Вятърът разпиля пожълтелите есенни листа в двора на малката църква, когато Жени изкачи стъпалата и се отправи към входа на храма. Няколко зле облечени деца се спуснаха към нея с молби да им даде някоя стотинка. Тя изпълни желанието им, без да се замисли. Просто искаше да се отърве от тях и да се отдаде на собствените си тъжни мисли. Толкова бе разсеяна, че забеляза малката джебчийка едва, когато вече почти бъркаше в чантата й. Погледна я строго... Детето се отдръпна и се престори, че почиства листата. Жени може би щеше да отмине случая с лека ръка, но се загледа в детето... Около десетгодишно, с хубава руса коса и големи, одухотворени очи. Дрехите му, макар и стари, изглеждаха чисти и поддържани. Краката, обути в износени маратонки, бяха мокри.

- Я ела, ела тук!

Детето нахлупи още повече широкополата, старомодна шапка и се приближи с независимата походка на уличен хулиган. Напомни й за самата нея преди време - когато се опитваше да се престори на по-смела, отколкото всъщност е. Искаше да му се скара, но вместо това попита:

- Пари ли ти трябват?

- Не! - отвърна троснато малката. Бузите й бяха червени и горяха.

Жената попипа челото й:

- Да нямаш температура?

- Не!

Разговорът явно не вървеше.

- Тук ли работиш? - опита отново Жени.

- Да, почиствам двора. - излъга детето.

Женя се замисли.

- А като свършиш тук, искаш ли и на мен да ми направиш една услуга и аз ще платя.

- Каква?

- Да ми помогнеш с покупките - много са тежки, пък съм болна и не трябва да се натоварвам. Аз живея наблизо, няма да ти отнеме много време.

- Колко ще ми дадеш?

- Десет лева, стигат ли?

Детето помисли, пресметна нещо наум и поклати глава в знак на съгласие.

След като Жени излезе от църквата, малката с готовност пое част от багажа й. Жената с болка гледаше как краката му жвакат из локвите.

-     Как се казваш?

-     Виолета.

Момичето вървеше, без да се оглежда наоколо. Само като стигнаха до малката книжарничка в центъра, спътничката му забеляза как погледа му се впи жадно в илюстрираната енциклопедия на света. То я изгледа тъжно, после една едва забележима усмивка озари красивото му лице - сега, като вземе десетте лева от леличката, ще събере за една книжка. Само трябва да скрие добре парите.

-     Можеш ли да четеш? - прекъсна мислите му въпросът на Жени.

-     Да - почти обидено отвърна. - Аз до втори клас ходих на училище.

-     А сега защо не ходиш?

- Така.

- Не ти ли се ходи?

Малката наведе глава и отвърна тихо:

-     Той не дава. Каза, че ще ми намери работа на пазара.

-     Кой е „той"?

-     Мъжът на майка ми.

-     Вторият ти баща?

-     Мъжът на майка ми.  - повтори детето.

-     А майка ти? - попита жената. Вече бяха стигнали до апартамента й и влязоха в просторния, светъл хол.

-     Тя се страхува от него. Къде да оставя това?

-     Ето тук, в ъгъла. А той...- Жени се чудеше как да попита - лошо ли се държи с вас?.. Удрял ли я е?

Виолета замълча смутено. После едва чуто пророни:

-  И апартамента е негов, а ние не можем да си позволим квартира.

-     Разбирам. А-а... - поколеба се - А баща ти?

-  Той е в Америка и някой ден ще дойде да ме вземе - с малко пресилена увереност отвърна детето.

Остра бръчка проряза лицето на събеседничката му.

-    Какво, не ми ли вярваш? - почти войнствено попита то.

-    Разбира се, че ти вярвам. Искаш ли един горещ шоколад, бързо ще го направя?

Момичето се поколеба, но изкушението беше голямо... Докато пиеха топлите напитки, погледът му се плъзна по луксозните книги на рафта.

-   Я пробвай тези обувки - уж небрежно подметна Жени /страхуваше се да не засегне гордостта му/. - На племенницата ми вече отдавна не й стават и мислех да ги дам на братовчедка ми. Но тя едва ли ще дойде скоро. Докато я чакам и нейното дете ще порасне.

Приятно усещане за топлота бавно се разля по цялото тяло на Вили. После жената й подари красива детска книжка за астрономия. Прочете й малко от нея, а детето едва не заспа, успокоено от топлината и приятния й глас. Но веднага, щом спря да чете, то се окопити и скочи разтревожено от стола:

- Колко е часът?

- Десет и половина. Защо?

- До единайсет трябва да се прибера, за да направя обяд.

- Така ли? - очите на Жени излъчваха тревога.

Доиска й се да запали цигара и се загледа в поставената на масата червена кутийка. Винаги си стоеше там, но никога не палеше, така й бе по-лесно да се справи с изкушението. Изведнъж, дори без да ги е докоснала, усети онова неприятно стягане в гърдите, което предвещаваше кризата. Но преди да успее да вземе мерки, я връхлетя силен пристъп на кашлица, лицето й изгуби цялата си кръв, очите й се насълзиха от напрежение... Не можеше да си поеме въздух и изглеждаше така, сякаш скоро ще се строполи на земята... Сочеше нещо на втория рафт на лавицата, но не можеше да пророни и дума.

Детето съзря инхалатора, пъргаво скочи, изтича до секцията и ловко се покатери. Взе уреда и бързо го донесе на младата жена...

След известно време кризата утихна.

-     От какво си болна? - попита детето.

-     От астма.

-     Това лекува ли се?

-     Май не.

-     Тогава сигурно е вредно да пушиш. - предположи плахо, поглеждайки с крайчеца на окото си малката кутийка.

-     Да, права си - съгласи се тя и нерешително я смачка в ръцете си.

Поговориха още малко и Вили с нежелание се накани да тръгва.

-     Ще ти дам двадесет лева, защото нямам десет. - каза тя, като си спомни цената на енциклопедията от книжарницата. - Някой друг път пак може ми помогнеш, нали?

-     Не, ти каза десет - твърдо отвърна детето. Макар и малко, знаеше, че и те са много за пренасянето на лека чантичка на две крачки път. Бръкна в джоба си и й подаде омачкана банкнота. - Другия път ще ти помогна просто ей така.

Момичето огледа парите, поколеба се, после все пак ги прибра в джоба си и рече замислено:

- Като почна работа на пазара, ще ти ги върна, става ли? Сигурно ти трябват... за лекарства.

-     Не се безпокой за това! Почакай, ето ти визитката ми. Имам приятелка от една организация, която помага на жени, които... Абе, такива, с лоши съпрузи. Ще ви заведа при нея -  ще ви помогне. Предлагат и убежище. На първо време можете да отседнете и при мен...

-     Добре, ще я дам на мама!

-     Обещаваш ли?

-     Да.

-     Хайде, до скоро!

Когато детето заподскача весело по стълбите, някакво болезнено чувство  прониза душата на Жени. Какво можеше да направи? А досега си мислеше, че няма нищо по-тъжно от нейната диагноза, която така внезапно бе сложила край на пълноценния й живот.

***

-     Ах, калпазанка с калпазанка! Нямала никакви пари! Двайсет и два лева има тук!

Вторият мъж на майка бе разкрил нейното скривалище и радостно извади парите. Няколко сълзи се търкулнаха от зачервените детски очи. Пред погледа й изплува красивата енциклопедия, която отново нямаше да може да си купи.

-     И идвай да ядеш, да не ми се разболееш, че...

„После ще трябва да давам пари за лекарства", довърши наум мисълта му. Вили въздъхна. Все пак й оставаха книгата и обувките. Но трябваше да ги премести на по-сигурно място. Че току-виж гаднярът ги намерил и решил да ги продаде на някой уличен търговец. Тя стисна здраво визитката. Може пък майка й да се съгласи... Само трябваше да намери начин да поговори с нея насаме.

***

На другия ден Жени пресичаше влажния булевард и отиваше към пазара за плодове. Беше разбрала, че там работи майката на детето.  В ушите й още звучаха думите на приятелката: „Не мога да направя нищо, разбираш ли? Докато тя не ни потърси за помощ. Законът не разрешава да се месим в личния живот на хората. Мога да подам сигнал, но е безполезно. Пред него тя няма да посмее да признае, че е малтретирана. Най-много да им лепнат  глоба, че детето не ходи на училище. После ще набие и двете..."

Капките дъжд тъжно се сипеха в локвите и пронизваха цялото й тяло. Ето го и пазара. Предстоеше й дълъг и труден разговор, със съмнителен резултат...

В това време едно малко синеоко момиченце прекосяваше двора на църквата. Но не за да се прави, че чисти листа, или да преджоби някоя разсеяна лелка... Влезе право в храма и с последните си стотинки купи една свещ. Помоли се „онази добра леличка  да оздравее"...