Магазинчето беше малко и невзрачно и със сигурност изобщо нямаше да го забележа, ако не беше котката. Плъзна се като едра черна сянка точно пред колата и докато се чудех дали ще успея да спра навреме за да не мина върху нея, се озовах точно пред витрината.
Не изглеждаше толкова примамливо, колкото големите бижутерийни магазини в центъра, където отивах, но все пак реших да надникна. Днес Карина навършваше осемнайсет и макар че с майка ѝ ѝ купихме голям общ подарък, искаше ми се да я изненадам с нещо много специално, което винаги да ѝ напомня този ден.
Не видях никого вътре и тъкмо разглеждах изложените модели с мисълта, че май тук само ще си изгубя времето, когато дрезгав мъжки глас зад гърба ми попита с какво може да ми помогне. Възрастният продавач изглеждаше досущ като магазина си - безличен и овехтял, на всичко отгоре полусляп, и тъкмо се готвех да се извиня и изляза, когато ме попита точно какво търся. Казах му по-скоро от неудобство, отколкото с надежда, че ще ми помогне. Той обаче изведнъж се оживи:
– О, колко хубаво! - възкликна и се огледа наоколо. – Мога да ви предложа някои по-интересни бижута от тези тук, но...мисля, че имам нещо съвсем подходящо за случая.
Изчезна зад плюшената завеса зад тезгяха за минута, след което се появи с продълговата плоска кутия в ръцете си.
Бях започнал да му казвам, че не искам да го затруднявам, за да се измъкна по най-бърз начин, когато той я отвори. Медальонът, който лежеше вътре върху подложка от червено кадифе беше най-необикновеното бижу, което някога бях виждал.
Старецът внимателно го извади и го положи върху изтъркания тезгях, за да го разгледам по-добре. Беше направен от множество тънки, продълговати пластинки, прикрепени с още по-миниатюрни сложно преплетени халки, а в средата висеше изумително красив камък, поставен в продълговат златен обков.
Продавачът забеляза изумлението ми и обясни, че медальонът е копие на бижу, изработено от известен италиански бижутер живял през седемнадесети век.
- Невероятно! - възкликнах аз, без да мога да откъсна поглед от красивата вещ. - А камъкът какъв е? Никога не съм виждал такъв?
- Някаква имитация – каза небрежно продавачът. - Без съмнение, много сполучлива, както и цялото това изделие.
Докоснах гладката черно-червеникава изпъкнала повърхност - беше студена. По-студена даже от камък, което ме озадачи.
- Предполагам, че цената му е много висока... - промърморих, докато разглеждах с възхищение тънкият наниз от фино инкрустирани златни пластинки. - Въпреки, че е копие изглежда съвършено...
- Всъщност не е - прекъсна ме той малко рязко. Наведе се и измъкна дебела лупа изпод тезгяха, а после взе медальона и го постави под лупата. - Вижте последните няколко елемента от верижката. Поставени са грешно.
Взрях се послушно, но не можах да разбера къде е грешката. Единственото, което успях да различа бе, че вдлъбнатините по пластинките не са просто украса, а сякаш някакви букви.
- На какъв език е това?
- Старолатински - отговори ми старецът и допълни, като докосна пластинките. - Повечето от бижутата си този майстор изписвал със заклинания за здраве и дълъг живот, поради което им приписвали магически свойства. Този, който е направил това копие обаче не се е справил много добре - объркал е подредбата на думите, и това, разбира се, намалява драстично цената на бижуто.
- Но... - започнах аз с намерение да поясня съвсем откровено, че тази грешка е абсолютно невидима с просто око и едва ли е фатална. - Нима не е възможно да се поправи?
Той се засмя някак тъжно и поклати глава.
- Невъзможно е, няма кой да направи това. Изработката е толкова сложна, че всеки опит да се поправи би довел до по-сериозни повреди.
- А и едва ли е чак толкова необходимо - повече на себе си промърморих, едва откъсвайки поглед от бижуто. - Всъщност надали един обикновен купувач като мен би разбрал за този дефект на изработката. Та това изобщо не се вижда с просто око!
- Така е - кимна той. - Но никой уважаващ себе си златар не би премълчал дефект за сметка на клиента си.
След което ми каза цена, която ми се стори повече от приемлива, като се има предвид, че медальонът беше златен, красив и с необичайна изработка. Въпреки споменатият дефект очаквах да е поне двойно по-скъп.
Дъщеря ми изпищя и се метна на врата ми, когато ѝ показах подаръкът-изненада. Помоли ме да го поставя на врата ѝ и веднага хукна в салона да се похвали на гостите си. Чух възторжените им възклицания и доволно се усмихнах. Ето една добра инвестиция, помислих си, докато се отправях към кабинета си. Жалко, че Нора я нямаше, за да го види. Съпругата ми беше доктор по изкуствознание и когато не бе заета с преподаване или писане, обикновено бе някъде в чужбина, за да присъства на поредният симпозиум. Поради това присъстваше в нашия живот много по-малко, отколкото и на двама ни с Карина ни се искаше, но бяхме принудени да се примирим с това. В края на краищата ако не беше толкова жизнена и амбициозна, Нора нямаше да е същата жена, която толкова обичах.
Налях си питие и тъкмо се чудех дали да не й звънна, когато се обади тя.
- Привет, старче, скучаеш ли? - изкиска се тя, използвайки шегата, която ѝ бях подхвърлил относно пълнолетието на Карина спрямо напредващата ми възраст. - Как тече купона на Карина?
Побъбрихме си за нея, за това колко развълнувана била като се чули днес по-рано, а аз не се стърпях и ѝ казах за медальона.
- О, прекалено много я глезиш - засмя се Нора. - но съм сигурна, че е много щастлива. Като се прибера след няколко дни ще го видя, нямам търпение, щом казваш, че е толкова специален.
Случи се обаче, че го видя преди това, защото Карина избра точно този момент да се втурне в кабинета ми, за да ми каже, че празникът ѝ ще продължи в дискотеката. Зарадва се, че ще може да се похвали на майка си и докато ѝ показваше медальона се възхитих от контраста на камъка върху бялата й кожа. Това бижу изглеждаше създадено за нея.
Нора също беше впечатлена и когато Карина излезе помоли за подробности около покупката му. Докато й разказвах изглеждаше все по-замислена, а накрая дори спомена името на въпросният знаменит италиански златар, за който онзи стар продавач говореше. Изглеждаше все по-озадачена.
- Не съм чувала за копия на негови изделия, защото е използвал много сложна техника при изработката. Всъщност доколкото знам няма запазени негови модели, което още повече ме учудва...
Тя замълча и потърка чело.
- Виж, ще се консултирам с един от колегите, който е правил проучвания точно в тази област. Надявам се да намерим време да поговорим още утре.
Тя се усмихна, изпрати ми целувка, но по изражението й личеше, че мисълта й е заета с друго.
Тази нощ мислех, че няма да заспя докато Карина не се прибере и когато часовникът ме събуди имах чувството, че съм задрямал преди малко. Тъкмо се канех да надникна в стаята й, когато мернах някакво движение през прозореца. Надникнах навън и я видях - беше в басейна, въпреки ранният час. Движенията й бяха бързи, премерени и красиви, никога досега не я бях виждал да плува толкова професионално. Ръцете й докоснаха края на басейна и тя ловко се преобърна без да забави движението си, за да продължи в обратна посока.
Допивах кафето си и се канех да излизам, когато тя влезе. Беше все още по бански, наметнала халат, който едва прикриваше мокрото й тяло. Стори ми се по-източена и женствена, сякаш за една нощ от девойка се беше превърнала в жена.
- Добро утро - бодро поздрави и се приближи да ме целуне. Това, кой знае защо, ме смути. Тази сутрин всичко в нея ми се струваше смущаващо и аз се запитах дали причината за това не е в мен. Може би все още не бях подготвен да приема факта, че пухкавото ми момиченце се превръща в красива жена.
- Не чух кога си се прибрала, но предполагах, че ще си в леглото, все пак цяла нощ си танцувала - усмихнах й се. - Не съм подозирал, че толкова си задобряла в плуването.
Тя извади кутия портокалов сок от хладилника, помириса го и се намръщи.
- Е, не плувам чак толкова редовно - небрежно отвърна, все още забила глава в хладилника. - Знаеш, че спортуването не е силната ми страна.
Да, знаех го добре, Карина никога не е била спортна натура, макар с майка й да бяхме правили опити да я насърчим в тази посока. Предпочиташе да прекарва свободното си време изтегната на някой шезлонг или в стаята си, заобиколена от любимите си списания.
Тя разочаровано върна бутилката с мляко в хладилника, след като помириса и нея и го затвори.
- Пак някоя диета? - подхвърлих, обличайки сакото си в движение.
- Уф, не! - сбърчи нос тя. - Всъщност умирам от глад. Може би ще си направя сандвич, докато Ела дойде и ми приготви нещо вкусно за хапване.
Ела беше нашата домашна помощница и се грижеше за дома ни и за Карина повече от петнайсет години. Отдавна я приемахме като член на семейството и понякога й се сърдехме, че глези дъщеря ни повече, отколко е необходимо. Освен всичко останало Ела беше и превъзходна готвачка и беше в състояние да приготви и най-сложното ястие, ако Карина пожелае да го опита. Проблемът беше там, че откак стана на петнайсет дъщеря ни се вманиячи в диетите и отказваше да яде не само месо, но и кажи-речи всичко, което Ела приготвяше.Е, помислих си, докато се качвах в колата, днес Ела ще бъде щастлива. Още една положителна промяна в Карина, а едва бе навлязла в пълнолетието си.
Потънал в работа изобщо не бях забелязал, че е време за обяд, когато Нора ми се обади. Попита дали имам време да поговорим и когато потвърдих, въздъхна:
- Знаеш ли, тази работа с медальона се оказва много странна. Тази сутрин разговарях с колегата, за когото ти споменах и той ми разказа много интересни неща. Семейството на въпросният златар било покосено от чумната епидемия, когато той бил доста възрастен и вече не се занимавал с изработка на бижута - бил предоставил това на своите чираци. Колегата ми спомена, че преди няколко години попаднал на ръкопис, в който един от тези чираци описвал как по това време старият златар се заел да изработи лично медальон за най-малката си дъщеря, която била негова любимка. Идеята била да гравира на него магически заклинания, които да предпазят момичето от смъртоносната болест. Освен това обаче чиракът пишел, че майсторът използвал за този медальон някакъв жив камък, който да събуди мъртвата плът.
- Мъртва плът ли? - заекнах. - Чакай, чакай...
- Да - въздъхна Нора - това означава, че момичето също е било поразено от чумата и не е оцеляло. Най-вероятно това са просто легенди, но...чуй най-интересното - същият този чирак пишел, че майсторът решил да използва силата на обърнатото заклинание, защото тя била най-голяма.То било най-опасното заклинание, тъй като призовавало най-могъщите тъмни сили, и било възможно самият той да не оцелее. Но любовта към дъщеря му била толкова безумна, че бил готов на всичко, за да си я върне.
- О, сега пък обърнато заклинание - въздъхнах. - Това започва да прилича на филмите за Индиана Джоунс.
- Знам, че не ти се вярва, но ти сам ми каза за обърнатите пластинки, не помниш ли? Видял си ги с очите си! - Нора вече викаше в телефона, вълнението й се предаде и на мен. Още повече, че това с обърнатите пластинки си беше самата истина.
- Да не би да ми казваш, че онзи старец ми е продал същия медальон? - попитах невярващо. - Но той сам каза, че е копие, иначе би струвал в пъти повече!
Тя замълча за момент, после въздъхна:
- Знам ли...Нищо чудно продавачът да не е подозирал какво точно ти продава. Въпреки, че изглежда е бил запознат с моделите на този златар. Както и да е, едва ли има за какво да се тревожим.
Отново млъкна, след което попита всичко у дома наред ли е. Разбрах, че всъщност се интересува дали с Карина всичко е наред, затова й казах, че е добре. Само дето изглежда е започнала да спортува и май е спряла диетите.
Нора се засмя, сякаш й казах някоя голяма шега, а после каза, че трябва да се връща при колегите си. Преди да затвори ми напомни, че утре се прибира и че няма търпение да се върне у дома.
Прибрах се малко по-рано от обикновено, защото и без друго след разговора с Нора работата изобщо не ми спореше. Не вярвах в заклинания, но наистина се тревожех за Карина, може би защото свързвах това с внезапните промени, които бях забелязал у нея.
Ела тъкмо се готвеше да си тръгва, когато влязох. Беше пак в някое от странните си настроения, но изглежда изпита облекчение при появата ми. Попитах я как е минал денят и тя сякаш само това чакаше, за да започне да се оплаква.
- Не го разбирам това момиче! Така се зарадвах, когато поиска да й приготвя печено още щом дойдох сутринта, викам си - най-после Карина прояде, чудо невиждано! А тя дори не изчака месото да се изпече добре. Извадила го, докато е почти сурово, и така го е яла! - Ела беше толкова възмутена, че думите чак заседнаха на гърлото й. - Сто на сто пак е някоя нова изчанчена диета, ама не можах и дума да й кажа, понеже хукна нанякъде с приятели!
След като възмутената Ела си тръгна първата ми работа беше да звънна на Карина, но изглежда пътуваха нанякъде, понеже телефонът й нямаше обхват. Звънна ми около час по-късно, за да ми каже, че имало организирани спортни игри за младежи извън града, обеща да се прибере навреме за вечеря и звучеше толкова нормално, че категорично си забраних да подхранвам глупавите си притеснения.
За вечеря реших да спретна барбекю, макар че Ели ми спомена за нещо, което оставила във фурната. Бях доволен, че най-после беше дошъл денят, когато можех да споделям тази любима моя храна с дъщеря си и реших да й покажа какъв майстор на сочните мръвки е баща й.
Кари се върна съвсем навреме, когато всичко бе почти готово. Изглеждаше пълна с енергия и много развълнувана.
- Няма да повярваш, но днес спечелих всички състезания. Никой не повярва, че ще бъда най-бърза и в бягането, и в скоковете, и в плуването. - Изсмя се презрително и се тръшна на стола пред масата. - Какви тъпаци! Какво изобщо си въобразяват?
- Хей, миличка - казах внимателно - досега не съм те чувал да говориш така за приятелите си. Мислех, че ги харесваш.
- Харесвам ги, но са толкова...ограничени - тя се пресегна, взе една почти сурова мръвка направо от барбекюто и започна да я реже. В чинията потече кръв, но тя сякаш не забеляза. - Ммм, изглежда чудесно, татенце!
- Това да не е някоя нова диета, Кари? Която препоръчва сурово месо за отслабване?
Тя се засмя и лапна късче месо.
- Би било малко странно, не мислиш ли?
Изкиска се и от ъгълчето на устата й потече капка кръв. Обзеха ме гняв и отвращение.
- Това е отвратително, Карина! - креснах й и дръпнах чинията далече от нея. - Храниш се като животно! Какво ти става, по дяволите?!
Тя се изправи грациозна като котка и облиза устни, без да ме изпуска от поглед.
- На теб какво ти става - просъска. - До вчера мрънкаше, че не ям месо, а сега, когато проядох, ме наричаш животно.
После се плъзна напред и грабна мръвката толкова стръвно и бързо, че ми заприлича на хищник, който отнася плячката си. Преди да мога да реагирам чух, че как някъде горе вратата на стаята й хлопна силно.
Да кажа, че се почувствах разстроен щеше да бъде абсолютно недостатъчно, може би защото никога преди не бях изпитвал нещо такова. Не разбирах какво се случва, но тази неяснота, в съчетание с разказа на Нора и странното държание на Карина, предизвика истинска буря от емоции в мен. Бях объркан, дълбоко разстроен и уплашен. Отгоре на всичко чувствах и все по-нарастваща паника и чувство за вина, с които не знаех как да се справя.
На първо време реших да опитам да поговоря с нея по-спокойно. Карина винаги е била разумно момиче, със сигурност щеше да разбере тревогите ми. Взех един крем от тези, които Ела приготвяше специално за нея и отидох в стаята й. Тя лежеше в стаята си със слушалки на ушите и разглеждаше някакво списание. Поставих купичката с крем пред нея и тя вдигна очи.
- Няма нужда, благодаря - промърмори, но все пак се изправи и свали слушалките от ушите си.
- Кари, виж, не знам дали си даваш сметка, но...от няколко дни се държиш все по-странно - прокашлях се, изпитвайки внезапна неловкост от това, което й казвах. - Всъщност откакто ти подарих този медальон.
Тя се облегна назад и докосна медальонът. Загледах се в камъкът и затаих дъх - червените жилки вътре в него сякаш бяха станали по-ярки и пулсираха. "Жив камък, за да събуди мъртвата плът", прозвучаха в главата ми думите на Нора.
- Майка ти ми разказа някои интересни неща, които научила от свой колега - продължих, докато тя просто седеше и мълчаливо ме наблюдаваше с виолетовите си очи. Разказах й всичко, което Нора ми беше казала. Исках да видя каква ще е реакцията й, но тя не показа никаква емоция.
- Виж ти, не знаех, че вярваш в заклинания - усмихна се презрително. - Татенце, това изобщо не ти отива!
- Мисля, че е най-добре просто да свалиш медальонът, за да го разгледаме.
- Не е добра идея - тя се смъкна в леглото и посегна отново към слушалките си.
- Кари, държиш се детински - упрекнах я. - Това, за което те моля, не изисква никакво специално усилие, нали?
- Напротив! - изсъска тя и рязко се отдръпна от мен, като захлупи с длан камъкът на медальона, сякаш за да го защити от мен. След това изражението й изведнъж омекна и тя кротко каза - Извинявай, тате, но се чувствам уморена, беше ден, пълен с емоции. Мисля, че е по-добре да поспя. Не се сърди, моля те.
Чувството на вина отново надделя и ме заля като вълна. Горкото ми дете, какво беше виновно за всичките ми страхове и съмнения, та го тормозех така...
Докато я целувах за лека нощ й напомних, че утре майка й се връща, но тя не реагира както обикновено, а просто се прозя и кимна.
На сутринта отидох да посрещна Нора на летището. Беше един от онези ярки, свежи дни в края на лятото, в които всичко изглежда по-красиво от всякога. Тягостните ми мисли от снощи отстъпиха пред абсолютната увереност, че сега, когато вече и Нора се прибира, нещата ще си дойдат на мястото.
По пътя към къщи я уверих, че Карина е в прекрасна форма и й спестих повечето подробности от снощи. И без това винаги ме беше упреквала, че глезя дъщеря си прекалено, не беше нужно да споменавам за своенравните й тийнейджърски настроения. В края на краищата дъщеря ни все още беше просто едно порастващо дете.
Беше станала, когато се прибрахме, и макар, че бе по-сдържана от обичайно, с вързаната си на опашка коса и дългата памучна тениска изглеждаше като момиченце. Майка й обаче я намери променена, и докато се радваше на новопридобитата й женственост не спираше да я прегръща и оглежда.
- Не мога да повярвам, че само за седмица си се превърнала в толкова красива млада жена, Кари! - Нора я погали по бузата и плъзна ръка по шията й. Пръстите й докоснаха медальона и видях как Карина леко се отдръпна. Нора сякаш не забеляза, само се усмихна и посочи към медальона. - Май не го сваляш никога, а? Ще ми го покажеш ли?
Карина с неохота го измъкна изпод тениската си и се намръщи.
- О, наистина е прекрасен! - възкликна Нора и протегна ръка да докосне камъкът. - Изглежда много необичайно. Би ли го свалила, за да го разгледам, миличка?
- Не! - Карина рязко се дръпна назад. След това допълни по-меко - Закопчалката му заяжда, трудно го свалям.
- Това не е проблем, Кари - усмихна й се Нора - ще ти пом...
- Остави ме на мира! - кресна Карина и лицето й се изкриви от внезапната ярост. Вече не приличаше на момиченце, в изражението й имаше нещо толкова нечовешко, че отстъпих назад. После се втурна нагоре по стълбите и се заключи в стаята си.
С Нора бяхме смаяни.
- Не мога да повярвам! - избухнах. - Никога не се е държала толкова своенравно, какво й става, по дяволите! Карина! Престани да се държиш като глезла, чуваш ли?
Понечих да хукна към стаята й, но Нора ме хвана за ръката:
- Недей, имам по-добра идея. Обещах на колегата да му занеса медальона, за да го разгледа, но...мисля, че можем да направим нещо друго.
Пред вратата на детската стая Нора търпеливо обясни на Карина, че няма нужда да сваля медальона, ако не иска, трябва само да ни придружи до магазина, от който съм го купил, за да разговаряме с продавача. Допълни, че ще се обади на своя колега, който също ще дойде там, за да го види, така че тя няма от какво да се притеснява. От стаята не се чуваше и звук, бях толкова вбесен, че се готвех да разбия вратата, когато Карина се появи и макар и неохотно, се съгласи с предложението.
Пристигнахме почти едновременно с колегата на Нора пред магазина. Той изглеждаше още по-запуснат от преди, помещението беше мрачно и усойно, въпреки, че, кой знае защо навсякъде имаше запалени свещи. По кожата ми плъзнаха ледени тръпки, вероятно породени както от необичайната обстановка, така и от внезапният хлад, който усетих. Нора стисна ръката ми, пръстите й бяха ледени. Огледах се за Карина - тя беше застанала встрани от нас и в позата й имаше нещо, което ми напомни за хищник, който дебне.
Тъкмо се канех да известя присъствието ни, когато забелязах раздвижване зад плюшената завеса в дъното. Момичето, което се появи беше на възрастта на Карина и имаше много болнав вид. Беше с изпито лице и толкова слабо, че изглеждаше като част от тъмните отражения на пламъците на свещите, които се гонеха по стените. Обясних, че искам да говоря с възрастният продавач, който беше тук преди седмица.
- Не е възможно - отвърна момичето. - Баща ми почина наскоро.
Докато изказвах съболезнованията си забелязах, че лицето му остана все така безизразно.
- Вижте - продължих - става дума за един медальон, който купих от него...
Тя се приближи и тогава видях, че не откъсва поглед от гърдите на Карина.
- Станала е грешка - изрече дрезгаво, а после продължи с по-силен глас - Този медальон не е за продан. Той е стара семейна реликва. Ще ви върна парите.
Никой от нас не реагира и тя продължи:
- Мога да ви дам двойно повече за него. Дори тройно. Трябва само да...- докато говореше се приближаваше все повече към Карина и протегна ръка към шията й.
- Няма да стане - отстъпи назад Карина, настръхнала като котка. - Не го продаваме.
Девойката отпусна ръце, а после внезапно се спусна към нея и закрещя:
- Той е мой, глупачке! Баща ми го направи за мен! - Видях как пръстите й яростно стиснаха шията на Карина, която се опитваше да се отскубне, като я удряше и скубеше с всичка сила. Спуснах се към момичето, за да ги разтърва и се изумих от силата на крехкото й тяло, когато ме отблъсна рязко. Блъснах се в Нора и двамата паднахме на пода. Мернах, че колегата й е застанал зад Карина и се опитва да разкопчае медальона.
В настъпилият хаос пламъците на свещите сякаш оживяха и видях как прашната завеса зад тезгяха пламна, а само миг след това навсякъде около нас се извиха пламъци.
- Помогни ми! - извика към мен дребният мъж зад Карина, продължавайки да се бори и с нея, и с момичето, които се бяха вкопчили като два хищника в смъртна схватка. - Ако не го свалим от врата й всички ще загинем!
Скочих към него, осъзнавайки, че това, с което се боря вече не е Карина. Беше нещо огромно, мощно и зло, върху чийто мощен гръб се издигах нагоре сред падащите отломки в нажеженият въздух, който изгаряше кожата, очите и дробовете ми. Въпреки това не изпусках медальона от ръцете си и в един миг, точно когато започнах да губя съзнание, видях как той се отскубна и една бяла ръка хищно го издърпа от пръстите ми.
Докато се събуждах имах чувството, че изплувам от дълбините на зловонно лепкаво блато. Поех рязко дъх. Белотата наоколо беше ослепително режеща. Трябваше ми време, за да осъзная, че се намирам в линейка, а до мен седи Нора в компанията на едър мъж в бяла манта.
- Виждате ли, докторе - чух я да казва, очевидно разговаряйки с него – казах ви, че ще се събуди. Скъпи, вече си добре, нали?
Усмивката сякаш беше по-голяма от лицето й, когато ми подаде ръка и аз се изправих внимателно. За първи път усещах тялото си по този начин и усещането определено ми харесваше.
- Да, много добре - погледнах я въпросително. Все още ми беше трудно да осъзная какво се случва. - Карина?
- В къщи е. А само след минута и ние ще бъдем там - усмихна се мило тя и се обърна към едрият мъж. - Нали, докторе?
Той не откъсваше очи от мен. Лицето му беше по-бяло от мантата.
- Но…но – заекна – нямаше никаква сърдечна дейност…
В този момент линейката намали и спря и Нора извика на някого, вероятно на шофьора:
- Много ви благодаря!
После кимна на лекарят и на мен, за да я последвам. Наведох се напред, за да сляза и усетих, че нещо се залюля пред гърдите ми. Взех го в ръка и погледнах - черно-червеният камък на медальона пулсираше като малко ледено сърце в пръстите ми. Усещането беше невероятно.