Сърцето на Луиза се разкъсваше от болка. Също както късче по късче се разкъсва захарния памук в ръцете на малко дете. Тя се обвиняваше за случилото се. Искаше й се момчето с черешите да я разбере поне за миг и да я избави от всичката нейна негативна емоция. Беше я страх да слезе от колата и да пристъпи прага на училището. Страхуваше се от тяхната среща и от този край който щеше да настъпи за тях след нея. Тя стисна дланта на майка си и се изпълни с огромна храброст. Силното момиче, което търсеше решение на проблемите, а не бягаше от тях, пак се завърна в своята кожа. Луиза слезе, затвори вратата на колата и застана пред портата на училището. Тя пъхна ръцете си в джобовете на връхната си дреха и въздъхна тежко, като продължи нататък. Разминаваше се с много лица и то все непознати. Въпреки храбростта, която за миг беше обхванала сърцето й, онази незашита рана дълбоко в нея отново я пареше. Страхуваше се да види красивите му сини очи. Премина като трамвай през учениците, гледайки надолу, сякаш ако погледне нагоре щеше да се срещне очи в очи с отчаянието.

- Луиза!... Луиза!... - качвайки се по стълбите, тя чу един глас, който я викаше. По навик се обърна и видя, че този глас е на Малви. Тя я погледна  и видя, че приятелката й е с двете момчета. Луиза се бетонира още на първата стълба. Даниел я видя и двамата продължиха да се гледат. Малвина се сбогува с момчетата и странно и непонятно за всички целуна Джонатан и се запъти към приятелката си. Стъпките на Малви, които се приближаваха към Луиза, я събудиха от транса, в който бе попаднала, транса на любовта.

- Няма нужда да идваш, Малви. Остани при тях, трябва да си с Джо. - прошепна Луиза като избяга нагоре по стълбите. Приятелката й я последва, тя въпреки отпращането на Луиза знаеше, че вътрешно момичето имаше нужда от подкрепа, нуждаеше се от топла приятелска ръка. Тя я настигна и я хвана за ръката.

- Макар да те познавам съвсем от скоро, ти стана моята най-добра приятелка. Каквито и проблеми да имаш в момента знай, че аз ще бъда до теб и ще минем през всичко заедно. - окуражи я Малви. Луиза я погледна, усмихна се и подложи главата си на рамото й. Те стигнаха класната стая и часът започна. Момичето имаше чувство, че умът и е някъде другаде. Изобщо не мислеше върху химичните съединения, тя мислеше за друго, едно отново химично съединение, а именно на онзи аромат на череши и сините очи на момчето. След часа Малви я накара да слязат до долу, Луиза не искаше, но приятелката й настоя. Те слязоха и видяха двете момчета, но Даниел съвсем не бе самотен. Новината, че вече е без приятелка се бе разнесла прекалено бързо, толкова бързо, че другите знаеха за тяхната раздяла още преди самата Луиза да я е проумяла. Тя видя своя любим заобиколен от онези надути приятелки на Катрин.

- Не мога, Малви... Не мога... Прекалено болезнено е. - изрече Луиза, избягвайки и сливайки се с тълпата. Даниел видя тази нейна реакция и за миг спря да слуша какво му говорят новите му ухажорки. Въпреки нараненото си сърце, той я обичаше прекалено много и всяка една нейна пролята сълза го пробождаше там от ляво. Очите на момичето се напълниха със сълзи, но тя бе решила да е силна и ги избърса, побягвайки към коридора в училището. Малвина не знаеше как да реагира, тя погледна към Джонатан и Дан, надигна раменете си и изтича след Луиза. Беше й обещала да е до нея, също както Луиза бе й помогнала, за да преглътне онзи свой страх към Джо. Часовете в училище свършиха. Луиза каза единствено "До утре" на приятелката си и избяга набързо към вкъщи. Там беше нейният отдушник на тъга, вътре в леглото. Тя се прибра с такси, за да може да избяга от всичките погледи, които щяха да я обсъждат и сочат. Прекалено й беше тежко, за да й се налага и тях да търпи. Слизайки от таксито, момичето избяга към дома си. Тя влезе, затвори вратата и облягайки се на нея, се плъзна до долу. Хвърли чантата си настрани и започна да размишлява за всичките трудности пред себе си. Те стояха един зад друг, като огромни камъни, които тя самичка се опитваше да премахне от пътя си. Тя реши, че има нужда да повърви малко, макар че тия пусти улици навън да я плашеха още повече. Взе първото връхно горнище, което и се изпречи и затръшна вратата. Облече го и видя, че това е горнището, което Даниел и бе дал в онази нощ, когато стана студено и когато те прозряха, че доверието им един към друг трябва да крепи макар и крехка, връзката им. Тя тръгна по надолнището в ляво от дома й, като усети пак нежните капки дъжд да галят лицето й и да се сплитат с косата й. Момичето се бе отделило от света и се бе заключило в свой собствен свят. Тя видя, че някой върви към нея, носейки една домакинска кутия. Вдигна погледа си и видя онези красиви сини очи, които я пареха всяка минута и които знаеха как да отключат онзи неин собствен свят. Тя спря, държейки ръцете си в джобовете на горнището. Момчето стигна до нея и я погледна. Приближи се и сложи качулката на главата й, след което нежно избърса капките дъжд по лицето й.

- Не стой под дъжда, Красавице. - дочу се онзи негов глас, който караше всичко в нея да потреперва. Тя замълча и не каза нищо.

- Подай си ръката. - каза момчето. Луиза плахо извади ръката от джоба си и му я подаде.

- Помниш ли, моя Красавице? Също както при първата ни среща, но този път няма да позволя да си тръгнеш. Не само от пътя ми, а и от сърцето ми. - тези силни думи излязоха от устата на Дан. Той не осъзнаваше какво говори, просто всичко излизаше от сърцето му и това му бе достатъчно. Момчето хвана с двете си ръце лицето на момичето и я целуна с онази страст, която можеше да накара горчивия вкус на черешите да се стопи и те пак да станат сладки. Нямаше как да устоят на тази красива гледка, на тази голяма любов. Луиза се усмихна, хвана го за ръката и го прибра в своя собствен свят. Сега не бе сама, достатъчна й беше неговата ласка, за да успее да премахне и най-големия камък от пътя си. Те продължиха и седнаха на люлката отпред пред къщата, която някога дядо й бе построил. Момчето седна, а Луиза подпря главата си на рамото му. Тази гледка определено накара дори и най-зелените череши да станат тъмно червени и сладки точно колкото сладка е и тяхната любов.