May 22, 2015, 7:47 AM

Любовта накрая на кабела 

  Prose » Narratives
650 0 0
20 мин reading

                                             Любовта накрая на кабела

 

“Любовта не е даденост. Не е камък, който просто си стои там и чака да го вземем. Любовта трябва да се създава, оформя, да се замесва като хляб, да се изпече добре и от време на време да се притопля.“ Понякога инструмента за създаването, оформянето и изпичането може да се нарича интернет.

Неизвестен автор.

 

По природа винаги съм бил стеснителен, плах, избягващ директните контакти с непознати и общо взето човек, който трудно завързва каквито и да било запознанства. А за общуването с противоположния пол да не говорим. Там нещата са доста под точката на замръзване. Вероятността тигъра да срещне лъва на съвременните географски ширини е в пъти по-голяма в сравнение с тази по моя инициатива да заговоря непознато момиче в автобуса или на бара в някоя дискотека. Е, изключение правят случаите, когато съм попрекалил с “огнената вода”, но това е друга тема, а и момента в който чувствителните ноздри на избраната дама доловят идващата на талази от мен миризма на алкохол не е никак, ама никак привлекателен и романтичен.

В резултат на тези мои особености на притеснителния ми характер момичетата с които съм излизал сериозно са всичко на всичко две, като в първия случай девойката беше дошла както се казва “на крака” вкъщи за да помага на братовчедка ми да гледа малката племенница и ми предложи да излезем и да се видим някой път, а второто момиче е именно това, за което искам да разкажа в следващите редове.

 Вече от четири години живеех и работех в София. Отдавна бяха попреминали щастливите студентски години изпълнени с трепет от изпитите и безгрижното вечерно веселие и за отрицателно време сивата пелена на ежедневието ме обгърна и със силен замах ме изпрати в ъгъла на сцената на еднообразието пред един телевизионен екран на който гледах един и същ епизод на един и същ филм, който се повтаряше всеки ден. Сутрин ставах, отивах на работа, вечерта се връщах, пазарувах си нещо от кварталния магазин, прибирах се вкъщи, заставах пред компютъра и до късни нощи се ровех из интернет пространството. За кратко време лаптопа ми стана единствения приятел в ежедневието. Дотолкова бях свикнал и не можех без него, че в момента в който вземех заплата първата ми работа беше да ида в офиса на интернет доставчика и да си платя сметката.

Изминаха се няколко месеца изпълнени все така с до болка повтарящо се ежедневие, когато в един момент осъзнах, че нещата не могат да продължават така. Трябваше нещо да променя в живота си, нещо определено не беше в ред, изпитвах силна нужда от компания, нужда от топлата и нежна женска ласка, от мила усмивка. Имах нужда сутрин като се събудя да видя сънливите очи и мекия поглед последван от разцъфтяваща усмивка.

Направих си регистрации в няколко сайта за запознанство и... зачаках. Само, че много бързо се подразбра, че само с чакане нещата много трудно щяха да се осъществят. Жените искат внимание, искат да ги заговориш, да им пишеш, да направиш усилие за да излязат с теб. А при мен липсваше този подход за “първата стъпка”. И така нещата се въртяха в един кръговрат, от който не виждах как ще се излезе.

Покрай тези неща се случи така, че се записах да членувам в една политическа организация. Не, че се интересувах тогава толкова много от политическите събития в страната, но просто ми омръзна да си седя сам самичък в къщи. Известно време след записването ми нищо особено не се случваше, но след това постепенно започнахме да се събираме все по-често на събрания. На събранията присъстваха предимно по-възрастни хора, разискваха се теми и дискусии в които аз не участвах, защото не разбирах същността им, а и не ми бяха интересни. Постепенно започнах да осъзнавам, че постъпката ми с членството  в партията е грешка и, че  по този начин едва ли ще открия човека до себе си. На моменти се чувствах доста глупаво. Дойде обаче един ден в началото на есента когато решихме да основем младежка организация на партията. Това поне лично на мен ми звучеше доста по-обнадеждаващо.

В късния и мрачен есенен следобед излязох от вкъщи и с бързи крачки се отправих към спирката на градския транспорт. Същия ден бях почивка, нямах работа в къщи и с нетърпение чаках да дойде часа за да потегля към уреченото място. Когато стигнах до малката сиво-бяла сграда започваше вече да се стъмва. Малко преди да започне събранието започнаха да идват младите, интересуващите се от политика хора. За пореден път се убедих, че младите хора са аполитични. Събрахме се всичко на всичко десетина човека-седем момчета и три момичета. Работната среща протече скучно, първо всички казахме по няколко изречения за себе си, след това на две, на три обсъдихме евентуалните бъдещи действия, които трябваше да предприемем и разпределихме първите задачи.

Вниманието ми бе привлечено от едно очарователно момиче, което стоеше на задните редове. То беше мой тип - нисичко, със сини красиви очи, хубаво тяло, пищна гръд, с бенка, близо до устната, която придаваше на образа и още по-голяма очарователност.

Но разбира се, оставяйки верен на асоциалния си характер така и не я заговорих. Успях да науча само името й - Виктория. И само толкова. Не се реших на нищо друго, понеже си помислих, че момчето, с което беше дошла е приятелят й.

След по-малко от час събранието приключи и аз се прибрах в къщи с лекия привкус на горчилка в душата си. Големите ми очаквания определено не се оправдаха.

На следващия ден всичко уж беше по старому. Слънцето изгря сутринта и се усмихна както обикновено и аз както обикновено заминах първа смяна на работа. Денят обаче беше горещ и душен, на работа не ми вървеше, минутите се нижеха като часове, сбърках няколко поръчки и с огромно нетърпение вечерта се прибрах в къщи. Хвърлих ядосано раницата си върху фотьойла, извадих кенче с бира от хладилника и пуснах компютъра. Влезнах във фейсбук профила си за да проверя, както обичах да се само иронизирам “дали някой се е объркал да ми пише”. И действително отметката за личните ми съобщения светеше с цифрата едно непрочетени съобщения. Натиснах с едва доловимо нетърпение на пръстите с курсора на мишката върху отметката и зяпнах от учудване. Съобщението беше от Виктория Николова и преместено в папка “други” понеже тя не беше в приятелите ми. Съобщението гласеше: Здравей! Ти от младежката ли си? …и беше написано преди няколко часа. Разбира се нямах намерение да се правя на недостъпен и веднага и отговорих. Написах й, че ми е приятно да се запознаем, и че членувам в младежката. Отговори ми бързо, явно беше на компютъра. След няколко написани реда и встъпителни думи и пратих покана за приятелство. Тя разбира се прие. Писа ми, че като ме видяла на срещата съм изглеждал много затворен, свит и притеснителен и затова не посмяла да ме заговори. Отговорих и, че аз пък от своя страна мислех, че момчето с което тя беше дошла е приятелят й и това още повече ме било демотивирало да се запозная с нея. В ъгълчето на екрана се появи първо иконката със смеещото се човече, а след това и тази с усмивката. Това бил братовчед й.

Усетих приятен гъдел в корема ми. Отдавна не бях разсмивал момиче. Стана ми леко. Сякаш душата ми летеше в облаците. Обаче както е казал народа много хубаво не е на хубаво. След затишие от около петнадесетина минути в които не си писахме изведнъж получих съобщение със следния въпрос: Ти от кой отбор си? За миг останах като втрещен. Момиче да се интересува от футбол и да ме попита така директно още кажи-речи при запознаването. Прозвуча ми как да кажа леко несериозно. Но както и да е. Нали тенденцията в последните години е такава, че все повече и повече момичета да посещават футболни мачове. Най-малкото поради факта, че там мъжкото присъствие на квадратен метър в даден момент е по-голямо отколкото на което и да било място в града… и разбира се и ред други причини. Писах и че, разбира се съм от ЦСКА. Последва мигновенен отговор, че тя е “върла” фенка на Левски. Опа, ето ти “малък” проблем. Но нищо успокоих се вътрешно. Поне като ни свършат темите за разговор винаги можем да започнем нескончаемата тема за това “кой е по-велик”, ако въобще български отбор може , особено в последните години да се нарече велик.

И така след няколкото задължителни леки фрази и закачки като между привърженици на двата враждуващи отбора , тя каза, че трябвало да става от компютъра понеже станало време за вечеря. Отговора ми беше подобен, защото усещах вече в стомаха си острите наченки на глада. Тя ми писа, че по-късно пак ще си пишем, прати ми задължителната виртуална усмивка и стана извън линия. Аз се отправих към кухнята за да си изпържа на тигана любимите ми яйца на очи.

През следващите дни ми беше по-леко, на работа ми вървеше повече, грешките бяха по-малко. А вечер бързах, повече от всякога да се прибера в къщи, да си пусна компютъра, да влезна във фейсбук и да си пиша с Вики.

Беше четвъртък вечер и разбира се бях седнал пред компютъра и си пишех с Виктория. Изведнъж тя ме попита дали ще ходя на дербито Левски - ЦСКА тази събота. Наистина вътрешно в себе си знаех, че нямам желание, но щом получих директния въпрос от нея усетих как кръвта пламна в жилите ми. Отговорих, че най-вероятно ще ходя и, че понеже Левски ще са домакини и, че не ми се ходеше сред факлите, димките и бомбите в “червената” агитка най-вероятно ще съм малко по-настрани в “по-спокойния” сектор В. Получих смееща се иконка и под нея определението “Пенсионер”. Аз ще бъда в сектор Б.

В този момент усетих непреодолимото и бушуващо желание вътре в мен да я попитам дали иска да се видим. Изчатках го по клавиатурата и зачаках. Не след дълго прозорчето на личните ми съобщение отново светна, а отговора гласеше: Да, ако искаш след мача в събота съм свободна. Ако ви бием ще черпиш, ако вие биете аз ще те черпя.

Неволна усмивка озари лицето ми. Съгласих се. След това с неочаквана за мен смелост я попитах дали ще може да ми даде телефонния си номер, защото иначе ще бъде трудно да се намерим след мача. Прозорчето отново светна с изписани десетте цифри и “усмивката” след тях последвани от : да разбира се.

Дойде събота, денят на мача. Бях почивка, нямах никаква работа и си сърфирах в нета и особено във фейсбук. Стената на Виктория беше изпълнена с надъхващи левскарски статуси и клипчета, а публикациите следваха една след друга. На няколко пъти си писахме за да се подразним и за да поддържаме огъня. Разбрахме се и горе-долу къде ще се чакаме след мача.

Два часа преди срещата излязох от вкъщи, хванах градския транспорт и след краткотрайни задръствания по Цариградско шосе акостирах на “Васил Левски”. Отидох при касите, взех си билет и се настаних в сектор В.

Срещата започна със синьо надмощие, а след 15-та минута червените изравниха играта, като предимно топката се разиграваше в средата на терена. Агитката на ЦСКА представи първата си част от хореографията, а сините от отсрещния сектор не останаха длъжни и ги обсипваха с обиди. Аз реех поглед към агитката на Левски и с учудване установих, че този път не изпитвах омраза, защото знаех, че някъде там, сред тях е и Виктория.

В края на първото полувреме, около 40-та минута агитката на Левски ликуваше. Играча на сините финтира на границата на наказателното поле наш защитник, стреля и след рикошет топката влетя във вратата. 1:0.  В 70-та минута и нашите сектори избухнаха след като ЦСКА изравни. След изпълнение на пряк свободен удар топката се върна в нападателя, той стреля повторно и топката, описвайки красива парабола изненада неприятно вратаря на Левски-1:1. В края на мача след груба грешка в нашата защита Левски се добра до победата. Определено трябваше да черпя. Изчакахме агитката на Левски да напусне района на стадиона, за да ни пуснат и нас. Вече слизах задъхано по стълбите към изхода, когато неочаквано телефона ми звънна. Погледнах дисплея и…не, не се лъжех.Беше тя. Ръката ми потреперваше. Притесних се. За миг се поколебах дали да вдигна. Най-накрая натиснах зелената слушалка.

Здравей! - едва чуто промълвих.

-Къде си? - мелодично прозвуча, въпреки, че беше леко попресипнал от викането гласа й.

-Тъкмо излизам от стадиона, след малко ще съм на езерото Ариана.

-Добре. Аз те чакам пред кафе “Лате” зад Софийския университет.

Идвам - казах аз с глас малко по-твърд отколкото трябваше.

Почти не усетих как пресякох булевард Евлоги и Христо Георгиеви през моста на река Перловска, шмугнах се в метростанцията и излязох пред главния вход на университета. Заобиколих го и с отмалели крачки приближих кафе “Лате”. Не беше трудно да я забележа отдалеч. Тя стоеше малко встрани от входа, облечена със синя рокля, стигаща до коленете й. На врата си беше наметнала шал на Левски, а синята шапка стоеше леко нахлупена върху златистите й падащи на вълни водопади върху раменете й.

Леко пристъпих към нея и се поздравихме с леко ръкостискане. След това двамата влязохме в кафенето, като разбира се събрахме всички погледи на насядалите по масите хора, понеже бях забравил да сваля червения шал от себе си. Бяхме доста култови.

-Е май трябва да черпя - казах аз като предизвикателно се усмихнах.

-Ами ще трябва, като не знаеш с кой да се хващаш на бас-не ми остана длъжна тя и също толкова предизвикателно и закачливо се усмихна.

Поръчахме си и след малко сервитьорката с грациозна походка донесе дългото кафе с кола за мен, и капучиното с купичка ванилов сладолед за нея. Неочаквано за мен разговора започна меко и плавно, а темите се редяха една след друга. Оставих тя да води разговора и се получи. Не усетихме как изминаха два часа и слънцето се скри зад телевизионната кула и Витоша. Започна да се смрачава. Предложих й да я изпратя до тях понеже нощно време из столицата ни се разхождат какви ли не типове, особено след мачове. Тя разбира се прие.

Качихме се в автобус 84 и след десетина минути бяхме пред нейния блок в близост до хотел Плиска. На входа на блока ме обзе неприятното чувство, че се разделям с човек с който си прекарах кратки, но изключително приятни, изпълнени с много приятни емоции минути.

-Е аз май трябва да си тръгвам. Стана доста късно-казах с разочарование в гласа аз.

-Да така е. Но искам да ти благодаря за хубавото време прекарано с теб. Надявам се скоро пак да се видим. Ти си прекрасен човек, нищо, че си от ЦСКА.

-Разбира се. И аз също искам да се видим. Кога си свободна?

-В понеделник съм заета, защото имам само упражнения в Минно-геоложкия, но виж във вторник имам едно упражнение сутринта и след това само лекции.

-Идеално - аз пък съм на работа до пет. Какво ще кажеш към шест часа да дойда до вас?

-Супер. Ще те чакам-чух отговора й и усетих приятния допир на устните й по бузата си.

Тръпката, която полази по тялото ми трудно можеше да се опише с думи. Изпаднах в състояние на безтегловност като юноша. Трябваше да се засрамя, че се чувствах като хлапак, но след това се укорих, защото за това чувство няма значение на колко си години. То си е просто част от естествения ред на нещата.

Започнахме редовно да се виждаме с Вики, а когато нямаше как, фейсбук беше единствената връзка и мост между нас. Пишехме си до късна нощ, а на следващия ден едва - едва ставах за работа. Но въпреки всичко се чувствах великолепно.

През един хубав делничен ден след като си бяхме купили бира от една будка за алкохол и цигари се насочихме към Борисовата градина. Времето беше тихо и спокойно, а спускащите се слънчеви лъчи приятно галеха лицата ни. Седнахме на една от пейките на централната алея. Пред нас на дъхавата поляна, бяха постлани множество одеяла и хората насядали върху тях весело и оживено разговаряха помежду си, а децата тичаха около тях. Хармония и идилия. По едно време както бях замижал срещу слънцето и отпивах бира от пластмасовата чашка Виктория ме попита:

-Знаеш ли, че тази събота е празника на Гара Лакатник? Селото е хубаво, пейзажът е красив, има какво да се види. А и е близко до София. Ще си вземем одеала за постилане, нещо за хапване и вода. Вечерта ще се приберем обратно. Погледнах в интернет имаме влак в девет сутринта и обратен в осем часа вечерта от там. Тъкмо малко ще се разнообразим, омръзна ми от тази София.

Не чаках втора покана, още повече, че обичах природата и си падах по излетите.

В петък след работа отидохме до близкия Кауфланд и напазарувахме всичко необходимо за екскурзията. Изпратих я до тях, помогнах и да оставим багажа при нея, понеже на другата сутрин щях да я взема от тях, целунахме се и се отправих замечтан към спирката. Прибрах се в къщи и въпреки, че ни предстоеше дълъг ден до късно си писахме и си говорихме по скайп.

На другата сутрин точно в седем бях пред входа на блока й. Не след дълго я видях да слиза по стълбите и се спуснах да й помогна с багажа. Качихме се на автобус 305 и се отправихме към Централна гара. Взехме си билети за отиване и връщане и се качихме в малката мотриса. Влака беше пълен предимно с възрастни хора тръгнали на разходка и редки млади семейства решили да разходят малките си деца нанякъде. Около единадесет часа пристигнахме в Гара Лакатник. Още в момента на слизането от влака бях поразен от красотата на това място. Селото разположено в искърското дефиле, отвсякъде обградено от хълмове и скали, по брега на лъкатушещата като змия река Искър изпълни душата ми с неволен трепет. А редките къщички накацали тук-там върху скалите като птици почиващи в гнездата си създаваха в мен чувството на кристално чиста селска идилия.

След като пресякохме моста над реката хванахме пътеката, която виейки се покрай скалите се насочваше все нагоре и нагоре към гъстите дъбови и по-нагоре черборови гори. Още в началото на похода се натъкнахме на малка пещера. Опитахме се да понавлезем в нея, но още след десетия метър се отказахме и се върнахме назад, защото тъмнината обгръщаше веднага всичко около нас с черния си воал. Мракът беше непрогледен. Вървейки по пътеката и слушайки крясъците на най-различните видове птици споделих на Виктория, че се чувствам като изследовател от някое научно списание, а тя само се усмихна. Постепенно слънцето достигна зенита си високо в небето, въздухът се нажежи и стана доста горещо. Оставаше ни още около половин час път до заветния паметник, който беше целта ни. Там щяхме да спрем и да си направим пикник. Изведнъж преминавайки покрай рядка дъбова горичка Вики доста неочаквано ме попита не ми ли е горещо с тази фланелка и защо не я сваля. Отначало се изненадах на въпроса, усетих някаква вълна на химия, но бързо склоних.

Около един часа на обед уморени и запотени от дългия двучасов преход пристигнахме до паметника, който се намираше на края на скалите. От него се откриваше изключителна гледка към искърското дефиле. Долу като на длан тихо течеше величественият Искър, сякаш порещ скалите на планината на две, а хората и колите изглеждаха смешно миниатюрни като мравки.

Разпънахме двете одеала, извадихме сандвичите, все още запазилите топлината си обвити в станиол кифлички, омесени от баба й, двулитровата бира и водата, които вече почти не ставаха за пиене от горещината и разните видове ядки и снаксове.

След малко вече хапнали се изтегнахме върху одеалата изпълнени от блаженство. Умората от прехода приятно се разливаше по мускулите ми, а слънцето караше съзнанието ми да залитва към сладка дрямка. В този момент крадешком хвърлих няколко погледа към Вики. Тя беше легнала по корем с навити колкото се може къси панталонки, а лилавото й потниче беше почти на врата й, а аз бях гол до кръста само по къси панталони. Тя се беше отпуснала на слънцето и блажено се печеше. Усетих някакъв странен трепет в корема ми, но се въздържах. По едно време тя се размърда, понадигна се и с ловко движение свали сутиена си и лягайки продължи да се пече. Под въздействието на жегата и бирата усещах, че не можех повече да подтискам желанията си. С тихо движение се приплъзнах до нея по тревата, леко я обгърнах и я целунах по врата. Не знаех какво да очаквам затова леко се отдръпнах. Тя не реагира. Това счетох за добър знак, наведох се и отново я целунах по врата, а след това плъзнах езика си по раменете и гърба й. Единственото, което чух бе тихото стенание изтръгнало се от гърлото й. Продължих да обсипвам раменете и врата й с целувки, когато слуха ми долови шум от мотор на кола. Явно към паметника се насочваха и други къмпингуващи.

-Някой идва - казах с огромно разочарование в гласа си аз.

-Нека да изчакаме и ще видим - отвърна ми тя.

На поляната пристигна червен форд с две млади семейства с деца, които учтиво ни поздравиха и започнаха да разпъват пикника си, а децата започнаха да се стрелкат наоколо.

-Искаш ли да се преместим? - попитах Виктория с огромно нетърпение.

-Да. Нека видим по надолу дали има други подходящи места.

Събрахме набързо импровизираната ни трапеза и след около двеста метра след една туфа от борови дървета намерихме що-годе подходящо място постлахме набързо одеалата и легнахме. По-скоро постлахме само едното одеало, тя легна след това се завихме с по-тънкото бебешко одеало. Започнах бързо и неукротимо да я целувам без да гледам точно къде. Парфюма й ме влудяваше, желанието и нагона ме заслепиха и всичко друго наоколо ми стана чуждо и безинтересно. Единственото което ме вълнуваше бяха стоновете идващи на вълни от нея и настръхналата й кожа. Ръката ми плавно се плъзгаше по гъвкавите извивки на бедрата й, а устните ми ненаситно и трескаво се впиваха в меката кожа на врата й.  Изключих за всичко останало.

Не знам колко време мина, но когато слънцето започна да залязва над отсрещните възвишения тръгнахме по обратния път към селото. Очакваше ни почти двучасов преход. Пътя на връщане беше малко по-лек, но задуха, умората и липсата на вода много ни измъчваха. Вики постоянно се оплакваше, че е жадна и аз кипях от яд, че нищо не можех да направя. Стигайки най-вече до заведението в началото на туристическата пътека ние едва не влязохме в басейнчето образувано от малкия водопад бълващ кристално чиста, планинска, студена вода до него и пихме до насита. Имахме време и за кратка разходка из Лакатник и аз бях поразен от малките и красиви къщички, от тесните и китни дворчета и от учтивостта на местните хора. Купихме си кафе от един малък местен магазин и седнахме в училището. Тогава тя се обърна към мен с мокра коса, с блеснали, изпълнени с любов сини очи и каза, че с мен се чувства невероятно и ,че аз съм изключително добър човек с който може да разговаря на всякакви теми.

Настъпи осем часа и ние хванахме малката композиция обратно за София.

 

И днес, когато стоя самичък в дългите нощи,често си спомням за тази история с Виктория. Отдавна не съм с нея, разделихме се по причини, които и до ден днешен не разбрах, а тя така и не пожела да ми обясни. Предполагам, че техните родители не ме харесаха заради разликата във възрастта, но това са чисто мои догадки не подкрепени с факти.

Но знам със сигурност, че Вики е първото момиче с което се запознах чрез интернет и с което си допаднахме и минахме през бариерата на първата среща. Надявам се скоро пак да си намеря друга като нея. 

© Първан Киров All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??