7 min reading
Маноло е стар и самотен каубой.
Откакто порасна и излезе от къщата на майка си, кога беше това, отдавна, много отдавна, блатото беше неговият дом.
Имаше две кучета и котка, но пумите я отнесоха, и сега си беше сам на себе си, и по вечерите говореше с Касандра, така се казваше кобилата, която му се наби на очи в петъчния пазар миналото лято, и брои трийсет песос за нея.
Говедата дето ги пасеше не бяха негови, а на господин Дзенга, на който беше и половината град, както и имението, качено горе на високия, добре защитен бряг от реката.
Маноло не искаше нищо, и нищо не получаваше, но като му свикнеш така, нататък е лесно.
Понякога по нощите се чудеше, дали той е той, а не е блатото, което той чувстваше като част от себе си.
Полюшването на тръстиките, излайването на капибарите, и пляскането им във водата когато побягваха, чаплите и ястребите, бавното течение на реката около острова, всичко това беше той, и никой не можеше да го оспори, стига ти само да го почувстваш. Той беше неизменна част ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up