Ресторант “Котвата” Приморско. Лятното обедно слънце сякаш се бе спряло и сипеше огън и жупел върху курортния град. Седях в дъното на външното помещение на ресторанта, отпивах от студената наливна бира и си чаках неизменната порция калмари. В главата ми бе безпорядък, затова не се и опитвах да мисля за нищо. Единственото чувство което ме пронизваше остро и болезнено от ляво бе самотата. Преди два месеца бях скъсал с приятелката ми след изключително бурна, но кратка връзка, а седемдневната  почивка на морето с братовчед ми и жена му така и не успя да ми повлияе отрезвяващо и да си стъпя на краката. Имах нужда от жена. Имах нужда от страстно любещо, всеотдайно момиче, което да ме накара да забравя бившата. Нещо като старата поговорка “клин клин избива”. И… в отговор на тези мисли задържах все повече и повече погледа си в една от трите сервитьорки сновящи между двора и вътрешността на ресторанта. Тя външно беше точно копие на моя тип жена - ниска, слабичка, къдрава кестенява коса падаща на вълни по раменете ù, тъмни очи.

Изчаках удобния момент след като тя изчетка купчина трохи от съседната маса и обръщайки се за да тръгне към бара на ресторанта ми хвърли мимолетен поглед.

-Извинете - казах тихо аз като вдигнах ръката си като ученик, който си знае урока. Тя изкуствено и някак криво се усмихна и пристъпи до мен. - Бих искал още една бира.

-Добре господине, а нещо друго ще желаете ли? - попита тя със същата изкуствена усмивка на лицето си.

-Ами... да. Исках да ви попитам... Може би сте го чувала постоянно, но много ми се искаше да попитам дали... дали искате да излезем някой път на разходка или на кафе?

Е, вътрешно в себе си осъзнах, че по смешен, по-неубедителен и по-аматьорски никога не съм изглеждал. Обзе ме чувство на срам, а лицето ми се покри с морава червенина.

-Е! Вижте! По принцип не излизам с непознати, не ми е в стила. Но може би някой ден-

каза учтиво тя и изчезна по циментовата пътека към вътрешността на ресторанта. След малко ми донесе бирата, а след още десетина минути и калмарите, а аз не смеех да я погледна в очите. Като привърших с обяда я повиках за сметката и като се разплащах, осъзнавайки, че това е може би последния ми шанс я попитах:

-А какво се крие зад думите ви може би някой ден? Какво искахте да кажете? - чух почти плахия си, неуверен глас. Тя отново надяна изкуствената си, малко ехидна усмивка.

-Откъде сте?

-От София съм.

-И какво работите?

-Работя в един склад за строителни материали на Сточна гара. Но какво значение има всичко това?

-Има и сега ще ви кажа. И аз съм от София. Тук работя само за през лятото. После се прибирам. Не мога да ви дам номера си сега, но като се прибера в София ви обещавам, че ще намеря начин да се свържа с вас и да излезем заедно. Имам си начини. София не е нито толкова голяма, но не е и толкова малка.

Е това беше вече прекалено. Прозвуча ми като сценарий от някоя евтина любовна сапунка. Никое момиче досега не ме беше отрязвало по този елементарен начин. Вътрешно в себе си пламнах от яд, а по страните ми изби гъста червенина. Тя или се правеше на недостъпна или наистина не иска да има нищо общо с мен.

-Мога ли поне да узная името ти?

-Казвам се Елена, приятно ми е.

-Костадин, удоволствието е изцяло мое. Е, лека работа от мен - казах аз, криво се усмихнах и излязох от ресторанта. Запътих се по централната улица към квартирата ми, без да обръщам внимание на сергиите и на невъобразимата глъчка, чиито викове пронизваха слуха ми и ме дразнеха още повече. До края на отпуската ми оставаха два дни и аз още няколко пъти посетих същия ресторант, доста се въртях и патрулирах около входа му вместо да лежа под чадъра на пясъка, но повече не я видях. Престраших се да питам една от колежките ù за нея, а тя многозначително ми каза, че Ели е заминала по някаква  работа в Бургас. Повече не стъпих в ресторанта, а на следващия ден потеглихме с колата за София.

Още от първия работен ден потокът на ежедневието обви цялото ми същество  и със своите напрежение, тегоби и радости успя да ме разсея и аз почти забравих за Елена.

Веднъж когато минавайки покрай офисите на администрацията се бях запътил към стаята за почивка, вратата на крайната стая леко се отвори и на прага се появи счетоводителката Ася с която много се имахме, бяхме си близки и макар, че имаше мъж и дете много я харесвах и дори тайно нощем си представях как един ден тя ще напусне мъжа си и ще дойде да живее при мен с детето в моя голям апартамент в покрайнините на София и не след дълго ще си имаме наше собствено дете. Поне никой не ми забраняваше да мечтая и не ми се месеше в този процес. Сега тя стоеше на прага на кабинета сложила пръст върху устата си, а с другата предизвикателно ме викаше.

-Ела и влез вътре в кабинета. Какво си ме зяпнал такъв?

Леко се усмихнах и с няколко бързи крачки се вмъкнах вътре, а тя затвори вратата веднага  след мен.

-Имам да ти казвам нещо важно.Тя ме погледна в очите и зениците ù се разшириха, а чертите на лицето ù станаха сериозни. – Имам един познат който има връзки и може да ни уреди за Англия. Ще работим в добре уредена ферма, а караваната е добре поддържана, почти луксозна, с две стаи една до друга. Няма и да усетим как ще минат тези шест месеца и ще се върнем с маса пари. Ще си изкараш достатъчно за да сбъднеш мечтата си и да заминеш за Африка. Не е за изпускане нали? Какво ще кажеш?

Както всеки млад човек и аз исках повече пари, отколкото ми трябват. Живеех сам, нямах деца, не плащах наем, но защо пък да не изкарам повечко пари, парите никога не стигат, винаги ще ти потрябват за нещичко.

-Трябва само да попълним формата и да пратим автобиография в сайта на агенцията, а аз ще му се обадя да уреди нещата. Хайде, кажи нещо. Защо мълчиш?

-Извинявай за въпроса, но ти за детето помисли ли? Все пак половин година няма да те има? А си негова майка.

-Разбира се, не го мисли. Ще остане при баба си и дядо си, за шест месеца все ще се оправят някак.

По лицето й плъзна лукава усмивка, очите й подкупно пламнаха. Аз сведох поглед надолу, опитах се да подредя хаоса в мозъка си, но не успях.Все пак нямаше какво да губя толкова много, ще си взема неплатен отпуск и толкова. Ако нещо шефа се запъне ще си намеря друга работа. Какво пък толкова. Предложение за работа в чужбина не се изхвърля в кошчето просто ей така.

Погледнах я в очите, усмихнах й се съучастнически и казах:

-Добре, съгласен съм.

Тя подскочи от радост, прегърна ме и ме целуна по бузата.

Вечерта след работа отидох в кабинета й, както се бяхме разбрали, седнахме пред компютъра и успешно попълнихме формата в сайта на някаква туроператорска фирма, която лично аз не бях чувал, но това едва ли имаше значение.

Излязох от двора на фирмата, но не ми се прибираше в къщи.По принцип бях човек домошар и след работа обичах да се прибера в къщи и да си почивам в тишината на домашния уют.Но днес отидох на спирката и хванах първия автобус в посока центъра. След около половин час се озовах на метростанция “Васил Левски” и пресичайки моста над река Перловска тръгнах по Граф Игнатиев по посока площад Славейков за да разгледам книгите. Вървях сред множеството, а сякаш самотата ми дишаше във врата. Мислите ми непрекъснато се връщаха при Ася и сещайки се за прекрасната възможност, която ми се откриваше да прекарам с нея половин година врата до врата в корема си усещах приятни бодежи. Влязох в едно магазинче за алкохол и цигари, взех си едно кенче бира и се наредих на опашката пред касата. Вглъбен в размишленията си не обръщах внимание на хората около мен и когато дойде моя ред подадох парите и чак тогава погледнах касиерката. Боже мой. Та това беше Елена. Очите ми се облещиха, а устата ми увисна полуотворена. Опитах се да се окопитя още в същия миг, усмихнах си и едва чуто дори за себе си произнесох “здравей”.

-Здрасти! Колко се радвам да те видя. Как я караш?

-Ами добре съм. Както виждам и ти изглеждаш добре. Прибра се в София, така и не ме потърси и аз реших да те открия - усмивката ми широко се разтвори при тази лъжа.

-Не те бива в лъжите, целия се изчерви. Така и така ме откри кажи ми кога си свободен и къде искаш да се видим?

-Кажи ми на теб кога ти е удобно?

-През седмицата съм заета. Как си в събота вечер?

-Идеално. В събота съм почивка. А къде?

-Има едно заведение след един безистен до площад Славейков. Да се чакаме пред библиотеката в осем? Съгласен?

-Разбира се. Хайде довиждане. Лека работа и до събота. - махнах с ръка и с усмивка на уста излязох от магазина.

На другия ден в приповдигнато настроение приемах поръчките в склада. Всичко вървеше нормално, когато в един момент чух стъпки зад гърба си, обърнах се и видях Ася с едва скритата си усмивка. Тя ми направи предателски жест с ръка да се приближа, свихме в един ъгъл зад стелажите и ми каза, че нейния познат уредил нещата, само трябвало да се явим на нещо като проформа презентация с последващо интервю в Ботевград в събота на обяд. Студена тръпка за момент мина като електрически удар през тялото ми.

-Е защо точно събота? Не може ли някой друг ден? Защо не понеделник например? - речникЪТ ми беше беден, за да изкажа негодуванието си избликнало на устните ми в този момент.

-Е как в друг ден? Не става. Не се дръж като дете. Връзките помагат, ама и в кошара не вкарват. Човека ни уреди, да сме сред малкото на интервюто, а ти не можело ли някой друг ден. Глупости.

-Виж аз в събота съм зает. Имам важна работа. Няма да мога да дойда на интервюто. Иди сама. Нали целта ти е да заминеш и да изкараш повече пари. Аз нямам толкова спешна нужда от пари. Знаеш го много добре.

-И ти си като всички мъже Костадине. Несериозник - тя злобно изкриви уста, обърна се и изчезна към вратата.

Стана ми гузно, но все пак в живота се налага често да решаваш сложни въпроси, а при нас младите дилемите понякога са в повече и се налага човек да ги решава на момента

Не знам дали сбърках но в събота вечер, точно в осем без десет  бях пред Столичната библиотека. Не се наложи да чакам дълго. Тя беше точна. Отдалеч я познах и както винаги беше стилна. Къса черна  пола с дължина малко над коленете, тънка, сатенена риза с къси ръкави, върху която беше наметнала ефирно черно сако.

Влязохме в кафето, поръчах си дълго кафе и кола, а тя капучино с минерална вода.

Отначало разговора не започна добре, не знаех за какво да я питам, от какво се интересува и какво я вълнува. Все пак не я познавах. За това приложих тактиката да я оставя да води разговора тя. И донякъде се получи. Говорехме предимно на общи теми, а с всяка изминала минута я харесвах все повече. Не помня колко време седяхме в заведението, когато тя с енергичен жест се протегна за чантата си и предложи да платим сметката и да си ходим. Като всеки кавалер не позволих тя да плати своята част, подадох парите на усмихната сервитьорка и излязохме навън. Не ми се искаше да се разделя просто ей така с нея и й предложих да се разходим в градинката пред Народния театър. Вечерта беше приятна и топла и аз очаквах тя да се съгласи на мига.

-Виж защо не идем у вас. Нали каза, че живееш сам, имаш собствен апартамент, ще хапнем, ще пийнем, а после може и да отидем някъде. Или имаш нещо против?

Зяпнах учудено и в първия момент не повярвах на ушите си. Но какво пък толкова, хванахме метрото и не след дълго стигнахме до вкъщи. Наредих набързо гладката полирана масичка в хола пред телевизора, извадих от витрината бутилка Джак Даниелс, която пазех за специални случаи, сложих кашу и бадеми в две купички и седнахме. След втората чашка, погледа ми се замъгли, мозъка ми започна да работи по-бавно и ми струваше огромно усилие да не гледам в дълбокото й деколте. Опитвах се да съм културен до момента в който тя с котешка лекота се приплъзна на канапето до мен, обви врата ми с ръка и ме целуна. В този момент разсъдъкът ми изчезна, задръжките изчезнаха някъде в пропастта на небитието и започнах страстно и неудържимо да я целувам по врата. Силния й парфюм ме влудяваше, а нежната й кожа неукротимо ме възбуждаше. Започнах да разкопчавам малките горни копчета на блузката й и вече в съзнанието ми се мярна ясната мисъл да я занеса в спалнята, когато най-неочаквано телефона й иззвъня. Дръпнах се неловко от нея, а вътрешно умирах от яд. Единственото, което чух бе ядосания крещящ мъжки глас идваш на вълни от микрофона на телефона й. След минута тя затвори телефона и ме погледна сконфузено. Спестих си няколкото банални въпроса готови да се изстрелят от устата ми и я зачаках да обясни. Следващите няколко минути изминаха като филм, но с ужасен край. С бавни, къси и отсечени думи тя ми обясни безкрайно неловката и сконфузена ситуация в която се намирах. Накратко ми бе сервирана новината, че хубавата Елена в която се бях лудо влюбил и заради която не отидох на интервюто за работа в Англия не беше нищо друго, а чисто и просто една жрица на любовта. През лятото често сменяла София и морето, като на морския бряг се изявявала като сервитьорка, а в София и като магазинерка по часово за да си докарала повече пари.

Седях на дивана хванат за главата и затворих очи в опит да задуша мъката, разочарованието и яда които едновременно се бориха в мен. След това погледнах някъде в пространството и с невиждащи очи се обърнах към нея и й казах да се облича и ,че трябва да си ходи. Извадих си телефона и повиках такси. Беше вече много късно, нямаше градски транспорт и не исках да рискувам да я пусна да си ходи просто така.

На прага на вратата тя се обърна, погледна ме в очите и прошепна:

-Въпреки всичко ми беше много приятно с теб. Ти си прекрасна компания за всяка хубава жена.

-За хубавите жени да, но не и за високо моралните и даряващи истинска любов. Довиждане и ти пожелавам успех.

Тя ми намигна, изпрати ми въздушна целувка и закрачи надолу по стълбите. Аз затворих вратата, седнах на масата, вдигнах чашата с уиски и заглеждайки се в плуващото ледче се замислих за Ася, за Англия, за евентуалните пари за сафарито в Африка, които можех да спечеля от там и за глупака, който се взираше в разтяпащото се от топлината на стаята ледче в този момент.