Мерило
МЕРИЛО
(за човечност)
Бях го срещал и преди. Във влака. Слезе на една гара някъде между София и Мездра. Нямаше как да не го забележа: сплъстената като кече, отдавна немита коса; лъскавите до блясък от мръсотия, но нескъсани дрехи; погледът, насочен някъде напред и преминаващ покрай теб, без да те докосне. Нисък на ръст, с дребно лице и още по-дребно чело. Груби зимни обувки. И нищо повече.
Тогава си помислих, че бях го мяркал и преди някъде из грохналия център на големия град. Може би на пазара, може би покрай халите - какво ли значение има?
Третият и последен път си спомням доста добре, макар и подир толкова години. Връщах се с полупразния икарус към моя жилищен инкубатор и както повечето пътници, се бях заровил в собствените си мисли.
По едно време се чу някакъв недоволен глас. Глас сравнително млад. На възмутен гражданин. Или по-скоро някаква интонация. Дори не мога да го възпроизведа.
Отговорът обаче, прозвуча отчетливо. Като камшик. На чист български език, без никакъв диалект или акцент. Тихо, но красноречиво произнасяне на думите:
- Това, че сте по-добре облечен, не означава, че другите не са били някога като Вас, не Ви дава право да ги осъждате и не Ви прави с нещо повече от тях!
Тишина! Тогава го видях. Останалите пътници - и те. Същият външен вид. Същите дрехи. Но той не беше вече същият. Поне за мен.
На следващата спирка човекът взе оставената си на пода торба и слезе, разминавайки се с бързащите да се качат замислени хора...
© Динко All rights reserved.
