Макове
МАКОВЕ
Малкото момиченце се разхождаше само край нажежената от яркото обедно слънце железопътна релса. Оглеждаше се лениво, потънало в собствените си детски мисли и тихичко си промърморваше нещо на глас. От време на време надигаше изненадано глава, сякаш дочувайки тътена на далечен бърз влак. Тишината обаче обгръщаше околността като старо домашно одеяло. Чуваше се само тихото жужене на самотна пчела. Небето, опустяло от птиците, скрити на сянка стоеше като порязано от самолетна следа. Самотно пересто облаче беше надуло бяло платно. Листата на далечното дърво почиваха, застинали от безветрие, сгушени нежно в старите укривени клони. Времето беше спряло в този свят и земята се въртеше само от криволичещите плахи стъпки на малкото дете с продрани колене, което упорито надничаше между лъхащите топлина влакови релси, носещи ръждясалият белег на краткотрайността.
Малкото момиченце обичаше да намира макове, клюмнали сред тревите, да ги къса с малките си пръстенца с нащърбени, почернели нокти. Кърваво червените цветченца на растението я привличаха неудържимо. Харесваше и как светлината танцува върху дланта, отрупана с кадифено мекия червен цвят на полските макове.
Детето знаеше, че откъснатите макове умират, изгубват се, изплъзнали се от свитата шепа, свиват се от камшичния удар на слънчев лъч, съсухрят се като стар пергамент, сбръчкват се като кожа на смъртник. Момиченцето някак усещаше, че красотата е кратка, а смъртта - неизбежна, за това и не отронваше ни една сълза за бързо повяхващите макове.
Всъщност им даряваше вечен живот в мислите и мечтите си, превръщайки ги в красиви цветни фигурки с различни имена, в кадифени надиплени рокли, танцуващи в просторни бални зали или просто в кърваво червена пелена, замъгляваща уморения взор.
"По-добре да порадват очите ми - мислеше си на глас детето и продължаваше да събира чашките на маковете. - И без това някой небрежен крак ще стъпи отгоре им и ще ги направи на кървава пихтия. Ще умрат самотни и невидяни, непогалени от възхитен поглед или от търсеща човешка ръка. Аз ще им даря красива смърт, ще ги подържа, докато цветът им избеледнее, а те ще ми нашепват до последно с нежен глас как вятърът сутринта е разпилял семенцата им и ги е направил безсмъртни. Ще ми пеят песента за необятното поле, стигащо до предела на погледа, за хоризонта, който се слива с ясното синьо небе, за напуканата почва, криеща тънките им коренчета, за омайващата серенада на щурците привечер и накрая за блаженството да умреш, откъснат от невинна любяща ръка”.
© Ивалина Петкова All rights reserved.
