмори на себе си. - Дано скоро да се оправи времето.

          Тя не знаеше какво да прави. Чувстваше се странно. Тялото и, дали от горещата вода или от страстният поглед на Теодор, който беше влетял така екстремно, бе придобило аленеещ загар. Може и години да бяха минали от последният и опит да бъде с мъж, но разбираше напълно, че откликваше на желанията на съпруга си. Беше видяла възбудата му, но се опитваше да не обръща внимание на странните си мисли. Водата струеше, а тя протегна ръка. Прииска и се да го докосне.

       Тео събра всичко и рязко се изправи. Бързаше да се омете от банята, иначе щеше да свърши нещо, като незрял младеж. Слабините му туптяха, а това вече го подлудяваше. Даже се замисли дали да не посети тоалетната…” Всяко облекчение си е облекчение..”- така си мислеше. В този момент се обърна и почти се сблъска с нея. Ръцете му изпуснаха парчетата лед и за малко да се хлъзне, в опит да се задържи се хвана за нея и докато той се изправяше, тя поддаде. Той почти я вдигна и задържа и двамата, като се подпряха на вратата. Дишаше тежко, а устните и бяха само на милиметър от неговите. Тя го гледаше. Той също го правеше. Неусетно се наведе и долепи устни до нейните. Тя не се дръпна, но той се спря.

         - Ето! – каза, като и помогна да се изправи. – Продължавай , а аз ще ида да сменя дрехите си.

         - Не ставам ли? – промърмори тревожно тя.

         - Какво?! – той вдигна рязко глава и я погледна отново.

       - Ами имам предвид… - Свитлана недовърши и наведе глава. Сама не знаеше, какво става с нея, но и домъчня, че желанието му не е било, заради нея.

       - Само не плачи, че ще полудея! – извиси се гласът му. Тя опита да преглътне сълзите си, но  ръцете му я обгърнаха, вдигнаха главата и,  и  този път устните се впиха като буря в нейните. Целувките му бяха всепоглъщащи, жадни и изпиващи. Телата им се бяха долепили и само мокрите дрехи на Тео делеше докосването на кожите им.

        - Имам някъде…предпазно средство… - измърмори задъхано той.

       - Добре. – тихо въздъхна тя. Той се вгледа в очите и, а тя несигурно продължи. – Не съм болна от онези болести. Бях преди десет дена на лекар и…

       - Майната му! – изръмжа Теодор, изхлузвайки мокрите дрехи и оставяйки възбуден и гол пред нея. Придърпа я към себе си и усети грапавините по кожата на гърба. „ Ще те питам и за това, но…” – си помисли замъглено. Сега му се искаше само да се потопи в нея. Та, тя беше неговата жена!

      - Да вървят, където си щат и изследванията и презервативите! – натърти впил поглед в очите и. – Ти си ми жена и дори да забременееш, детето няма да е незаконно или нежелано. Нали?

Свитлана кимна почти веднага.

      - Повярвай ми, аз никога… - се опита да му каже тя, но устните му се впиха в нейните, а ръцете му галеха и обладаваха пищните женски форми с неподражаема жар.

    - Вярвам ти! – спря за миг той да я целува. – Да, не те познавам, но…За пръв път в живота си вярвам.

      А след това под струята на водата я зацелува, по врата, гърдите. Езикът му заигра по зърната и накара всички рецептори да настръхнат. Тя бе, като ухаещо красиво цвете разтварящо се за докосванията на слънчевият лъч. Бе толкова гореща, че сърцето му почти спря, когато навлезе в нея. Тръпките, които го завладяха му показаха, че този път ще е бързо, но…Не мислеше да се отказва и да мине с един път. Не и със собствената си жена.

***

      Колата беше спряла на завоя и се открояваше на пейзажа от зимни преспи и схлупени керемидени покриви. Черен джип със затъмнени стъкла и специален номер. Сутринта беше ясна, но мразовита. Шофьорът тъкмо влизаше и сядаше зад волана.

       - Е, остави ли ги? – попита мъжът на задната седалка.

       - Да, г-н Посланик! – отвърна му онзи.

Топлите шоколадови очи сякаш се усмихнаха, макар да криеха много насъбрала умора и тъга. Изтупан в лъскав костюм и гонещ шейсетте, мъжът би всял уважение у всекиго, който го видеше. Имаше осанка и височина и присъствието му всяваше някакво спокойствие и респект.

      - Добре, тогава карай към летището, да видим дали днес ще летим или отново ще отложат полета. – върна той  и се облегна на седалката. Надяваше се, че все пак синът му щеше да е щастлив и ще намери сили да прости глупавите младежки  грешки на един застаряващ човек. Късно беше научил, че студентската му любов беше забременяла и починала при раждането. Момчето, обаче беше оживяло, но го бяха осиновили. Костваше му години и доста усилия, за да разбере съдбата му и наистина се почувства странно горд, когато стисна ръката на красивия млад и успял мъж, в който се бе превърнал.  Оттогава следеше живота му отдалече. Имаше си хора за това. Бе разбрал, че всъщност има и снаха. И все пак странно му се виждаше защо не живеят заедно. Проучи и това и разбира се, реши, че е време някой да даде урок на такива хора, като Тодор Костадинов – Дивото. Направи го, така, както можеше да го свърши само един политик от неговата величина – с финес. Проучи и живота на снаха си, но още преди да успее да и помогне, двамата се бяха срещнали. Ако беше писано, може и да го викнеха някой ден, да му представят някое ревящо внуче. Посланикът се усмихна разнежено.

***

        Тео се пробуди. Беше жаден, пък и имаше нужда от кафе. Свитлана спеше сгушена в него. Усмихна се. Лицето и беше възвърнало здравият си вид, а и дори и да беше я малко поизморил предната вечер, все пак бяха заспали изнурени от бурните си страстни дейности рано. Стана от леглото и я зави. Изниза се и притвори вратата. Не чуваше вече воят на вятъра, значи бурята беше утихнала. Погледна телефонът си. Часът наближаваше 9 сутринта и имаше три пропуснати повиквания от приятеля си.

Реши, че ще му звънне по-късно, но докато си правеше кафе телефонът му завибрира.

       - Да? – вдигна Тео.

      - Е, поне си жив и дано не си пострадал, както се притеснявах. – ведрият глас на приятеля му разсъни още повече Тео.

       - Добре съм, Владски!

       - Мхм…Това „добре” има ли нещо общо и с намерената жена? Млада беше, нали?

       - Когато дойдеш ще те запозная със жена си. – отвърна му през смях Теодор.

     - Жена ти ли? – възкликна приятелят му. – Чакай малко, не помня да съм проспал повече от няколко часа, а и вчерашната буря ми попречи да дойда, но ти не вдигаше и… Будалкаш ме!

       - Дълга история. Ще ти разкажа, като се веснеш насам. – отвърна му през усмивка Тео.

       - Ами ела отвори проклетата врата и започвай да ми разказваш, защото съм отвън. – отвърна му раздразнено Влади.

***

        - Най-после! – след пет минути, вече очи в очи един с друг, двамата се прегърнаха.

        - Луд ли си да се грабнеш в този сняг, чак до тук?! – усмихнато му върна Тео.

       - Грабвам се не, ами…Даже смените си отмених. Как щях иначе да науча за странната ти и бърза женитба! Дръж сега и да влизаме, че 20 минути отвън ми дойдоха в повече.

         - Какво е това ? – завъртя малката кожена чантичка със скъсана каишка, Теодор.

       - Не знам! Намерих го пред вратата ти, когато пристигнах. Сигурно е на дамата, която спаси и...О, извини ме, на жена ти. Или греша?

Докато вървяха през натрупалият сняг, Теодор отвори и извади една лична карта. Това бяха загубените документи на Свитлана.

      - Тук си е чудесно топло, а и мирише на прясно направено кафе! – възкликна русият мъж, който му беше и най-добър приятел.

      - По-тихо! Тя още спи. – изшътка му Тео.

       - Аха! Сипвай кафето и започвай да каканижеш, че ще се пръсна от любопитство!

     - След малко. – спокойно му отвърна Тео. В ръката му имаше свит лист. Той даваше пълно гражданство на Свитлана Иванова. Името, което стоеше отдолу му беше познато. Когато разгърна листа в ръката му падна визитна картичка. На нея с писец беше дописано „ Прости ми!”. Теодор се замисли. Един спомен за една представителна  вечер, където го бяха поканили неговите работодатели изплува пред очите му. Там той се запозна с много хора, но завинаги запомни един мъж, посланик  на България, който здраво го здрависа и дълго държа ръката му.

    - За мен е чест най-после да се запознаем! – му бе казал мъжът. И тогава Тео беше почувствал нещо познато и близко. Сега името на този мъж беше изписано на картичката. Нещо просветна в ума му. Какво му говореше Свитлана предният ден, че когато си сам и в беда можеш да се обърнеш само към най-близкият си човек и към семейството си.

    - Не се смотавай там, а идвай да разказваш! – повика го приятелят му. Тео, прочете още веднъж написаните с красив правилен почерк, същият като неговия, думи ” Прости ми!”, вдигна поглед към приятеля си, усмихна се и си помисли :” И на това, ще му дойде времето.”

Край.