"Ако продължавам да ям така, ще им трябва багер, за да ме извлекат оттук, когато умра." - помисли си жената, докато загребваше поредната лъжица сладолед.
Беше се разположила на удобния диван с оранжеви възглавници в гостната, мебелирана в стил 80-те. Разсеяно зяпаше някакво предаване по телевизията и се тъпчеше с карамелов сладолед, гарниран с орехи. "Мама обича сладолед...колко жалко, че почти не й оставих от тази кутия..." - мислите на старата жена пъплеха бавно, подобно на облаците навън по ниското небе. "Няма да ни се размине бурята, май..." - в следобедната стая съвсем притъмня и гръмотевица избумтя, току над покрива на къщата. По стъклата запердасаха струи силен дъжд - силни и внезапни. Сара още гледаше стреснато към прозореца и потопа навън, когато телевизорът млъкна и угасна. Пак изтрещя и светкавици нарязаха почти черното небе.

Първата й мисъл бе за майка й - как ще понесе тази буря и аварията на тока? Подпирайки се на холовата масичка Сара се надигна тежко от дивана и се потътри към входната врата. Дъждът така плющеше по храстите в градинката пред къщата, че нищо друго не се чуваше. Жената постоя малко на прага на отворената врата като търсеше с очи да види някой съсед, та да пита за тока. Авария ли е или само в нейната къща няма ток. Къщите наоколо изглеждаха замрели под силния дъжд и само пердето на съседката Джун се размърда, за да покаже в прозореца тъмнота й младо лице. Веднага след нейното, в прозореца цъфна и личицето на малкото й момченце. Двамата загрижено гледаха по улицата.


Сара улови погледите им, помаха с ръка и, посочвайки лампата над входната си врата, попита с жестове дали имат ток. И двамата заклатиха глави отрицателно... Сара притеснено се врътна назад в къщата и доколкото й позволяваха килограмите се втурна към телефона. Набра номера на компанията-доставчик на електричество и нервно зачака. Зад гърба й къщата беше странно притихнала, без тихото познато мъркане на стария фризер в кухнята.


В това време в компанията-доставчик цареше пълна лудница... Пристигаха и заминаваха екипи от и на мястото на аварията, трещяха факсове, нервни началници на отдели притичваха по коридорите, служителки биваха предислоцирани към телефонния център за контакт с потребителите - управлението на компанията приличаше на военен щаб. И наистина, повредата беше много голяма - засегнат беше високоволтов кабел и надали щяха да се справят за няколко часа. Оформяше се неприятна нощ...


Редовната смяна телефонисти вече два часа работеха извънредно и посрещаха телефонните обаждания от огромния град. Клиентите им бяха изнервени, вбесени и любезните служители отнесоха доста обиди по повод липсата на ток. Все пак успяха да сформират извънреден телефонен екип от доброволци и бедните телефонисти, посрещали досега ударите, бяха най-после освободени от смяна. Беше почти 21.00 часа и те вкупом заслизаха по стълбите към изхода.
- Сто пъти ми звъня тая жена от Мичам! - изпуфтя един от телефонистите - Ейй, какви хора!
- От Мичам ли? - обърна се слизащата пред него колежка - Не на тебе, а на мене сто пъти звъня!
- На вас, ако сто пъти е звъняла на мене - двеста! - възкликна ядосано трети телефонист от края на групата слизащи.
В разговора се намесиха и останалите служители - всеки от тях беше говорил с разтревожена госпожа от Мичам, която упорито питала и питала - кога ще дойде токът и сякаш не разбирала какво й се говори, че аварията е голяма и не знаят кога...
- Болни хора - колко щеш! - изсумтя един от слизащите.
- Болни или не, но такова поведение е крайно подозрително! - изцепи се един от най-младите в групата, любител на криминалета - Хубаво ще е да се сигнализира в полицията!
Телефонистите отвърнаха на това със смях и стигнали вече входа, заразтворяха чадъри, за да се гмурнат под проливния още дъжд. Момчето обидено прехапа устни и, изчаквайки групата да се отдалечи, уверил се, че стълбището е празно, извади от джоба си мобифона. Облегна се на стената, набра краткия номер и каза в слушалката: "Ало, полиция? Обаждам се по повод на...". Следващите му думи бяха заглушени от пристигащ в компанията бус, пълен с мокри и ядосани работници, идващи от мястото на аварията.


Полицейската кола паркира почти безшумно пред къщата в Мичам. Дъждът още валеше, но вече силата му бе на половина. Отръсквайки дъждобраните си пред входа на указаната им къща, двамата полицаи похлопаха силно със старовремското чукче. - Ток още нямаше. Къщата ги гледаше мълчаливо с тъмните си прозорци. Единият извади фенерче и светна към вратата. Тя се отвори и възрастна бяла жена, държаща свещ се показа на прага. При вида на полицаите свещта в ръката й започна да подскача. Служителите на полицията поискаха да влязат. Сара страхливо им отстъпи място да минат покрай нея.



Тренираните им очи запечатваха всеки детайл на светлината на свещта и фенерчето - бедната старомодна обстановка, старателно почистения мокет, натурените кичозни картинки и фигурки... Те водеха със Сара уж любезен разговор, а внимателно оглеждаха обстановката и уж случайно влизаха, ту в една стая, ту в друга.
- Вие живеете тук с госпожа майка си, нали? - попита единият, надниквайки в кухнята.
- Да! - отвърна Сара убедително. - С мама живеем. Тя не може вече да ходи, но аз се грижа за нея и за къщата. Ходя на магазин, на поща - да взема пенсиите и на двете ни... Нищо не ни липсва!
- Вие казвате истината, госпожо! - полицаите продължаваха да изследват помещенията, но никъде не виждаха следи от друг човек в къщата... - Преди да дойдем при Вас ние говорихме с пенсионните - почти двадесет години Вие сте получавали пенсията на госпожа майка си в пощенския клон.
- Така е! - Получавам! Мама не излиза и аз...


В това време единият от полицаите пак надникна в кухнята. "Гледай ти, какъв голям фризер за две стари жени?! Те какво? - толкова ли храна изяждат?" - той надигна тежката горна врата на фризера и насочи лъча на прожектора вътре.
Сред кутиите скъп сладолед се виждаше бялото от скреж лице на женски труп. Нямаше видими признаци за насилие, а кутиите сладолед бяха внимателно подредени около трупа. Жената беше облечена в официални дрехи, със старателно направена прическа и беше на видима възраст около 80 години.

- Госпожо! - рязко се обърна той към Сара - Вие трябва спешно да ни придружите до участъка! Имаме към Вас някои въпроси!
Сара, заедно с другия полицай, вече беше в кухнята и, тежко придвижвайки затлъстялото си тяло, доближи отворения фризер. Тя с обич погледна във фризера към лицето на починалата си майка, изтри умилена сълза с опакото на ръката си и каза:
- Не можах да се разделя с нея, полицай, не можах... Толкова обичах мама... А и тя така обичаше сладолед...

Радост Даскалова