Мама!!!
2 min reading
- Добро утро!
Така ме събуждаше мама всяка сутрин за училище, а и през ваканциите. Дори ме целуваше и ми задаваше въпроси като "Как спинка, мое сладко дете?", а аз усмихната й отговарях "Добре". Беше вълнуващо, защото това беше мама, а това беше нейният глас. Лягах и ставах с мисълта, че мама е наоколо и винаги ще си отварям очите, взирайки се в нейния образ. Ставах, миех си зъбите, хапвах. В по-малките класове мама ми помагаше да си подготвя раницата за училище, а в по-горните се справях и сама. Но мама беше наоколо и ми се усмихваше с блестящата си усмивка. Усмивка по-красива от на ангел и принцеса от приказките. Защото това беше моята мама. И аз я правех щастлива, изкарвах 6-ци, бях добро дете.
И сега съм добро, но не дете. А и да съм дете сега, мама я няма. И няма кой да ме събужда с добро утро. Затова се успивам. Благодаря на преподавателите, че не ми правят проблеми за закъсненията. Трябва да ми влезнат в положението - аз нямам будилник, защото мама я няма.
Две години по-късно. Аз спя, по-точно отново се успивам, но изведнъж чувам:
- Добро утро!
Отварям очи и гледам... мама! Започвам да си мисля, че съм луда. А може би наистина съм луда, защото мама отдавна почина. Но виждам образа й - чист и ясен, все едно наистина е до мен и ме събужда. Скачам бързо и си измивам очите, бързайки пак да се върна в стаята, където пак да видя лицето й, белите дрехи и ореола. Мама ме погали по рамото и ми се усмихна. ТОЛКОВА Е ИСТИНСКА. След миг изчезна, а аз все още стоя втренчена. Това сигурно е някакъв сън. Дано да е сън. Не искам да бъда луда. Искам да бъда нормална като всички останали. Защо на тях не им се случва, а само на мен? На никого нищо не съм направила, Боже, отмъщаваш ли ми? Толкова ми липсва мама!!! Искам отново да ме прегърне, а аз да я гледам в небесно-сините очи, в скулите й, в косата й. Искам отново да чувам "Обичам те, дете мое!", а аз да й отговарям "Обичам те, мамо". Има много майки по света, и много деца, но нито една майка не може да замести моята мама в моето сърце, а нито едно дете не може да замести мен в сърцето на мама, където и да е тя. Дали е добре? Толкова много ми липсва, че сърцето ми ще се пръсне. Спирам .. не мога да говоря, а ръцете ми треперят, не мога да пиша. Просто обичам мама, а нея вече я няма. Няма да я има. Не, ще я има, но в моето сърце. А това е много за мен. Това е всичко!!!
Така ме събуждаше мама всяка сутрин за училище, а и през ваканциите. Дори ме целуваше и ми задаваше въпроси като "Как спинка, мое сладко дете?", а аз усмихната й отговарях "Добре". Беше вълнуващо, защото това беше мама, а това беше нейният глас. Лягах и ставах с мисълта, че мама е наоколо и винаги ще си отварям очите, взирайки се в нейния образ. Ставах, миех си зъбите, хапвах. В по-малките класове мама ми помагаше да си подготвя раницата за училище, а в по-горните се справях и сама. Но мама беше наоколо и ми се усмихваше с блестящата си усмивка. Усмивка по-красива от на ангел и принцеса от приказките. Защото това беше моята мама. И аз я правех щастлива, изкарвах 6-ци, бях добро дете.
И сега съм добро, но не дете. А и да съм дете сега, мама я няма. И няма кой да ме събужда с добро утро. Затова се успивам. Благодаря на преподавателите, че не ми правят проблеми за закъсненията. Трябва да ми влезнат в положението - аз нямам будилник, защото мама я няма.
Две години по-късно. Аз спя, по-точно отново се успивам, но изведнъж чувам:
- Добро утро!
Отварям очи и гледам... мама! Започвам да си мисля, че съм луда. А може би наистина съм луда, защото мама отдавна почина. Но виждам образа й - чист и ясен, все едно наистина е до мен и ме събужда. Скачам бързо и си измивам очите, бързайки пак да се върна в стаята, където пак да видя лицето й, белите дрехи и ореола. Мама ме погали по рамото и ми се усмихна. ТОЛКОВА Е ИСТИНСКА. След миг изчезна, а аз все още стоя втренчена. Това сигурно е някакъв сън. Дано да е сън. Не искам да бъда луда. Искам да бъда нормална като всички останали. Защо на тях не им се случва, а само на мен? На никого нищо не съм направила, Боже, отмъщаваш ли ми? Толкова ми липсва мама!!! Искам отново да ме прегърне, а аз да я гледам в небесно-сините очи, в скулите й, в косата й. Искам отново да чувам "Обичам те, дете мое!", а аз да й отговарям "Обичам те, мамо". Има много майки по света, и много деца, но нито една майка не може да замести моята мама в моето сърце, а нито едно дете не може да замести мен в сърцето на мама, където и да е тя. Дали е добре? Толкова много ми липсва, че сърцето ми ще се пръсне. Спирам .. не мога да говоря, а ръцете ми треперят, не мога да пиша. Просто обичам мама, а нея вече я няма. Няма да я има. Не, ще я има, но в моето сърце. А това е много за мен. Това е всичко!!!
© Човече All rights reserved.
