Околните вили са на големци - триетажни, разчупени, с красиви дворове и едри кучета, които скачат на всяка кола, минаваща по пътя нагоре. Само тази вила и още една изглеждат запуснати. Ръждивият катинар, завит с жълт найлонов плик, дълго не пуска ключа.

- Металът се е свил от студа - казва Ники. (Той е инженер по металите.) С триене вкарва ключа. Металната врата едва избутва една бабуна с изсъхнала проскубана трева.

Отляво плочникът отдавна го няма, задушен под избилите трънаци. Някога е имало асма от външната врата чак до къщата. Сега лозите проточват молещи стъбла по земята, а металните прътове на асмата са почти повалени и трябва да се прескачат.

Има и широка врата, която води към гаража. Двукрилата метална порта също е засинджирена и от години никой не я е отварял.

Два дни преди Коледа е. Събота. Все още - никакъв сняг. Орязани клони и храсталаци гният нахвърляни из целия двор.

Трима души са: Ники, Цветето и Василка. Паркират до оградата на съседите. Отключват металната решетка, после - и вратата. Къщата е на Василка. По-точно - на майка ù. От години никой не е стъпвал тук.

Василка и Цветето са приятелки още от ученическите години. Василка ù се обади преди два дни, да я помоли да дойдат заедно на вилата. Говорила с някакъв циганин да оправят двора, а после я хванало шубе, че ще е сама. Сашо. Тъй се казвал циганинът. Щял да дойде в десет и половина. Оставят пътната врата широко отворена. Отключват и влизат в къщата на завет. Не вярват, че циганинът ще дойде. Циганска му работа! Две седмици подред се обаждаше на Василка (и все от телефони на "приятели"), че щял да свърши работата. Първата седмица Василка остави отключена външната врата, но той така и не се появи. Уж щял да дойде към десет; после пък - докъм четири, после пък заваляло и конят му щял да настине... и така цяла седмица. На  следващата седмица, когато Сашо ù се обади още в понеделник, Василка го сряза:

- Благодаря ти за предложението. Вече заключих. Имам много работа и не мога да се разправям с това. Ще го оставя за напролет.

Сашо обаче беше много напорист. Почти я принуди да се съгласи да дойде в събота сутринта.

Как го беше намерила? Ами той минаваше по пътя с каруцата, точно в момента, в който едни други цигани, от Самоков, бяха орязали храсталаците и си бяха заминали, оставяйки след себе си плътен килим от тръни и клони. Сигурно това бяха най-лесните 700 лева, които някога са спечелвали, ама като си нямаше мъж Василка, който да се грижи за мъжките работи...

...

- Не вярваше, че ще дойда, нали? Не вярваше? - погледна я право в очите циганинът и протегна ръка за поздрав. До него вървеше десетгодишно момче.

Василка се усмихна.

Най-напред Сашо се захвана да отвори металната врата, тази, дето 30 години никой не бе отварял, та да влезе вътре каруцата с коня. Василка нямаше ключ. Сашо напъна с вилата като с лост и счупи веригата. Як като Крали Марко, той подмести двете крила на портата и отвори широк път за коня си. Василка гледаше с удивление как с лекота повдига нападалите гранитни блокове от зида, за да разчисти пътя пред каруцата. Самата тя не можеше дори да ги претърколи, толкова бяха тежки.

- Дай първо да видим какви железа има в мазето! - делово се разпореди Сашо. Василка послушно отвори.

Хлапето се втурна да изнася металните отпадъци оттам.

- Добре де, хайде първо да изнесете клоните! - примоли се Василка.

- Спокойно бе, душко! Дай едни ръкавици...

Василка му даде градинарски дебели ръкавици.

- Дай сега една вила! - изкомандва Сашо.

Василка му подаде.

Ники и Цветето сякаш не смееха да се приближат. Едва подадоха носове от вратата, колкото да пострестнат Сашо, който мислеше, че Василка е сама.

- Майка ти и баща ти ли са? - неспокойно попита циганинът.

- Неее! - засмя се Василка. - Мои приятели.

Сашо натовари на два-три пъти каруцата, после отиваше до дерето, изхвърляше клоните и се връщаше. В това време малкият сръчно изнасяше метални отпадъци от мазето и ги трупаше пред вратата.

- Как се казваш? - запита го Цветето.

- Асен.

- Ходиш ли на училище, Асенчо?

- Ходя! В трети клас съм, ама сега имаме ваканция!

- Имаш ли братя и сестри?

- Имам. Братче. На две години.

- А какъв ти е Сашо?

- Чичо ми е. На майка ми брат.

И словоохотливо и довечиво добави:

- Мама тъкмо завърши курса по специалната програма към общината и вече ще я назначават на работа!

В това време Сашо изникна отнякъде и му перна един зад вратлето.

- Черпи една цигара, душко!

- Не пуша - каза Василка.

Добре че Цветето и Ники пушеха! Направо му подариха почти пълна кутия.

- Направи по едно кафенце, душко!

Брей, този циганин! Явно така е свикнал.

- Няма вода в къщата! Няма и ток! - не беше лъжа.

Циганинът сърцераздирателно се затюхка. Василка взе едно пластмасово шише и отиде до съседите да изпроси вода. Сашо наистина бе плувнал в пот.

След като изля в гърлото си половин двулитрова пластмасова бутилка, Сашо хвана хлапето за ръка.

- Ела сега да видиш нещо! - и го поведе към оградата, от другата страна на която се падаше бараката на съседа. Двамата започнаха да се въртят и оглеждат. Василка се приближи.

- Виж какво, душко, ще пусна малкия да поразгледа за метал. Те тия неща в бараката съм сигурен, че на никого не трябват! Някой лев ще вземем, да има за ядене.

Василка се изплаши и се направи, че не го разбра. Отдалечи се и позволи на момченцето да се мушне под телената ограда и да заизмъква метални отпадъци от бараката на съседа.

...
- Хайде сега да видим какво има на тавана, душко! - стресна я от унеса ù циганинът. Василка послушно го поведе към тавана. Сръчните му ръце бързо заотваряха  старите шкафове и гардероби и докато да успее да си отвори устата, повечето неща бяха изхвърлени през капандурата на двора. Всичко ставаше уж със съгласието на стопанката, а тя - патка с патка! - не знаеше как да реагира! Най-мъчно ù стана за големият месингов мангал, който ù се струваше, че би стоял добре в една старовремски подредена стая в  мечтите ù.

Асенчо се сви на топчица, приклекнал под стряхата като врабче. Беше му станало студено.

Василка извади 20 лева и ги даде на момчето (чичото още при първата среща със стопанката бе взел 100 лева срещу обещанието, че "ще свърши работата").

- И да не ги даваш на чичо си тези пари! Те са си твои!

Сашо се обърна и взе двадесетолевката от ръката на момчето:

- Ще му купя обувки! - тържествено обеща и потърка парите в брадата си.

- Да, да! Все така казваш! - провикна се хлапето.

Сашо се засмя и го качи в каруцата.

Започна да вали тих декемврийски снежец.