Aug 14, 2011, 5:35 PM

Моето безсмъртие 

  Prose » Narratives
751 2 2
26 мин reading

         1.

         Тя вървеше по улицата с безброй магазини. Спираше се и разгледаше стоките на витрините - измамно лъскави, така фалшиви с изкуствения си нереален вид. Не ги намираше за нещо  интересно, просто убиваше време.

         Или май времето я убиваше?

         Повече внимание обърна на витрините. Някои от стъклата бяха мръсни, други - кристално чисти.

         - Също като тълпата – каза си тя - която като река не спираше да тече наоколо.

         Приемаше, че човешката душа е като кристал – може да бъде замърсена и покварена с мрак, но може да бъде така изчистена, че да превръща в букет от светлинни лъчи всеки миг.

         Ако бъде светът покрит от светлина, тя щеше да се оглежда в красотата на кристалните души със своето ехо – както беше и нейното име - Ехо, но това е само един от невъзможните сънища, които толкова често сънуваше.

         Крачеше, с ръце, скрити в гънките на дрехите си. Просто едно младо момиче, което се скиташе из града.

         Утринта бе хладна, есента се въртеше с облаци из небето и вятърът лепнеше с разпиляваните от него листа. Хората, минаващи край нея, бързаха за някъде, отминаваха я и потъваха в дълбините на своя си личен живот.

         - Не ме забелязват – каза си Ехо, - нито един от тях!

         Защото нали съм точно никой, дошъл от никъде и нямащ дори накъде да отиде – прошепнаха уморените ѝ мисли, когато си пожела да има свое място в света.

         Опря гърба си на една колона и се загледа в сутрешната суетня. В цветовете и шарките, които бързо ставаха безлични и сиви.

         Долови всички улични шумове от потока с лица, които се движат в някаква определена посока, сякаш всеки намерил острова на своето спасение. Не искаше да е в тяхната посока, макар преди миг да поиска да бъде една от тях. Има ли смисъл в това да слугува на дните и да бъде поредният номер от социалното стадо?

         Затова Ехо отново тръгна безцелно по улицата, размивайки се като призрачен образ в разминаващите се с нея слепци.

         Мина край един магазин за часовници. Спря се пред тях. Плашеха я със способността си да отмерват дните, дадени за живот на човека, но сега като магнит я притеглиха десетките им кръгли лица с бръчки от часове и минути.

         Ето ги къде са тези безмилостни стражи на времето, които непрекъснато напомнят, че всичко е подчинено на него и всяко нещо си има своя изтичащ в нищото срок.

         - Всичко е временно и всички са смъртни – прошепнаха мислите ѝ, а един от часовниците отчете осем и половина.

         Тя се огледа. Слънцето го нямаше, сякаш никога дори не и съществувало, небето бе сиво и досадно – пореден сив ден в редицата на сивия живот.

         Върна очите си към часовниците и усети как сякаш всичко, заредено с енергия, ѝ липсва в този миг, затворен между двете деления на цифреблата насреща.

         Спомни си за картина, която видя на една улична изложба на никому известен творец - един обесен на минутната стрелка човек, малко след като бе пресякла центъра на своята половина. Колкото повече тя се вдигаше от течението на времето, толкова повече щеше да се стяга примката около врата му. Много преди да започне да се спуска отново надолу, човекът щеше да бъде отдавна обесен. Както и всеки друг, който ненаситен е побягнал в надпревара за гонене на човешкото щастие, повярвал, че ще победи и ще улови вечността му в ръцете си.

         - Колко сме глупави – прошепна пак мисълта ѝ, - колко наивно се залъгваме с тези лъжливи мечти.

         Отстъпи и се измъкна от магията на стрелките. Току виж са  хванали и нея в клопката си. Продължи разходката си по сивата улица. Даже не се замисли дали, всъщност, не се връща отново назад.

         Това едва ли имаше значение, след като в душата ѝ нямаше никаква цел и посока. Тя беше просто безлично петънце, понесло се по реката на сивото ежедневие.

 

         2.

         Вечерта дойде безшумно след излелия се в късния следобед дъжд.

         Светът вече бе притихнал, уморен от ритъма, който е следвал през целия ден. Като отцеждащи се капки след дъжда имаше неколцина окъснели по улиците, които с всяка минута ставаха все по-пусти и празни.

         Сенките нарастват и сграбчват всеки, който все още не се е прибрал – предупредиха клоните на самотно дърво все още скитащата се Ехо.

         Светлината през деня смешно се бе опитала да скрие лицето на мрака, но е вече толкова безсилна и остави есенната нощ да угаси всички топли цветове.

         Измамените багри се свиват под всемогъщието на чернотата, разляла се като море над тях.

         Есента въздишаше чрез дърветата, оголили клони и събрали листата си в гниещата маса под тях и тъжно умиращи в забрава. Нямат вече онази лекота, с която вятърът ги разнасяше на весели ята. Сега крилете им са свити и свели уморено глави тихо заспиват в късната есен.

         Усмивките на лятото отдавна са заменени от скръб и есенна печал.

         Ехо вървеше вече сред мрака. Слушаше стъпките му, следваше тишината.

         От притворен прозорец се прокрадна тиха мелодия. Клавирен концерт, който звучи като погребален за всички измамени от лятото и повярвали на лъжите за вечен живот. Листата въздъхват и помолват вятъра за малко покой. Той се плъзга и хлопва прозореца – музиката секва убита.

 

         3.

         Няколко капки почукаха на прозореца. Леко - така, както се чука на вратата на умиращ. Бяха само няколко от отново изливащия се навън дъжд, но само те, от целия прогизнал свят, се опитаха да влязат в тази стая.

         Но тя не им отвори. Нямаше нужда от никой. Имаше всичко и нищо.

         Капките не повториха опита и се стекоха, изчезвайки завинаги и оставиха сама обгърналата се с тъмнина Ехо. А тъмнината беше предвестник на идващата след нея утеха, наричана от всички със страхопочитание "смърт".

         От всички, но не и от нея.

         Беше приела смъртта като свое утешение, заместила онова, от което е била лишена през целия си живот - любим, семейство, разбиране и помощ.

         - Дома - ще тъгувам ли за него? Измамната крепост на човешкото щастие – спомни си тя.

         Седнала на масата фамилия, опитващи да се правят, че всичко е наред. Усмивки заместват сълзите на подредилата вечерята Ехо, но погледът ѝ дълго се задържа върху острието на ножа, толкова дълго, че се ражда въпросът дали наистина мисли за нещо.

         Семейното гнездо е изваяно от разяждаща сърцето мъка, която знае, че острието може лесно да изтръгне.

         Уверението на Ехо, с поредната ѝ фалшива усмивка, че всичко е наред, се приема от останалите и скрива тъгата ѝ. Отново никой не забелязва умората в очите ѝ, нито желанието ѝ да ги затвори завинаги.

         Вечерта продължава и тя продължава да не споделя, че очакването ѝ за живата е било подплатено с погнуса и отчаяние от това, че няма къде да отиде, няма къде да се скрие и просто ще трябва да играе ежедневния театър и търпеливо да почака нощта да я скрие в прегръдките си.

         Мислеше си за това, че трябва да се дарява любов на някой и Ехо мечтаеше за нея - за единствената и как само на нея би могла да каже думите: - Обичам те! - съвсем искрено и неподправено.

         Само на нея!

         Като в тази нощ, която беше тяхната нощ на истинска среща. Всъщност, бе онази нощ, вече била някога, но останала в спомените като единствената, а всички следващи просто бяха ехото ѝ - отново завръщащо се и отново пробождащо сърцето.

         Ехо – това бе нейното име.

         Ехо – която тъгуваше за изгубеното някога и веднъж проблеснало в мрака.

         Ехо – безкрайно повтаряне на нещо вече отминало.

         Тази вечер, още щом светлината страхливо се сви, нещо в нея започна да крещи, че е време и няма смисъл повече да го отлага.

         Време за безсмъртието и за заслужената почивка от тежестта на този живот.

 

         4.

         Пустинята се бе разляла в душата ѝ, огромна като бездна, напълно безлюдна и мъртва. И тя беше сама, като пясъчна статуя, която вятърът ден след ден разнищва, откъсвайки малки песъчинки от плътта ѝ, болезнено и необратимо отнемайки същността ѝ, която скоро щеше да бъде погребана от пустинята.

         - Дали някой ще си спомни за мен? - се запита Ехо в тези последни мигове, застанала насред тази пустош и виждайки в нея себе си. - Дали някой ще разбере какво е било в сърцето ми и колко сълзи са пролели очите ми?

         Нима трябваше да лъже себе си и да мечтае за живота, щом като да бъде мъртва ще бъде ново начало на нещо различно. Затова гласът на пустинята вече ѝ нашепваше магично и подканващо да не се бави. Забравата бе толкова близко, упойваща с празнотата и тишината си. Тя се остави на гласа на дъжда и погали с поглед розите си - черните рози, които щяха да са единствените ѝ изпращачи, след като си отиде от тук.

         - Но дори и те няма да заплачат за мен - прошепна Ехо и се приготви за следващата решителна стъпка.

         Наближаваше полунощ, а с нея - и определеният час за смъртта.

         Идва мигът, който трепетно чака, за да се затворят очите ѝ и да се напълнят вените ѝ с лековитата река на тъмнина.

         Сега вече сълзите могат да потекат свободни, макар отново лишени от глас, да текат като ледени бисери по лицето ѝ.

         В тази нощ, както толкова много други, Ехо ще посрещне съня като единствено спасение, по-малкия брат на смъртта, но в безмълвна молитва тя молеше сестрата да я вземе оттук и да не ѝ позволява да се събуди отново.

         Нощта е онемяла. Сълзите безшумно капят на меката постеля, по-студени и от късчета мрамор от надгробен камък. Искаше да излее мъката си с тях, да пречисти болката в сърцето си, защото идваше утрешният ден – новият ден от върволицата, поредните лъжи за намереното в живота щастие.

         Леглото беше твърдо, покрито с хладна завивка. Ехо бе оставила прозорците леко открехнати, за да усеща мириса на дъжда, който напомняше за този на гнилата пръст и милионите заровени въздишки в нея. Вятърът го донасяше и побутваше черните завеси с тежестта, с която напояваше преполовената нощ.

         Докосна с ръка прохладата. Студът, който скоро щеше да я покрие, застърга по тялото и го надра с ледени нокти. Болезнено, но толкова вече познато.

         - Като забравата – усмихна се тъжно Ехо.

         Като разочарованието, с което разбъркваше дните си.

         Като отлитащите ята към хоризонта, от който никога повече нямаше да се завърнат.

         - Красиви мигове, колко много ви обичам! - Ехо протегна ръка и нежната ѝ кожа се покри с мрежа от сенки.

         Те се плъзнаха по острието, което беше изковано от болката и тъгата, толкова плътно, че натежаваше в слабата ѝ ръка. Очите ѝ обходиха черните воали, покрили света ѝ. Нямаше никакви други цветове в живота ѝ освен този, който поглъщаше всички останали в бездната си – черният.

         Стаята ѝ беше черна. Леглото бе застлано с черна постеля. Нямаше никаква светлина и също като нощта беше непрогледна. Дъждовните капки бяха наситени с непрогледен мрак, студен като шепа замръзнала пръст и вода.

         Тя си спомни за песента на онзи поток, за гласа му, леещ се и останал в спомените като мига на леден покой. Него искаше пак да намери и завинаги да остане там, затворена в капката.

         Помнеше водата, така смразяваща и докосваща кристалната ѝ  душа.

         Как тогава отведнъж пречисти всички житейски тревоги - замрази ги, безвредни и ненужни.

         Спомни си и преминаването на онези листа, които се носеха като изгубила пътя си флотилия и после отплуваха по течението, намерили правилната вече посока.

         Дали не трябваше да ги последва още тогава?

         Тогава нагази в потока, не беше дълбоко и откри, че е толкова поглъщащо примамване да се потопи и да намери в него забравата. И след като изми лицето си с ледената му вода, Ехо остана завинаги обречена да живее като насън - чужда за света и неговите измамни мечти.

         Оттогава и пустинята в сърцето ѝ започна да расте, да убива всичко, било някога звук и цвят. Убиваше един живот, в който Ехо бе обречена да бъде труп, защото искаше да обича всички еднакво, но омразата им го смрази и погуби. Убиваше един живот, който ѝ пречеше да прегърне смъртта си.

         Ехо допря острието, натисна и си пожела:

         - Само аз и тя – завинаги!

 

         5.

         Слушаше капките как се пукат в скалата като стъкло. Виждаше зарята от разбиването на всяка една блеснала искра, макар и само за миг, а след това изгаряща в мрака. Но падаше другата капка, след нея още една... и още една.

         Като скъсана огърлица, от която се сипеха бисери, безспирно потъващи в безкрайността.

         Намираше се в пещерата на живота, слушайки омайващия глас на тъмнината, проникваща между скалите. Нежните звуци на самотна флейта пригласяха тихо на мрака. Галеща слухa ѝ мелодия, съпроводена от тихия ритъм на падащи капки.

         Лежеше в студената прегръдка на камъните, всичко наоколо бе заскрежено. Единствено капките се спускаха живи и горещи, но след като се разбиеха на стотици комети и те замръзваха. А бяха горещи в началото.

         Началото им бе човешкото око, пълно с тежка мъка и безкрайна скръб. Началото им бе човешкото сърце, изстинало и вкаменено от жестокостта и омразата на впила в него пръсти злоба и човешка завист.

         Вкоравено от леда, сърцето умиращо стене при допира на горящите сълзи. Сълзи, бликнали заради милионите несбъднати мечти. Родени от болката на немите души, непознали топлината на живота. Сълзи, пролени от напъна при отделянето на последния дъх от устните на всеки умиращ.

         Тя виждаше бледата светлина от спомените, идващи като забравен сън. Чуваше смеха на стръковете в ледените полета, криещи в себе си телата на вече напусналите живота.

         Попиваше сълзите със ледени пръсти и, докосвайки очите си, виждаше само едно:

         Студ, студ и белотата на вечен покой.

         Тя беше тишина, мъртво покрила всичко над белите полета. Измръзнали дървета сочеха със сковани и почернели клони към небето. А небето се бе превърнало в стена от безкрайността. Стена, гледаща с онези очи, от които капеха букети горещи сълзи в очакващата ги ледена чаша. В нея изчезваше всяка мечта, умираше всяко последно желание. В шепата лед се стопяваше искрата и оставаха мракът и тъгата.

         Тя беше падащата капка, ехото от гласа на тихата флейта, отразила гласа си в тази безкрайност от самота.

 

         6.

         Лежеше в тъмнината, отпуснала ръце и между пръстите им изтичаше животът ѝ.

         Беше щастлива, защото умираше обвита с песента на дъжда и вятърът нежно я докосваше с хладните си пръсти. Смъртта е красива, макар и студена, вече я притегляше към себе си и скоро двете щяха да се слеят в онази сладка и толкова жадувана целувка.

         - Умираш! - прошепна пустинята и пясъците ѝ се оттеглиха с поклон.

         Нямаше повече нужда от тях, самата умираща щеше да стане частица от безкрайността, която се събираше в мъртвата пустиня.

         Ехо броеше минутите, отцеждащи се лениво с капките черна кръв и чакаше онзи миг, в който отново щеше да се роди. Мигът, в който издъхнеше и намереше безсмъртието си.

         Вече не я беше страх, молеше сърцето си да ѝ помогне и по-бързо да я остави само с нея - със смъртта и нейната ледена прегръдка.

         А то се бореше, бедното, за живота ѝ. Търсеше сили, за да го запази и да я върне към него. А не разбираше, че се превръща в убиец, равномерно изтласквайки през раните кръвта и така се самоубива.

         - Колко си глупаво - каза му Ехо, - нали ти страда най-много, а сега сякаш си забравило всичко. Остави ме, нека намеря лек и бърз път към другото място и време. Аз съм нейна и жадувам за целувката ѝ! - прошепна с мраморни устни и нежно добави:

         - Тя – Смъртта ми! Която ще ме избави от лъжите.

         Мислеше си как с времето те стават най-добрите другари. Свикваш толкова много с тях, така както свикваш и със своето тяло. Покриват те отвън с лъскавата си обвивка - заради себе си, заради другия, заради другите.

         Усмихваш се, когато искаш да плачеш и се смееш, когато ти идва да вие.

         Съгласяваш се с онова, което отричаш и приемаш ласките така, както би ги приел от прокажен.

         Събуждаш се, когато искаш да умираш и заспиваш, с молба да не отвориш никога повече очи.

         Колко дълго Ехо приспиваше всички съмнения в живота и оставяше тялото си да я носи призрачно през него, търпеливо изчаквайки до следващата нощ. До онези часове, когато ще бъде сама със себе си и няма да се налага да лъже в сънищата си.

         В тях ехото ѝ ще бъде откровено пред сърцето и небето чрез сълзите. Ще бъде искрена с болката си, излята с тях. Ще бъде съгласна с реалността и ще заспи отново, прегърната единствено от тъгата.

 

         7.

         Ехото е вече онемяло, няма ги спомените и е толкова пусто и тихо в стаята, както е и в пустинята, смълчана сред почернелите си пясъци.

         Ехо беше вече мъртва, също и гласът на болката бе замлъкнал завинаги, изтекла с последните ѝ капки кръв.

         Няма сила, която да събуди ехото от съня, който тежко е затворил очите му. Дори песента на дъжда, който безшумно продължава да се излива – безшумно, защото нямаше вече кой да го чуе.

         В онази отминаваща вече своя последна секунда, Ехо си спомни някои мигове, в които толкова искаше някой да я целуне, а нямаше кой - беше прокълната да бъде сама, затова и прие с такава наслада единствената целувка, с която се раздели със своя смъртен живот.

         Розите уловиха с черните си листа шепота ѝ, когато, издишайки, едва чуто добави:

         - Колко съм щастлива в моето безсмъртие!

© ГФСтоилов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Красиво съгласяване с реалността...
  • Чел съм го много отдавна и ми е любимо. Беше част от по-голямо произведение, "Розите не са родени за любов". Отново усетих магията на тази творба!
Random works
: ??:??