Jun 24, 2009, 4:25 PM

Метрономът 

  Prose » Narratives
933 0 1
16 мин reading

Метрономът


     Метрономът тракаше монотонно. Учителката допълнително удряше в такт с музиката с ръка по рояла, а детето свиреше, но като че ли умът му беше някъде другаде и ръцете му натискаха клавишите автоматично. След малко, когато спря да свири, тя започна да му говори нещо, а то я погледна умолително и попита:

-     Госпожо, може ли вече да тръгвам? Часът по солфеж вече е започнал – учителката погледна часовника си и учудена от това, колко бързо и неусетно е минало времето, го пусна да си ходи, като му каза да вземе метронома вкъщи, за да се упражнява.

       Момченцето си прибра набързо нещата и изчезна през вратата на камерната зала. Жената внимателно затвори капака на инструмента, установи, че метрономът все още е там, взе го и тръгна към кабинета си. Отключи врата с табела: „Адриана Найденова - Директор”, влезе, остави дървената вещ на пианото, излезе, без да заключва, и слезе с асансьора на входа на сградата. Тъй като имаше малко свободно време, тя реши, че може да остане при другите учителки, които се бяха събрали там.

       Есента беше вече дошла. След равноденствието дните ставаха по-кратки и не толкова горещи, каквито бяха доскоро. Лек ветрец подухваше, а слънцето напичаше жарко, в резултат на което площадката пред входа на училището за музикални дарования беше любимо място за събиране през кратките почивки.

Минутите минаваха една след друга. Жените приказваха безспир, забавляваха се и се смееха на глас, докато на осветените плочи пред входа се появи момчето. То се обърна към струпалите се жени, махна с ръка за довиждане, след което изчезна от погледите им. Адриана се отдели от групата учителки и се качи обратно в кабинета си.

      На бюрото имаше разхвърлени листи. Тя започна да ги прибира, когато погледът й се отклони към пианото, и видя, че нещо липсваше. Отиде в една от стаите в дъното на коридора и попита жената, която се намираше там:

-     Случайно да си виждала някой да излиза от кабинета ми с метроном?

-     Да, онова малкото момче... как му беше името...

-     Петър?

-     Да.

-     Благодаря ти – отиде на работното си място. – Добре, че се е сетил – каза си тя, след което седна спокойна на стола и започна да търси нещо из листата на масата.

 

       Минаха няколко дни и ето че Петър отново имаше урок по пиано. Той върна метронома на учителката си, като го остави там, откъдето го беше взел, и започна да свири. Адриана Найденова забеляза леки отклонения в темпото и се подразни малко, но въпреки това не каза нищо и пусна инструмента. Усети някаква промяна в звука на махалото му, но не обърна особено внимание на този факт. Още повече, че имаше много работа и мислеше повече за нея, отколкото за урока, затова освободи момчето и се захвана със задълженията си.

       Часовете минаваха, Адриана работеше усърдно. Листи хвърчаха навсякъде из бюрото й. Тя местеше ръка ту към химикала, ту към клавиатурата на компютъра. По едно време стана от стола и отиде на пианото. Вдигна метронома, за да вземе някакви ноти, които се намираха под него, но от рязкото движение го удари в стената. Притеснена, тя погледна мястото и забеляза нещо, което й направи силно впечатление. Веднага вдигна телефона, набра някакъв номер и след малко каза:

-     Петре? Вкъщи нали нямаш метроном?

-     Не, госпожо. Нали затова взех Вашия.

-     Да, да. Разбира се. Благодаря ти. – и затвори слушалката, без да отговори на въпроса „Защо?” от страна на детето.

       Мигновено остави всичката работа и взе якето си. Наметна го, вървейки към асансьора. Излезе на улицата и се запъти нанякъде. Беше абсолютно погълната от тревогата си и затова се стресна, когато някакъв глас я извика:

-     Госпожа Найденова!

-     А, Валентине, здравей – пред нея стоеше висок мъж, облечен с шлифер, който изглеждаше също толкова изненадан да види нея, колкото тя него. - Не те видях. Тъкмо съм се запътила към Маестро Росенов. Изникна малък проблем и отивам да го помоля за експертното му мнение.

-     О-хо, значи ще дойда с теб. Какъв по-точно е проблемът?...

      Вратата на малко магазинче се отвори, звънче иззвъня. Озоваха се в тясно помещение, претрупано с всевъзможни музикални инструменти – от цигулка до контрабас и от флейта до туба. Също така имаше специален шкаф, отделен за антикварни ноти. Зад дървен тезгях стоеше ниско старче с благ вид, леко прегърбено и с бяла коса, която подчертаваше още повече широко разтворената му в усмивка уста.

-     Здравейте, Маестро!

-     Адриана! Каква чест! Какво те води насам?

-     Ето това – тя извади метронома от една торба. – Звучи по-различно...

-     А! С Вас не се ли видяхме онзи ден? – обърна се възрастният човек към придружителя на Адриана, който изглеждаше леко стреснат от внезапното обръщение към него. – Купихте си метроном. Един от онези там, спомням си аз. Чудесен за начинаещи, въпреки че можеше да си купите от онези другите, които...

Адриана се усмихна дружелюбно, нетърпеливо започна да барабани с пръсти по плота. Разочарована от неуспеха си, тя прекъсна монолога на продавача.

-     Та, казвах, че ми се стори странно от едно разнасяне да се промени звукът на махалото. А именно така е станало. Затова Ви питам дали е възможно това. Още нещо ми направи впечатление. Аз много се грижа за метронома си и знам всяка негова драскотина. Точно затова забелязах, че една следа от чукване липсва. Така че реших, че може би Вие ще можете да ми кажете повече за тракането, отколкото...

-     Хм... интересно – той го разгледа обстойно, след което го остави на дървения плот. Отиде в другия край на помещението и взе подобен метроном. Постави го до другия, пусна махалото му, след което пусна махалото и на другия. Спря ги и погледна към клиентката си – Сега ще ти кажа не само за тракането, но и за драскотината. „A tempo” – фирмата производител на този метроном е много стара и вече дори не съществува и от нея са останали само няколко екземпляра в света от този уникат. Те са правели метрономите си с абсолютно идентичен звук. Дори е малко по-различен от този на останалите. Още нещо – една от резките в знака липсва. Това ме навежда на мисълта, че някой се е помъчил да направи фалшив „A tempo” – неуспешно, разбира се. А фактът, че са заменили твоя метроном с този фалшификат, ме навежда на мисълта, че трябва да подадеш жалба. Надявам се, че имаш застраховка. Кражбата на такава антика е сериозно престъпление и  трябва да бъде наказана сурово.

-     Действително е така – обади се Валентин. Беше се стреснал от гневния изблик на стареца. – И все пак не е ли твърде банално да се вдига толкова шум за някакъв метроном?

-     Господине, чухте ли ме какво казах току-що? Това е антикварна рядкост. Малцина по света могат да се похвалят, че притежават такава вещ. По-добри метрономи не са произвеждани никога. Това са „Страдивари”-те на метрономите.

      Маестрото очевидно беше много възмутен от неразбирането на мъжа и се скри зад една завеса, след което не се появи, докато те не си тръгнаха.  По пътя се разделиха и Адриана се върна обратно в училището. Излизайки от асансьора, тя видя една от учителките и побърза да я спре.

-     Валерия, случайно в понеделник сутринта, докато карах урок, да си била в учителската стая?

-     Да.

-     А можеш ли да ми кажеш кой стоеше срещу кабинета ми?

-     Аз и ...

-     В такъв случай трябва да си забелязала кой е влизал?

-     О! Всъщност като се замисля... първо дойде Богомил дърводелецът, а след това и онази жена... Юлия. Стана ми интересно, че той дойде без нищо, а излезе с някаква торба. Сякаш имаше някакъв плат в нея. Тя пък дойде с куфарче и така и си замина.

-     Стояха ли дълго време вътре?

-     Да... така, де - не беше просто надзърване, а влязоха и стояха не много дълго... дори кратко.

-     Аха – каза си тя. – Сега ще видим защо са идвали.

Отиде в кабинета си и току бе затворила вратата – телефонът беше вече в ръката й. Набра някакъв номер, изчака сигналите „свободно”, след което от другата страна се обади женски глас:

-     Здравей, Юлия, - на лицето на Адриана се беше изписала широка усмивка все едно двете жени бяха една срещу друга във визуален контакт. – казаха ми, че в понеделник си ме търсила. Аз пък имах урок тогава и ме нямаше. Трябвало е да ми се обадиш.

-     О, нямаше нужда. Аз просто дойдох да взема формулярите за конкурса. Така или иначе ти ги беше оставила на бюрото си и аз ги взех. Мислех, че си забелязала.

-     О, да, разбира се. Чак сега се сетих. Благодаря ти! – и натисна копчето за прекратяване на разговора.

      Слънцето беше вече почти залязло. Уморена от напрежението през деня младата учителка по пиано реши да продължи с малкото си разследване на другия ден. Слизайки към входа, тя реши, че повече до края на деня няма да мисли за случилото се. Тя вървеше бавно и уморено по улицата, която вече беше започнала да опустява. Слънчевите лъчи иззад хълма осветяваха пухкавите облаци в розово и затопляха застудяващата вечер.

      Постепенно луната измести слънцето. Бавно тя плува от единия до другия край на небосвобда, докато слънцето отново изгря, издигна се над града и освети кабинета на Адриана, която вече от няколко часа работеше усърдно върху задачите, които не беше успяла да свърши предния ден. Беше вече обедно време, когато тя излезе и се запъти нанякъде. Вървя известно време, мина през всевъзможни улички, докато стигна една невзрачна къща с метална ограда. Тя открехна вратата и влезе навътре. Имаше още една врата със закачена  на нея табела. Отвори я и влезе в широко помещение, затрупано с дървен материал, а в дъното – мъж на средна възраст се беше надвесил над някакъв старовремски въртящ се стол. Той не забеляза новодошлата, но, когато отмести погледа си от него, се изненада при вида й.

-     Здравей, Адриана! Какво правиш? – лицето му имаше радостно изражение, но внезапно стана сериозен. - Искам да знаеш, че нищо не съм откраднал от теб – с тези си думи той я стъписа.

-     Защо реши, че ще те обвинявам в кражба?

-     Ами защото онзи ден дойдох толкова тайнствено, така си и заминах, а теб те нямаше. Отгоре на всичкото си тръгнах с торба, взета от твоя кабинет. А в нея всъщност беше тапицерията за въртящия се стол, върху който работя в момента.

-     Да, знам. Именно затова идвам – да проверя как върви ремонтирането му.

-     Перфектно. Още един ден и ще бъде като нов. Наложи се да го пребоядисам и да сменя самата възглавница. Остава само да сложа и тапицерския плат и ще ти го донеса. А ти какво правиш?

-     Ами нищо особено. Стана малък инцидент... не, не, не ме разбирай погрешно. Нищо особено не е. Иначе, както обикновено, съм затрупана с работа.

Точно тогава погледът й се отклони встрани от дърводелеца и забеляза малко парче паус, което стоеше самотно върху дървени дъсчици. На него с молив беше нарисуван знака на фирмата „A tempo” и, точно както беше казал продавачът в магазина за музикални инструменти, една от резките липсваше. Адриана огледа помещението, но не видя нищо интересно, сбогува се с мъжа и излезе.

По пътя не спря да размишлява върху това, което чу и видя днес и вчера.

-     В крайна сметка не е бил нито Богомил, нито Юлия, тъй като те са идвали, докато имах урок, а метрономът тогава беше при мен. В такъв случай кой? И какво правеше знака на фирмата при него? А и странното му държане в началото... При това положение някой е влизал в кабинета ми преди Петър да вземе метронома, а той е взел фалшивия. Страхотно! – ядоса се наум. - Тогава кой е бил?

       Когато се върна в училището тя разпита целия персонал дали друг е идвал в кабинета й, но за нейно нещастие никой от тях не беше видял други хора да са я търсели. Това оставяше само дърводелеца и детето като потенциални крадци на ценната антика. Но как може едно толкова малко дете да съумее да извърши такава кражба? А и откъде би имал фалшификат? Не. Не е бил Петър. В такъв случай може да е била някоя от учителките. Идеята й се струваше твърде налудничава и затова я отхвърли като възможна.

      На другия ден тя не спря да размишлява върху кражбата, но не успя да отговори на въпросите си. Следващите дни вече беше забравила за случилото се, тъй като умът й беше изцяло погълнат от работата, която трябваше да свърши за кратко време. Още повече, че постоянно идваха при нея ученици на урок, в резултат на което тя се прибираше късно вечер, преуморена и неспособна да върши каквото и да било друго.

      Така дните отминаха и дойде новата седмица. Рано сутринта, както обикновено, на този ден Петър имаше урок. Той влезе, поздрави и седна на пианото, след което сложи ръцете си на белите клавиши и засвири. Докато слушаше неритмичната музика на детето учителката се ядосваше на немузикалността му. Тя пусна махалото на метронома да се клати, момчето започна да свири ритмично. Така продължи целият урок и преди да си тръгне то попита:

-     Може ли да взема метронома вкъщи да се упражнявам още?

-     Разбира се, вземи го – то прибра вещта в торбата с нотите и си замина.

Тогава в главата на Адриана изникнаха думите: „Купихте си метроном... не е ли банално да се вдига толкова шум за един метроном... може ли да взема метронома...”, една стресната физиономия, едно невинно дете и едно копие на фирмен знак.

      Тя наметна бързо якето си, излезе от кабинета и тъкмо беше натиснала копчето на асансьора, когато женски глас я попита:

-     Здравей, Адриана. Какво стана с кражбата? Разбра ли кой е крадецът?

-     О, да. Тъкмо при него отивам – отговори другата жена. В гласа й звучаха едновременно радост, задоволство и притеснение.

     Тя вървеше колкото можеше по-бързо. Не след дълго се намираше пред вратата на апартамент и натискаше копчето на звънеца. Отвори малко момче.

-     Петре, може ли да те помоля да ми върнеш метронома, тъй като ми трябва. Съвсем скоро ще ти го върна – говореше задъхано и възможно най-учтиво. Той се скри в дълбините на дома и след малко се появи с музикалния инструмент в ръка. Връчи го на учителката си, а тя попита - А баща ти случайно да е вкъщи?

Детето се скри от погледа на Адриана, която се възползва от това и скри ръката заедно с метронома зад гърба си. На вратата след малко се появи Валентин, когото тя нападна директно с широка хладна усмивка, като предварително беше извадила метронома пред очите му:

-    Ето ти фалшивия, на мен ми върни оригинала!

 

      Едва беше стигнала остъклената врата на магазинчето за музикални инструменти, когато Маестрото я забеляза, а тя от своя страна му показа истинския метроном “A tempo”.

-     Браво, Адриана! Нима това е твоят, оригиналният “A tempo”? Но, моля те разкажи ми всичко отначало. Как го намери и най-важното кой беше? – възрастният продавач умираше от нетърпение да разбере как са се развили събитията около така интересната за него кражба.

-     Всичко е много просто. Ето чуйте: докато карах урок с Петър миналия понеделник, в учителската стая, която, както знаете, се намира точно срещу кабинета ми, са били няколко от учителките и две от тях са забелязали там да влиза Богомил, който излязъл с торба, взета от мен, и Юлия, която си тръгнала така, както била дошла. След като разбрах за липсата на метронома чистачката ме осведоми, че с него си е тръгнал именно Петър и затова бях спокойна и не се притеснявах за нищо. Но когато баща му е видял ценната вещ в дома си, веднага е дошъл при вас и е купил нов. Тъй като е знаел, че няма как аз да не забележа разликата между двата, ако ги размени (тя е очевидна), той ги занесъл на дърворезбаря, за да направи новия като моя. След това прибрал за себе си “A tempo”, а на детето си, което не забелязало липсата на метронома, оставило купения от вас. Така на следващия урок Петър ми донесе фалшивия. Аз забелязах разликата в тракането, но не й обърнах внимание. По-късно забелязах липсата на драскотина и дойдох при вас. Този епизод Ви е познат. Само трябва да отбележа, че Валентин не успя да скрие изненадата и яда си от това, че го познахте, а също се издаде и когато започна да „спори” с Вас за това, колко е важно да се съобщи за кражбата. Аз реших, обаче, сама да разбера кой е откраднал моята собственост и, първо, се обадих на Юлия, за да разбера какво е правила в кабинета ми. След това отидох в ателието на Богомил и той започна с думите: „Нищо не съм откраднал от теб.”, които ми се сториха доста странни, предвид ситуацията. При него намерих и фирмения знак на “A tempo” върху парче паус, което ми направи голямо впечатление, но реших повече да не стоя там. И така стигнах до задънена улица. Нищо не се връзваше. Нито Богомил, нито Юлия можеха да са го откраднали. Обстоятелствата не им позволяваха. Невъзможно беше да е бил Петър, а просто отказвах да повярвам, че го е направила някоя от учителките. Затова оставих нещата да отлежат. Все нещо щеше да стане, което да ми подскаже накъде да тръгна. Точно така и стана: Петър ме помоли да вземе метронома у дома. А за какво му беше, при условие, че баща му беше купил? Ето оттук направих връзката между странното държане на Валентин, пауса на дърводелеца и молбата на детето. Когато си поисках обратно вещта, той не отказа да ми я върне, но само ме помоли да не подавам оплакване срещу него. Съгласих се и ето ме тук пред Вас, отново притежаваща истински “A tempo” – тя се усмихна леко.

      Възрастният човек, доволен от разказа на младата жена, също изви устните си в широка усмивка, а в очите му се появи блясък на задоволство. Той обърна ценната вещ към себе си, завъртя я настрани и огледа обстойно фирмения знак. След това пусна махалото да трака и огласява малкото помещение, изпълнено с музикални инструменти.

© Светломир Златков All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Това става като се съчетае музикант с фен на криминалетата!Браво!
Random works
: ??:??