Молитва

    Затворих очи, тъмнината ме обви. Самотата скова душата ми, а една сълза се отрони и падна на възглавницата. Бавно мрака причиняваше болка и хиляди въпроси бушуващи в съзнанието ми. Наоколо имаше бели облаци и аз стъпвах върху тях. Всичко беше бяло напомнящо на болнична празнота и самота. Ходейки стигнах до една порта, цялата обкована в злато. Над портата беше изписано - "Хората са сънят на Господ". Посегнах да отворя, защото имах нужда от помощ, а изглежда там можеха да ми помогнат. Стъпвах бавно, а наоколо всичко беше в мъгла, не виждах нищо. Продължавах все напред, като очаквах да видя някого. Тогава чух глас, който казваше:
    -Защо си тук, дете мое?
От този глас струеше както власт, така и спокойствие. Наведох глава и продължих да вървя. Тогава пред мен се появи светлина. Беше толкова ярка, че ме заслепяваше и не можех да видя какво има зад нея. Повървях още малко и пред мен започна да се появява фигура на мъж. Той беше облечен в бяла роба, косите и брадата му бяха бели, а в ръка държеше кръст.
    -Господи! - прошепнах аз и продължих. - Точно от теб имах нужда, исках някой да ме изслуша. Исках да поговоря с някой, който знае всичко за мен. А само ти можеш да ми помогнеш.
Аз бях въудушевена, а той мълчеше. В тази тишина се появи вятър, който сякаш нарушаваше спокойствието. Тогава без да се замисля дори за миг, аз коленичих и започнах да говоря.
    - Дойдох тук, защото мисля че това е мястото, на което се изкупва вината, а ти си човека който прощава, Господи.
    Господи... защо това е краят на началото едва?! Защо сега се мразя, но наред с това обичам него?! Защо за прегръдката му силна, ден и нощ копнея, когато май не съм я заслужила?! Защо, когато той ме поиска за себе си, ти не му каза, че ще го погубя?! Защо му позволи да ме обиква?! Защо не спра мен, когато и аз го поисках?! Та аз и сега го искам и не съжалявам, че го имах, съжалявам само, че го загубих... Нима бе нужно всичко това?! Как да живея сега в спокойстие, когато той ще ме намрази?! Бих искала да направиш така че да не го боли... Някак...не искам и да ме забравя. Аз никога не ще забравя миговете, които ми донесоха най-много щастие в живота. Иска ми се всичко това да е кошмар и да свършва вече... Имам и мечта, знаеш ли? Дори ще ти я споделя. Мечтая си той да ме потърси, да поиска да ме види. Да ме изненада, както винаги го е правил. Да бъде нежен, цвете да ми поднесе. Да ме заведе до мястото, което винаги съм харесвала - водичката, както го наричах аз. Докато ходим и дума да не продума, а когато стигнем да ме погледне, за ръка да ме хване и да ми каже единствено: "Искам те отново, защото те обичам!". Но какво правя, на какво се надявам? Та той може би ме ненавижда вече... Нима бих могла да искам нещо такова, след всичко до сега? Мразя се за всички рани. Но него... него не бих намразила, не го виня. Нарани ме, когато си тръгна - признавам. Но как да не простя на човека, когото обичам. Та ако не прощаваме на хората, които обичаме, на кого другиго? Родителите, братята, сестрите, дори бабите и дядовците биха простили всичко, защото ни обичат и винаги ще са с нас. Аз вярвам, че той ще бъде с мен винаги, тук в сърцето  ми. Господи, защо мълчиш?
    Тогава разбрах... всичко това беше наказание. Изведнъж почувствах, че всичко е безсмислено, че аз съм безсилна и че живота ми е нищожен. Почувствах гняв и жажда за мъст към себе си, исках да се нараня. Но нещо ме спираше, сякаш, не можех да си сторя зло. Господ ме наказва с мълчание. Но аз продължих да вярвам, че нещо ще се случи. Знаех, че във всяко мълчание се крие един глас, който ще проговори рано или късно. Но дотогава ще виждам него - моята любов само в мечтите си, ще разговарям с него само в сънищата си и ще го целувам, само когато затворя очи. А не е ли това болка?! Да бленуваш за някого, а да не можеш дори да го докоснеш. Всяка раздяла е една малка смърт, а аз убих и него и себе си. Знаех... сънищата свършват сутрин. Мечтите се сбъдват, но за тази мечта бяха нужни двама. А когато отворя очи, той вече няма да е тук и няма да ме целува... Прости ми, Господи, просто ми и ми го върни...
    Тогава изчезнаха всички облаци и пред мен отново беше мрак... Тишина и самота... как да живея така, без прошка за злините си и без обич за сърцето си? Обичам го...