- Заспивай – прошепна Тони на по-малкия си брат.

Брат му спеше по гръб и зяпаше тавана, вглеждайки се в сенките, хвърлени от уличната лампа отвън и от рядко преминаващите коли на хора, които явно имат проблем със съня.

- Не мога!

- Пак ли те е страх?

Братчето му кимна.

- Виж и аз се страхувам.

- Защо? – го попита малкият с явен интерес като се обърна към Тони.

- От тъмното се страхуваш, нали Джонатан?

Джонатан кимна отново.

-Прави като мен! Аз винаги се бутам в кьошето на леглото, с гръб плътно към стената. Така имам чувството, че зад мен ме пази някой.

Джонатан прие съвета на Тони и се премести до кьошето, към стената, а след 10 минути вече беше заспал.

Всеки следобед Тони посещаваше дядо Лое, който му даваше безплатни уроци по класическа китара. Домът на Лое се намираше на две преки от училището на Тони. Това бе една ниска едноетажна къща, оградена с плет и лозе. За пътека в двора му служеха едни счупени,неизползвани плочки за баня, а чешмата отвън имаше проблем и постоянно капеше,като издаваше онова характерно цопване.

Лое даваше безвъзмедно уроци на Тони, както сам бе написал в обявата, но всъщност се оказа, че в замяна не искал пари, а компания и разтребване на двете му стаи, най-вече поради космите, щедро оставяни от Джеф, Сабрин и Наоми – котарак и две писани.

Тони пристигна в дома на Лое задъхан от бягането до там, защото вече закъсняваше с половин час.

- Днес какво ще учим? – попита Тони, разкрачил крака на дивана, почти свличайки се на земята от умора.

- Ужасни, ужасни са тези котки!

- Лое,какво за Бога търсиш?

-Някъде тук ги оставих…– мрънкаше Лое под носа си, очевидно раздразнен.

- Цигарите ли?

- Даааа! Някъде тук трябва да са! Наоми, премести се, душичке!

- Лое! Цигарите са точно пред теб…Какво ти има? Май си нервен нещо, а?

Лое грабна табакерата, извади една цигара и я запали. Ухили се.

Тони се вгледа в ръцете му. Ноктите на Лое бяха почернели, а на карираната му риза имаше голямо петно, положително от мазнина.

В този момент на вратата се почука.

- Ииидваам! – Лое извика трескаво и отиде да отвори.

Тони остана в стаята, но от любопитство надзърна, за да види кой е. Успя да види само слаба ръка, подаваща на Лое една счупена китара. Старецът само кимаше и гледаше настрани.

- Кой беше? – попита Тони.

- Ъм, племенникът ми.

- Защо не влезе? И той ли свири?

- Виж как я счупи само…

- Това Gibson акустика ли е?

- Да! – отговори Лое.

- Ех, толкова красота на вятъра…

- Нищо не е на вятъра. Аз, аз ще я…

-Ще я поправиш?! Та, тя е изпотрошена!

- Нищо красиво не изчезва, просто променя формата си. – тук Лое се усмихна.

Минаха се два дена. Тони днес се прибра щастлив, а Джонатан стана особено раздразнителен – явно влизаше в пубертета.

- Знаеш ли, Джонатан, красотата не изчезва! Нищо красиво не изчезва, просто променя формата си!

-Тони, косата ти е мръсна и грозна. Трябва да я „промениш“ – се ухили братчето му, който беше зад него, провервайки го на шега за въшки.

- Проверяваш ме за въшки, а? – се засмя и Тони.

- Да, даже намерих една, но мисля, че не те разбирам точно…

- Кое, Джонатан?

- Това с красотата и формите.

- Племенникът на Лое преди два дена му донесе изпотрошена акустична китара. Много красива, но изпотрошена. Беше ме яд, но Лое от нея направи малка библиотечка. Залепи я и в нея направи малки рафтове за книжки. Стана наистина красива. – Тони отново се усмихна, беше щастлив.

-Ммм, да. Мамо, готова ли е храната? – се провикна Джонатан.

-И как свири сега тази китара като вече не е китара?

- С друга музика! – отговори Тони и дръпна брат си за ръката, като го притегли към себе си, за да го гъделичка.

Тази нощ Джонатан заспа спокойно. Всъщност от както бе „намерил“ кьошето си заспиваше спокойно, без страх.

Джонатан бягаше задъхан към дома си. Беше получил обаждане от майка си веднага да се прибира. Едва пристигнал пред тях, забеляза линейка. Видя също изпотрошено,мастиленосиньо BMW.

Колата минала със 120 km\h. Брат му пресичал, за да отиде отново у Лое, с китара в ръка, за да твори музика, красота.

      Не след дълго след случилото се на вратата на Лое се почука отново. Беше Джонатан. Лое веднага го покани да влезе. Малкият наблюдаваше  домашните любимци на Лое. Настанен на скърцащия стол, Джонатан  реши да проговори.

-Брат ми ми беше казал нещо, нещо за красотата.

Лое кимаше и със спаднал глас (беше настинал) заговори.

- Какво?

- Беше ми казал, че красотата не е изчезвала, а само променяла формата си.

- Да.

- Истина ли е?

- Предполагам.

- Предполагате?!

На Джонатан му се плачеше, но вече беше голямо момче – не заплака.

- Знате ли, г-н Лое, страх ме е от открити пространства. Веднъж брат ми ме съветва когато спя да се притискам към кьошето на леглото, към стената. Така било бих имал усещането, че някой пази гърба ми. Това ми помагаше да заспивам нощем. Светът е огромно пространство, г-н Лое, нали?  Все трябва да намерим своето кьоше, нали?

Лое кимаше, а Наоми беше заспала в края на дивана.