Мислите откраднати
Ще ти разкажа тихо, но на себе си...
Обичам те, защото се усмихваш.
И ето ден и ето тъмнина е.
Къде си?
Думите ти, погледа ти, твоята усмивка?
Къде си?
Ще се усмихнеш ли на моето мълчание..
Ще ме погледнеш ли тъй, както ме поглеждаше,
когато забивах ноктите си в твоята ръка?
Къде си?
В шума ли... разливаш се...
И нека бъдеш през девет царства в десето...
Аз те търся, откак те открих.
Ти си моя надежда и нежност.
Очаквам те на пътя сред житата...
Заедно с прииждащия мрак.
Ти идеш като лек вечерен вятър.
Ръката ми потъва в твойта длан.
... Колко силна е твойта ръка.
И аз се смея, моят смях е весел...
Понякога кънти като тревожен писък в късна есен...
Към тебе, към тебе...
Макар че си близко.
Тишина.
Тъй хубаво е всичко.
Заедно сме и сме само двама.
Аз не вярвам в нашта раздяла.
Насън ли бе...
Валеше дъжд.
И повече не помня аз.
Прегърни ме.
Още, още...
„Аз ти галя косите с ръка
и говоря смутено и влюбено..“
До зори ще те галя така,
да е сладък съня ти.
От гората вали светлина.
Пролетен сън си ти...
Вали. Мълча.
Ти също.
Дано в съня ни пролет да цъфти.
Снощи е валяло дъжд
и затова са весели дърветата.
И аз се радвах.
И щях да се разплача.
Небето се разплака...
Започвам пак.
Ти! Ти!
Стой!
Сърцето ми свири.
Бе пълен с тебе моят ден.
Ти усещаш.
Дай ръка!
Погледни ме.
„Във очите ми слънце блести...
То е твое, то е твое, за тебе гори...“
Постой така.
В очите ти живеят открехнатите
бездни на нощта.
Толкова е странно и прекрасно.
Миг, бездънен като вечност.
Далечни утринни мъгли.
Идещите силуети на горите
и клоните, разтворили обятия в нощта.
Светът е омагьосан...
А може би и аз...
© Сияна All rights reserved.
