Какво е да се чувстваш далеч... и то от най-близкия си човек, този, който си мислил, че никога няма да изгубиш, този, който се е кълнял, че не е способен да те нарани и ще направи всичко за теб... Да се чувстваш далеч... и то по своя вина, вина, която твърде късно си осъзнал, защото си бил твърде зает да се правиш на друг и да криеш чувствата си до такава степен, че най-накрая да успееш да заблудиш и самия себе си. А това е най-голямата грешка – да повярваш на собствените си лъжи и да е твърде късно, защото нещата вече не могат да се оправят, злото е сторено, остава само болката и поредната заблуда, поредната загубена частичка от сърцето ти, което е било тъй отдадено на този човек, но благодарение на теб, той така и не го е разбрал и сега вече е късно да ти повярва... твърде късно е за всичко, дори за ново начало, защото когато загубиш себе си, връщане назад няма. А когато проумееш своите грешки, ти се променяш, вече не си същият, искаш да забравиш за всичко, за всичките погрешни стъпки и дори и за секунди да не съжаляваш за пропуснатите шансове. А те са много и ти си спомняш, защото след всичко винаги остават спомените, те не могат да бъдат загубени и винаги те преследват и продължават да ти пропомнят колко много си сгрешил. Ето го и този спомен... за поредната лъжа... виждам го твърде ясно, виждам как устните ми се движат и как се опитвам да те убедя, че съм добре и че вече не ми пука за нищо и за никой, дори за теб, въпреки че съм способна да дам живота си, за да се чувстваш добре. Но така и не разбрах дали осъзна точно това... поне се надявам, въпреки че ми беше трудно да го покажа, заедно с всичките заблуди. Ето, отново си спомням как се опитваше да ми помогнеш след като сърцето ми беше разбито. Знаеше как се чувствах и то много добре, нали и ти беше в същата ситуация. Подкрепяхме се взаимно и ето - минаха 8 или 9 месеца... не искам да се връщам толкова назад, за да ги преброя... времената бяха мъчителни. Сега сме по-добре. Ти обаче все още признаваш, че те боли, яростно се бориш срещу лъжите и не преставаш да плачеш, но поне казваш истината.  А аз... аз не съм такава... аз ти казвам, че не ме интересува, че не ме боли, че съм преодоляла всичко... но по дяволите, не е така. Но дори това не е най-важното, въпреки че ми донесе много болка, поне вътрешно в себе си  и аз се справям, колкото и да е трудно и вече съм по-добре... много по-добре. Но продължавам да те лъжа и да ти казвам, че не мисля за този човек и за тази дълбока рана, която още дълго ще се възстановява. Дори когато за пореден път ми кажеш, че знаеш, че мисля за него, аз отричам... аз те убеждавам, че не е така и че съм скъсала с миналото и че дори съм се променила. Но не е така... осъзнавам го и аз. Понесла съм твърде много разочарование и болка, и дори и да искам, не мога да стана безчувствена... това е истината. Но вече май никой няма да ми повярва, защото направих твърде много, за да докажа, че мога да живея сама и да изпитвам нищо, нито болка, нито обич, никакви силни чувства... А ето че продължавам да плача, дори и да е твърде рядко и продължавам да усещам и да се разкъсвам от мисли, дори и за най-малките неща, тези малки неща, които са способни да те накарат да се замислиш за себе си и за живота си... Нещо такова ме накара да се замисля и поне веднъж да призная, че непрекъснато греша и че дори и да искам обаче нямам силата да кажа, че всъщност съм слаба и имам нужда дори от най-малката подкрепа. Защото не искам да те загубя... защото ти вярвам и съм готова да те последвам навсякъде... да ти се доверя за всичко... Не знам дали можеш да ми повярваш след всичко, дали можеш да възприемеш това, че си част от живота ми и че имам нужда от теб твърде много... дано е така, защото не съм готова да се почувствам предадена отново... просто искам да си до мен...

                                                                         05.01.2008 г.