Луиза продължи пътя към дома самичка. Времето захладня и тя забърза своите стъпки. Макар всичките трудности, тя беше много щастлива, че успя да запази връзката си с Даниел. Вече беше наистина сигурна в чувствата си. Беше любов от пръв поглед, която се страхуваше да бъде призната. Тя отвори вратата и отвътре й замириса на кафе. Изтича в трапезарията и прегърна баща си. За секунди Луиза се почувства най-сигурния човек на света. Силната и топла прегръдка на баща й й липсваше много. Най-накрая се подпря на неговото рамо. Чакаше го толкова дълго. За първи път идваше в града от както двете с майка й бяха заминали.

- А ти мамо, как така си в къщи? - попита Луиза.

- Дойдох  си за едни документи и видях колата на баща ти отвън. Добре, че се наложи да се прибера иначе щеше да чака навън докато си дойде една от двете ни. А пък и времето изобщо не е хубаво. - отвърна майка й.

- О, да, аз съвсем забравих да те предупредя. Съжалявам!

- Ти си с много модерно облекло днес. - засмя се Мари. Луиза също се засмя от коментара на майка си.

- Стана ми хладно и Дан предложи да си даде връхната дреха.

- Така си и помислих. - усмихна се майка й.

- А... Я ми разкажете и на мен за този Дан. Само аз май нищо не знам за него. - намеси се баща й. Луиза се засмя отново и накратко разказа за Даниел. Говореше с такава страст за него, че на баща й му стана ясно за какъв по-точно приятел става въпрос. Очите й светваха щом заговаряше за него. Тя пак се усмихваше и отново беше щастлива. Тримата си говориха за много неща и не усетиха как времето се изплъзна. Навън се стъмни и за съжаление Едуард каза, че е време да си ходи. Едуард- това бе името на баща й.

- Не татко, остани. Ще спиш тази вечер тук. Късно е за толкова дълъг път.

- Права си, принцесо. Но трябва да питаме дали майка ти няма нищо против. - отговори той. Двамата с Луиза погледнаха към Мари с онзи техен поглед, който казваше "моляяя теее". Тя нямаше как да устои на това.

- Добре, нека остане.

- Супер! Благодаря ти, мамо. - момичето целуна майка си и изтича на горе по стълбите. Тя се сети, че бе обещала да се чуе с новата си приятелка.

- Здравей, Малви! - каза Луиза.

- Здравей, Луиз! Мислех, че си ме забравила. - отговори Малвина.

- О, не! Просто баща ми ни посети тази вечер. Нали ти споменах, че родителите ми са разведени. - говореше момичето.

- Да, сещам се. Кажи сега, какво стана днес? - запита Малвина. Луиза и разказа за случилото се в парка. Обясни й, че макар леко наранен Даниел я разбра.

- Ами ти? Какво стана днес с Джонатан, докато говорихме двамата с Дан? - запита Луиза.

- Уф... Искаше ми се да потъна в земята. - разстроено отговори момичето.

- Защо? Не бива да се притесняваш толкова. Той е много забавен, ще видиш, че ще се отпуснеш пред него. Просто трябва да се отървеш от страха и притеснението. - окуражи я Луиза.

- Да, знам, но въпреки това изпитвам огромно притеснение. Започвам да треперя като го видя, сякаш ще ме изяде. - момичетата се засмяха и продължиха с разговора. Говориха дълго, споделяха една за друга. Малвина определено хареса много Луиза, особено като разбра и това, че е приятелка с момчето, в което тя беше влюбена.

- Стана късно. Трябва да затваряме. - предложи Малвина.

- Да, така е, Малви. Хайде лека вечер, до утре на училище. - отговори Луиза. 

- Лека и на теб, Луиз. - двете се сбогуваха и Луиза изтича към родителите си, за да провери какво правят. През времето, в което момичето споделяше тайните си с новата си приятелка, Едуард и Мари също си споделяха. Мари беше израснала в този град, в който се премести след развода. Тази къща е била на родителите й, но сега те са се преместили в една ферма не много далеч от града. От времето, в което са тук, тя е срещнала много от своите стари приятели и сподели на бившия си съпруг, че съвсем случайно е срещнала ученическата си любов. В момента, в който Мари разказваше, че са се уговорили да излязат на вечеря, Луиза влезе в стаята и дочу техния разговор. Двамата се страхуваха от нейната реакция. Помислиха си, че тя ще се разстрои от факта, че вече са започнали да излизат на срещи. Това щеше да й разкрие, че за тях двамата вече няма бъдеще.

- О, ще излизаш на среща, така ли? - запита Луиза.

- Ами ... Да. - с притеснен глас отвърна Мари.

- Защо не си ми казала? Можеш да ме запознаеш с тази твоя ученическа любов. - засмя се момичето. Родителите й се учудиха от зрялата постъпка на дъщеря си. Те очакваха, че тя няма да реагира добре. Не бяха осъзнали, че малкото им момиченце вече се е превърнала в жена. Тя им пожела лека вечер и се запъти към стаята си, където щеше да сънува сините очи на своята любов и щеше да се принесе в сладкия аромат на онези червени череши. Луиза искаше вечерта да мине бързо, понеже нямаше търпение да види Даниел. Когато будилникът й звънна, тя се усмихна, потърка нежно очите си и се запъти към тоалетната. Когато вече беше готова тя слезе доло и закуси със семейството си. След закуска, баща й предложи да я закара до училище и от там да потегли към вкъщи. Тя се съгласи, сбогуваха се с Мари и се запътиха към колата. По пътя Едуард я помоли, ако Дан е някъде наблизо когато те пристигнат да й го покаже. Той също така й спомена, че веднъж видял Алекс да се скита сам из дъжда. Сторило му се, че е доста тъжен. Луиза се замисли и леко се натъжи, но тя знаеше, че най- доброто решение е да го забрави, макар да й беше трудно. Когато стигнаха до училище, тя се огледа за Даниел, за да може да го покаже на баща си, но не го видя.

- Чао, тате. Не можа да го видиш, но нищо.

- Другия път. - засмя се баща й. Той я целуна и я изчака да слезе. Луиза се запъти към входната врата на училището, като се обърна да помаха за довиждане на Едуард. Беше й мъчно, че отново трябваше да се разделят. Обичаше го много и беше свикнала с неговото присъствие непрекъснато. Макар да имаха много и важна работа, двамата със майка й никога не отсъстваха от вкъщи. Бяха постоянно заедно и нито един от тях не бе пропуснал най- важните моменти от израстването на Луиза. Момичето се оглеждаше за синеокия си приятел. Вече нямаше търпение да го види. Тя го мярна в тълпата и изтича при него. Хвана го за очите, като на онази игра "Познай, кой съм?" и го целуна нежно по бузата. Той се усмихна и я прегърна. Двамата седнаха на една от пейките за хранене които бяха в двора на училището и зачакаха Джо и Малви. Очите и на двамата светеха, бяха като онези малки светулки които огряват тъмнината в нощта. Бяха запленени един от друг. Толкова им беше хубаво задно, че искаха да се отделят от целия свят. След няколко минути насаме, Джонатан се приближи и разруши техния усамотен свят. Той седна до тях, като чакаше да бие званеца, за да може да влезе в клас. Джо им предложи да се запътят към коридора.

- Почакай! Малвина все още не е дошла. - рязко отказа идеята му Луиз.

- О, извинявам се! Не знаех, че чакаме някой друг. - засмя се Джо.

- Не се смей! Тя е много добра и е красива, защо не я поканиш да излезете. - предложи момичето.

- Сватовница ли ще ставаш? - попита той. След което всички се засмяха и видяха, че Малви се приближава. Това бе като спасение за Джонатан. Тя го спаси от неудобната ситуация. Дължеше й услуга. Те се запътиха по двойки към класните стаи. Даниел целуна Луиза по бузата и пусна ръката й. Тя бе запленена от неговата усмивка и тази раздяла леко я натъжи.