Мария
Той влезе в малката, тясна стаичка, и тихо приседна до леглото. Не каза и дума, само леко погали момичето по главата, а сълзите станаха поточета.
Тежка и тъжна година, туберколозата все още не се лекуваше.
Навън удари камбана, веднъж-два пъти, а после-тишина.
Мария се опита да се усмихне, но бързо се закашля.
Шум от кола, отваряне на врата. Влезе докторът. Бащата отиде до прозореца. Капките дъжд мокреха стъклата и рисуваха стихия. Кашлянето продължи, отначало рязко, а после утихна за кратко.
След минути двамата мъже се усамотиха в кабинета.
-Лоша работа, Леоне! Влошава се! Трябва да влезе в санаториума! И то много скоро! Ще я загубим!
Леон наблюдаваше с горест към ъгъла, после стана от фотьойла.
-Но ти каза, че ще се подобри! Обеща ми! Нали пие хапчета, чайове! Грижиш се! Вчера дори беше весела, играхме на шах, сърцето и танцуваше!
- Много бързо се развива болестта! Преди два дни имаше дух за борба, днес е като сянка, едва си поема въздух! Послушай ме! Действай!
Часовникът отсичаше минутите.
Дъждът отдавна бе спрял.
Пролетта дойде, с дъх на липи.
Само на малкото гробище, един баща ридаеше безутешно.
А слънцето печеше безнадеждно, то гореше.
© Ана Янкова All rights reserved.
