Тишината се просмуква във всяка частица на нищожния ти кръгозор. Нямаш дори най-бегъл спомен или предположение как си се озовал тук. Нито звук не достига до ушите ти, нито лъч светлина не хваща окото ти. Имаш натрапчивото чувство на безпокойство, което те кара да се оглеждаш във всички посоки, но нито един от опитите ти да идентифицираш мястото не се увенчава с успех. Повърхността, върху която си стъпил, е твърда и хладна, може би каменна? Надигаш се плахо, взирайки се наоколо, имайки неприятното усещане, че си в опасност, но въпреки продължителното чакане нищо не се случва. Обгръща те плътен мрак, който сякаш не би могъл да бъде пронизан от нищо. Протягаш ръцете си напред и правиш малка стъпка. Допирът ти с повърхността не предизвиква никакъв шум, нищо, което да свидетелства за съществуването ти. Неспокойно се озърташ с надеждата да видиш нещо, нещо, което да ти помогне по какъвто и да е начин, но осъзнавайки, че подобни дейности са безплодни, тръгваш напред. След малко крачките ти стават по-големи, придобили частица увереност, а ръцете ти, които са се изморили от опипване на нищото, се поклащат край тялото ти в ритъм с движението. Вървиш безшумно в посока, която не виждаш, може би с часове, може би с дни? Минути? Тишината те блъска към безсмислени разсъждения, а преценката ти се разтегля, пропита от съмнения. Стъпките ти свидетелстват за движение... нали? Може би след малко ще излезеш от там. Единственото, което ти вдъхва увереност, е земята под краката ти. Движиш се по нея... определено се движиш. Не настъпваш нищо, не докосваш нищо, но крачиш. Би трябвало да се движиш...

 След незнайно колко време решаваш да поседнеш за почивка. Дланите ти докосват твърдата, гладка повърхност. Мястото, на което сядаш, е точно като мястото, от което си потеглил. Няма нито камъче, нито грапавина, които да докажат, че усилията ти не са били напразни. Непромененият пейзаж тежи върху плещите ти със своето еднообразие. Лягаш върху хладния под и насочваш слепешкия си взор нагоре... каквото и да значат посоките в това място. По навик клепачите ти се спускат и покриват очите ти, които не забелязват разликата. Свиваш ръцете си, за да запазиш малко повече от топлината в тялото си и се отпускаш. Потреперваш, чувствайки хладината на твърдта, която отказва да се затопли от плътта ти и се унасяш в неспокоен сън.

 Събуждаш се измръзнал, без ни най-малка представа колко си прекарал в сън, и потъркваш ръцете си, за да ги стоплиш. Вкочаненото ти тяло се надига трудно, ставите ти пукат без звук и кръвта малко по малко започва да затопля крайниците ти. Краката ти, единствената опора на която се крепи крехкият ти разсъдък, потеглят в случайна посока. Навеждаш се, за да докоснеш пода с пръст и да се увериш, че се движиш, но усещаш единствено хладна гладка повърхност. Кожата ти не се затопля от триене. Преглъщаш горчиво, изправяш се и продължаваш напред... където и да е това.